Детето ми отново истеризира през 5 минути

все си мисля 4е е период и скоро ще отмине .
 отдруга страна мисля 4е трябва да го оставите да бъде по -самостоятелен - явно от4аяно го търси това - например обувките- като излизате му казва6 да отиде да вземе обувките с които ще излиза . би трябвало сам да си ги избере . първо да ти кажа 4е дъщеря ми е на 3,4 години - ужасен характер , вси4ко сама трябва да върши , дрехите сама си избира , обувките, като ходим в магазин сама си избира храна - която после яде в къщи ... в на4алото се дърпах - вземам и от ръцете това , карам се за онова .. викоиве и крясъци , сълзи сополи .... по4нах по леко ... примерно излизаме - обувките за сезона (тези които аз искам да носи ..а не вси4ките ) са сложени на мястото си .. казвам й да си избере и така се обуваме ... същото е за дрехите . в магазина - обяснявам от какво то4но се нуждае и я оставям да пълни коли4ката .. ако слу4айно нещо не ми се нрави и обяснявам 4е го имаме същото в хладилника - протестите веднага секват . на площадката обикновено се държи добре . за я " примамя " в къщи винаги има скрито нещо "вкусно" (я шоколад, я киндер яице ...това което оби4а ). наистина твоят юнак е още малък но сега разбирам как от малки децата ни управляват . с мъжа ми и мен Гергана се държи по един на4ин ...с баща ми е най- послушното дете на света . трябва да сте по корави - напоследък ако изпадне в ревливо състояние - например искала да гледа филм4е с мен ,ама аз не мога защото готвя - изпада в истерия - сълзи , сополи , аз съм лоша и изобщо не ме оби4ала . преди се завти4ах да и говоря и да и обяснявам и полза никаква - сега го  давам пълен игнор. като се нареве спокоино идва при мен и аз и обяснявам как и какво трябва да направи и си го върши . аз не смятам 4е трява да се срамуваш .. колко съм се молела и аз за едно дете дето ще седи и ще ме гледа в устата .. но не ...изобщо да не ти пука кои как ще те гледа . сядаш си на някоя пей4ица отстрани и 4акаш да му свърши истерията . при нас ако сме навън (не се тръшка , но гледа сърдито със скръстени ръце и не дава да я пипаме ) помага също и "4ао-то" - обръщам се в обратната посока и и казвам 4ао и си "тръгвам " - на секундата е след мен и ме държи за ръка .
успех и да знаеш 4е не е 4ак толкова дълго - скоро ще имаш други проблеми 

Jullianna, наистина, прочети темата на Слави, много е полезна, аз си мислех, че вината е моя, защото поради ангажименти на двамата с баща му гледачка и бабата на Станислав го гледат...съвместно. Но не, оказва се, че дори майки, които почти изцяло си гледат децата, имат същите проблеми. Аз винаги трябва да вадя някаква нова карта от ръкава си, за да стане, както трябва да стане.
Успокоих се....и приемам нещата по-философски.

Аз мислех че само моето върши всичко това което е описано по-горе ама явно си е от възрастта. Ще чакаме да поотраснат и тогава това ще отмине и ще се жалваме за други проблеми. Вместо да плачеш просто чакаш да свърши истерията. И мен ме сочат с пръст и чувам зад гърба си какво ужасно дете имам и какво бандитче щяло да стане защото не го пребивам от бой като се тръшка. Разни баби и дядовци коментират че навремето не било така ама виж сегашните незнам какво си. Пропускам ги покрай ушите си и не им се връзвам вече. Като се тръшка в къщи я пращам в нейната и стая да се нареве и като млъкне идва и си говорим защо се е случило това. Като ми го направи този номер навън опитвам с добро като не стане и казвам чао и си тръгвам. Догонваме и продължава да пищи. След няколко пъти чао накрая хлипайки се прибираме.

jullianna, на мен ми звучиш изморена и изнервена - с най-добри чувства го казвам. Колкото си по-изморена толкова по-ужасно ти се вижда детето ти /от собствен опит го знам/.

Почини малко - 1.
Консултирай се с психолог - 2.
Евентуално заведи детето си - 3-то.

Аз най-редовно се консултирам с моята психотерапевтка и за това как да се държа с детето си, къде греша и кое какво означава... Много добри съвети ми дава и ми е от полза. 

jullianna,
Всичко ще отмине, но трябва да си по-търпелива и с повече положителна енергия.
Бях в твоето положение, че и по-страшно беше - непрекъснати истерии, рев, тръшкане, удряне на главата в стената ....
Но ....
Всичко отмина и отшумя. 
Не искам и да се сещам даже.
Не е излишно да се консултираш с психолог, не с психоаналитик или невролог, а с психолог.
Опитай ТУК, направи си виртуално запитване, ще те насочат и ще получиш адекватна помощ.
Сигурна съм!
Успех! 

