До къде стига приятелството?...

Как го разбирам приятелството ли?

Приятелите се поддържат и в трудни лесни моменти.

Приятелите си говорят, когато нещо ги тормози.

Ако приятелството е истинско, би трябвало да могат да си кажат ВСИЧКО.

и да имат силите да го приемат.

Приятелството е ВЗАИМНОСТ.

Днес си ти, но утре може да съм АЗ.
не е едностранно

От приятел най боли


така го разбирам аз

"Нямам нужда от много приятели
стигат ми двама, трима,
ала само такива, които в сърцата си
рани от моите болки да имат!"

"Да умреш за приятеля си при някакви изключителни обстоятелства, не е толкова възвишено, колкото всекидневно и тайно да се жертваш за него!"
                                                                                 Стендал

хубав цитат, за съжаление САМО цитат!!!

Имаше такава тема преди няколко дни.
Моите приятели са нещо много специално за мен.
Аз също съм много специална като приятел.
Наясно съм, че подобен вид отношения и изобщо подобно ниво на отношения се среща изключително рядко.
Но аз, чисто житейски не се задоволявам с половинчати неща и съм максималист, особено в подобни категории, естествено очаквам същото и за себе си.
Живея в тесен кръг от близки приятели, които следват житейския ми път от ранната ми детска възрат до днес.
По близки са ми от мъжа ми, в някои отношения.
Пазят тайните ми, миналото ми, познават ме по-добре отколкото аз, самата се познавам, лекували са раните ми, били са светлината в най-чернитите ми дупки.

И в заключение, за да ти отговоря на въпроса- много далеч стига.
Отвъд алеята, зад шкафа.

A friend is one who knows us, but loves us anyway. -- Fr. Jerome CummingsWhat is a friend? A single soul dwelling in two bodies. -- Aristotle
A faithful friend is the medicine of life." -- Apocrypha

Some people come into our lives and quickly go. Some stay for awhile and leave footprints on our hearts. And we are never, ever the same.-- 
За щастие се радвам на прекрасни  и истински приятели ......обичам ги  много
Вили

Да ме пази Бог от приятелите, с враговете сама ще се справя

Приятелите ни са такива, каквито заслужаваме.

Колко сърцераздирателно.   

Аз разпознавам приятелите си по малко странен начин може би. Има хора около мен, на които им знам много добре недостатъците, които понякога ме дразнят с тези си недостатъци, но въпреки това, тези хора са все около мен и ги чувствам много близки. Просто съм ги приела такива каквито са и толкоз. Ако някой друг човек има същите недостатъци, няма да го харесвам, но на приятелите ми недостатъците си ги приемам като нещо нормално. Освен това с тези хора може да не се чувам и виждам много дълго време и като се видим отново, започваме да си говорим все едно сме се видяли за последно вчера. Не знам, приятелите си ги усещам по-скоро, не винаги имам някакви ясни и обективни доказателства, че са ми истински приятели, просто с годините са останали няколко такива човека, които отговарят на по-горното описание. Все пак, бих могла да кажа, че с всички тях съм минала през някакви трудни моменти, в които те не са ме изоставили. За мен важи доста изречението, че трябва да изядеш една торба сол с някой, за да станеш приятел с него. 

А според мен - истинският приятел трябва да има смелост да ти каже всичко, когато го попиташ и да умее да замълчи, когато не го питаш.

не бих казала на приятелка единствено, ако мъжът и си има любовница. Правила съм го и съжалих за това. Не бих го направила повече. Но казвам на приятелка,че нещо не и стои или прическата и не е хубава или че не харесвам как се облича в последно време. Но ние сме толкова близки, че това се тълкува само и единствено като безкористен, приятелски съвет.

По това, което аз съм видяла в живота си до този момент, най-основното, че приятел можеш да наречеш човека, който те приема такъв, какъвто си. Дори да си различен от него, с противоположни разбирания и начин на мислене, той цени твоята същност, уважава твоето мнение, приема го и не го поставя под въпрос. Знае, че това си ти, мислиш така и те обича именно за това.
Това е човекът, с който дори да се скарате жестоко (даже и да се приемате такива, каквито сте) и да не си говорите дълго време, ако му звъннеш и му кажеш "Имам нужда от теб", ще е там на минутата.
А вече дреболии от сорта "Това седи ли ми, онова седили ми..." са мънички неща, в конкретни ситуации, маловажни и неопределящи за приятелството. Който и да спреш на улицата, все тая, един ще каже "Стои ти", друг "Не". Въпрос на вкус, въпрос на такт, въпрос на разбирания, въпрос на... какво ли не. Това не е определящо. Дори познатата, с която напоследък сте се сближили и прекарвате всеки ден заедно, можеш да се заблудиш да наречеш "приятел", само защото е казала, че еди-кое-си наистина не ти стои така добре, както си мислиш, може да е откровена и права, но не я прави непременно приятел. Приятелството е нещо, което изисква време да създадеш и време, на което да устои.

Аз пък бих. Но зависи от ситуацията. Имат ли деца, как върви брака им... Дали е моментна забежка, или сериозно?
Защо да мълча, ако това е в нейна вреда и си губи времето с него?
Или пък ако е мимолетно, бих опитала да говоря с него, в името на нейното щастие.
Но съвсем да си мълча, не бих. Хората са наистина различни.

аз пък съм казвала на приятелка какво мисля за мъжа й. и я загубих.
и на една друга приятелка съм й казала какво мисля за нейния. нея скоро ще я загубя, като гледам, ако не престана да ме е яд на това, че хубава жена като нея се е хванала с пълен гъз и не иска никога да му развали комфорта.
не мисля, че това ме прави лоша приятелка. дори напротив. точно приятелките ти трябва да ти кажат това, което другите мислят, но не го казват. но пък с времето се убеждавам, че където се появят мъжете, женските приятелства си отиват.
и понякога се чудя - дали ако навремето моите приятелки си бяха казали мнението за неуспешните ми връзки по-рано дали нямаше да си спестя доста горчилка и изстрадване? дали нямаше да ме накарат да "прогледна" по-бързо за куците неща между мен и тези мъже? затова днес говоря с тях и казвам какво не харесвам в половинките им. може би не е моя работа да съдя връзките им. но мисля, че е моя работа да се грижа за близките си.
за сравнение - никога не съм била изправена пред избора да разваля рахата на гадже или да избера нещо "в името на приятелството". и мъжете в живота ми са го знаели и не са искали това от мен.
винаги съм си казвала "мъже много, приятелки - малко". вече започвам да се чудя дали съм била права, дали това не е много рядко споделяно съждение... дали дори моите приятелки всъщност мислят така и дали от един момент нататък приятелствата не стават просто... повърхностни. нещо много горчилка съм събрала. знам, че никой не ме е карал да правя каквото и да било, било е по мое желание и разсъждения от типа "струваше ли си", не бих правила, защото смятам, че за момента си е струвало. бих се терзала много повече, ако не бях помагала, отколкото "защо помагам"...