1. Закон, който се нарушава.
2. Съзнание, че се нарушава този закон.
3. Намерение да се наруши закона.
Следователно, грехът, също както любовта, е съзнателен избор на човека – решение да извършиш зло (имайки ясното съзнание и познавайки доброто). По своята същност грехът е съзнателно и доброволно избиране на злото и отхвърляне на онова, което е добро.
Разкаянието за всички грехове е необходимо за валидността на всяка изповед. Където няма разкаяние, няма опрощение.
Защо се случва човек да изпада понякога в едни и също грехове и означава ли това, че той е отхвърлил любовта на Господ Исус, или че разкаянието му по време на изповед не е било истинско? Разбира се, че не. Човекът е слабо същество, понякога за да се излекува от някой грях, е необходимо много време, понякога не му достигат силите, смелостта да устои на изкушението. И отново се завърта в тази въртележка. По-важното е обаче, осъзнавайки се, да събуди у себе си истинско разкаяние, и с такова да изповяда греховете си.
Упреците, че един вярващ католик (или православен, тъй като и там съществува тайнството покаяние (изповед) си позволява да греши, защото после щял да иде и да се изповяда, са най-малкото нелепи. Тайнството покаяние (изповед) е установено от Господ Исус и това също е отразено в Библията. Преди да се упреква в нещо, по-добре е най-напред да се запознаем с това, което упрекваме.
Вярата, която води към оправдаване, трябва да се проявява в делата. Иначе казано, оправдан е онзи, чиято вяра се съединява с любовта и дава плодове в деянията на любовта.
Иначе не съм против цитирането на Свещеното Писание - мисля обаче, че когато се прави от лаици, съществува опасност от грешно тълкуване, а това може най-малкото да доведе до заблуди. Аз, въпреки че съм католичка, чета Библията, но не се чувствам подготвена дотам, че да поучавам и обръщам във вярата чрез нея.