Още веднъж ви благодаря за подкрепата
и ценните съвети и препратки   
Isa, напълно си права - изнервена
и изморена съм и може би затова положението
ми изглежда толкова черно, а то всъщност
е тъмно сиво 
Специално за номера с ЧАО искам да кажа -
преди време действаше безотказно, но сега
дори не смея, защото когато кажа ЧАО и се
обърна да си тръгна той ми казва също ЧАО
и тръгва в обратната посока сякаш изобщо
не му дреме дали съм там или не. Така на два
пъти за малко да го блъсне кола защото пресече
сам улицата след моето ЧАО, а аз бях на такова
разстояние, че да не мога да реагирам 
Исках и друго да кажа, което не е маловажно.
Мъжът ми е прекрасен човек и до раждането
на Бобо никога не го бях виждала да си изпуска
нервите. Сега е друг човек. Това малко същество
го вбесява както никой никога не е могъл.
И какво се получава - вместо аз да имам неговата
подкрепа в този така труден за мен период, той се
предава. Веднъж дори каза в яда си, че ако е знаел,
че ще трябва да търпи всичко това никога е нямало
да има дете  - много ме заболя. Та в крайна
сметка това е и неговото дете. От части го разбирам,
но такива крайности - НЕ  Веднъж след
поредната истерия излезна от къщи и каза, че ще
се прибере едва когато е вече заспал. Това допълнително
ме изнервя и срива. Вместо да сме си опора аз се притеснявам
и за него
Извинете ме, че ви надух главите, но имах нужда да споделя 

jullianna, лошо...

Малкото зверче забива клин м/у мама и татко? Това хич не е хубаво.
Не му го позволявайте. Ти и мъжа ти сте един отбор.

Ако искаш идете на терапевт, или направете семеен съвет и решете как ще се държите с малкия. Ако трябва всеки път като изпадне в истерия го оставяйте в стаята му без да му позволявате да излиза...

Джул, аз имам добро и кротко дете. Изпадала е 2-3 пъти в истерия, за едната дори бях пускала тема тук... бях съсипана от сцената, която ми устрои. Но когато започне да ми се инати, да реве, да се търкаля по земята и сме си в къщи, я хващам, водя я в другата стая и затварям вратите и на моята стая и на нейната. Пак я чувам (има си хас), но тя си мисли, че не я чувам. И реве, реве, реве... и след 10-15 мин. пристига пред вратата ми: "Мамо, може ли да вляза, аз вече няма да плача!"...
Изолирам я, когато се държи истерясало. Не ми издържат нервите на този психически тормоз и за това я изолирам в другата стая. Иначе може да й посегна, а не искам..., когато съм я удряла, след това съм съжалявала хилядократно.

Май всички минават през тези кризи. Период на осъзнаване или не знам, как го наричат, но си представям, какво е, след като на мен от 2-3 пъти ми се ревеше и се чудех, как ще се справям с това човече оттук нататък...
Наричат го "трудна възраст" между 2 и 3 г. Дано е така..., значи не остана. Стискам палци .

Джулс,
аз виждам порочния кръг. Малкият ви прави диви и щастливи, вие на свой ред сте на ръба на нервна криза и малчо усеща вашето безпокойство (особено при такива взаимоотношения с таткото) и почва/продължава отново с номерата си.
Намерете изход и давайте само напред. Не в кръг.
Дори таткото може би е нужно да се консултира с психотерапевт.

jullianna, ще ти кажа какво мисля аз по въпроса, но с уговорката, че импровизирам и нямам претенции за меродавност 

И преди съм писала, че за мен няма такова нещо, като "криза на 2,3,5-годишните", а има кризи в родителския подход. Най-лесно е да лепнеш на отрочето си етикет "нетърпимо" или "така родено" или "проблемно" или "хиперактивно" и да тръгнеш да го водиш по психолози. По-трудно е да приемеш факта, че каквото е повикало, такова се е обадило и че отговорността за поведението на 2-годишно дете е в крайна сметка твоя. Решението да промениш нещата обаче, също е твое 

Децата търпят два преломни момента в развитието си - първия, когато бебето се превръща в дете и втория, когато детето се превръща във възрастен. Точно в тези два периода си личи кристално ясно на каква основа са поставени отношенията родител-потомство и колкото по-крехка е тя, толкова по-голям трус предизвиква метаморфозата. За много хора децата преди 3 г. са пухести невнятни същества, които трябва да бъдат денонощно обгрижвани и поглезвани; много хора вярват, че е рано за строгост и твърда ръка и че няма смисъл от кой-знае какво възпитание, щото то и без това нищо няма да помни. Често пъти бебетата се качват на главите на родителите си няколко месеца след раждането, защото се шири схващането, че плачещо бебе = лоши родители. Угажда се за всяко нещо, носи се на ръце, приспива се с 1000 уговорки, храни се на челна стойка и прочее екстри, приемани като нещо нормално, даже препоръчително. Не се забранява, не се пляска, не се повишава тон, защото шамар = малтретиращ родител. И най-важното, за дете на година и половина, примерно, се говори като за "бебе", третира се като такова, предлага му се съвсем малка част от околния свят, защото то какво разбира... Резултатът не закъснява и е много логичен. Така гледаното дете става на 2-3-4 години, осъзнава се като самостоен индивид и с гордост показва всичко, на което е научено до момента. А именно - родителите са създадени, за да задоволяват всевъзможни нужди; няма истински забранени неща; няма сериозни последствия от сериозни провинения или, просто казано, мога да правя, каквото си ща. /за справка - мога да накарам всички мои роднини да ми обуват и събуват обувките наред, браво на мен/. Неведнъж е ставало дума за това, че децата всъщност се чувстват щастливи от ограниченията, които имат и че пълната свобода ги кара да се усещат несигурни.

Тъй популярната напоследък хиперактивност аз приемам като нервност, породена от объркване, а също и като скука. Понякога родителят страда от чувство, че не прави достатъчно за детето си и материализира това чувство в свръхзадоволяване през времето, което прекарва с него. Например, мислиш, че след като работиш и виждаш сина си по 3 часа в денонощието, почти сигурно го ощетяваш и затова тези 3 часа непременно трябва да са най-страхотните. Трябва да го заведеш където и да му купиш каквото поиска, да компенсираш всички тези 21 пропуснати часа и да ги сбуташ в дадените 3. Друг път пък, родителят страда от чувство, че не се справя в тази си роля, че резултатът не е такъв, какъвто е бил желан, че ето на, децата Х, У, Z какви са добрички, пък мойто... Лошото е, че тези колебания се усещат... представи си, че си тръгнала да скачаш с бънджи и младежът, който те обезопасява, непрекъснато се озърта и гледа страхливо - няма ли да ти стане нервно, няма ли да загубиш доверие? Не бива да позволяваме на децата си да стават свидетели на нашите колебания, угризения или каквото и да било. Креснеш ли - няма да гледаш виновно после; плеснеш ли - няма да се извиняваш. Те имат нужда от човек стабилен, със самочувствие, който знае какво прави или поне дава вид на такъв, трудно е да се респектираш от някой, който излъчва несигурност. Да прехвърляме собствените си страхове и дилеми на децата, да не смеем да поемем отговорност за едно или друго, щото да не ни намразят или да не сбъркаме - не това е родителството. Всички ще грешим, всички ще се колебаем, всички ще бъдем мразени в един момент. Все пак най-важното е не да ни харесват, а да станат хора - аз лично държа мъжа и приятелите ми да ме харесват... ако и децата ми го направят, значи съм късметлийка. 

Накрая пак ще добавя, че е много възможно всичко горенаписано да няма никаква връзка с вашия случай и да те накара да ненавиждаш ника ми занапред... пиша съвсем свободно, възоснова няколко нещица от твоите постинги, което е свръхнедостатъчно. Правиш впечатление на много интелигентна жена и съм сигурна, че вече знаеш къде се пукат шевовете. Имам само добри намерения и се надявам поне мъъъничко да съм била от полза. Желая ти успех, каквото и да мислиш, но имай предвид, че сега битката е малка и лесна, а военната тактика - лесно променима. След време, живот и здраве, когато дойде ред на другата, по-голямата проверка, няма да има как да се изтрият с гума 10-15 години думи и действия. Поздрави от мен и не се сърди, моля те!

crazy chick има много логика в думите ти, но най-вече в това, че "криза на 2,3,5-годишните" на практика НЯМА. И аз съм съгласна с това.

Крейзи, много вярно и точно си представила същинския проблем с тези деца.
Поздравявам те за смелостта!   

crazy chick, наистина си права за много неща.
Ще ми се да имах твоята увереност 
Знаеш, че моят младеж ни се качва на главата и на мен и на баща си.
Дори много ме заболя от думите на баба ми, че ние с баща му само разваляме постигнатото от баба му /свекърва ми/. Донякъде съм съгласна с това и ми е много гадно.
Аз наистина сгреших като си мислех, че между година и две е все още бебе и го третирах като такова, а той си беше вече малка хитра хлебарка. Сега след разговори с различни хора ще затягаме коланите.

Аз си мисля, че детето от части страда от липса на внимание.Второ то прекарва малко(недостатъчно време с родителите си(най.вече за него има значение майката))Детето протестира за което.по този начин.В яслата всичко ОК ли е??(Въпреки, че за мен ясла =ад за едно дете )
Криза на 2-3-5 години?Какво е това?Модно понятие или???По-малкият ми син е на 3.6г и много пъти съм се чувствала неловко от негова постъпка, но в крайна сметка се успокоявам, че то си има изисквания по негови си правила много пъти се съобразявам с неговите/техните желания,дори и да знам , че това неминуемо води до разглезване.Но по-добре глезено дете, отколкото комплексирано
За психолог аз лично мисля, че няма нужда(детето).
Също така мисля, че една продължителна почивка ще ви се отрази добре и на тримата
п.п.подкрепям до някъде мнението на крейзи чик
и в крайна сметка, какво толкова като се тръшка, вика, капризничи....свиркай си

Харесва ми мнението на  crazy chick. Доколкото е възможно, защото не винаги на 100% се получава, родителската позиция трябва да е неизменна,  а не сега да забраниш нещо, а след три дни за същото нещо, защото си уморена от тръшкане и не ти е до това, да отстъпиш. Децата са отражение на родителите.