...
Аз бих искала да знам. Отказвам да си ида без борба. Атеист съм, не вярвам, че има нещо след гроба.
...
Аз бих искала да знам. Отказвам да си ида без борба. Атеист съм, не вярвам, че има нещо след гроба.
...
- Публикувана: 20 авг. 2007, 21:24 ч.
- Последно мнение: 24 авг. 2007, 15:21 ч.
За един човешки страх
Именно, трябва да знаеш, за да можеш да се бориш, защото може и да има някакъв шанс да се спасиш. Тази борба ще те стимулира и ще ти запълни времето, което иначе ще прекараш в самосъжаление.
Аз пък не се сещам за болест, която хем да може да се диагностицира, хем е смъртоносна, хем пък до последния ден да се чувстваш идеално, да си живееш живота както винаги и никой, дори и ти самият да не разбере, че е нещо сериозно 
Месеци наред уж си болен, ама не си (защото не си отишъл на лекар) и в един хубав ден си отиваш "внезапно".... наистина не мога да се сетя за такава болест.... няма начин накрая тялото да не рухне и да разбие всички илюзии и заблуди. Такива истории има само по филмите ми се струва.
Месеци наред уж си болен, ама не си (защото не си отишъл на лекар) и в един хубав ден си отиваш "внезапно".... наистина не мога да се сетя за такава болест.... няма начин накрая тялото да не рухне и да разбие всички илюзии и заблуди. Такива истории има само по филмите ми се струва.
Разбира се,че искам да знам,за да имам време да реагирам.Не мога да живея в заблуда и неведение.
Тромбоцитопения- за малко да си отида,ако не си бях пуснала кръвна картина.
Ти си усетила, че нещо не е наред, направила си необходимото и си предотвратила най-страшното (то, разбира се, не винаги е предотвратимо, но защо пък да не се опита човек, а?)
Това за мен е нормалната реакция в такива ситуации, не "ще си затварям очите да не взема случайно да се притесня и един ден ще си ида, а тези които остават след мен кучета ги яли". Такова държание е безотговорно, особено ако човек има деца и не си е мръднал пръста. Представяте ли си как едно такова дете би обвинявало майка си, че не е опитала нищо, а го е оставила без да се бори.
Както се казва, на теория всичко е лесно. Хората реагират различно при научаването на една такава новина. Едни търсят съчувствие, други се озлобяват, трети правят равносметка и искат прошка... колкото хора, толкова реакции.
И аз си мисля, че бих искала да знам. Но осъзнавам и колко е сложно. Преди повече от 4 години вуйчо ми имаше здлавословен проблем. Болници, изследвания, скенер... И тежката диагноза- рак на панкреаса. Даваха му не повече от 6 месеца. Няма да ви описвам състоянието на семейството... При разговорите с лекуващия лекар дъщеря му беше "обвинена", че крие диагнозата от баща си, че било крайно време да преодолеем този си манталитет да крием от болните истината, пък била тя и най-страшната. Въпреки това семейството му взе решение да не му казва. Година по-късно вуйчо ми изхвърли огромен камък от бъбреците- голям точно колкото "открития тумор". В момента е жив и здрав и се радва на децата и внуците си.
Та...ами ако тогава бяха му казали? Как и докога щеше да живее с тази мисъл и постоянен стрес?
Дълъг стана отговорът ми. Моля да ме извините
И аз си мисля, че бих искала да знам. Но осъзнавам и колко е сложно. Преди повече от 4 години вуйчо ми имаше здлавословен проблем. Болници, изследвания, скенер... И тежката диагноза- рак на панкреаса. Даваха му не повече от 6 месеца. Няма да ви описвам състоянието на семейството... При разговорите с лекуващия лекар дъщеря му беше "обвинена", че крие диагнозата от баща си, че било крайно време да преодолеем този си манталитет да крием от болните истината, пък била тя и най-страшната. Въпреки това семейството му взе решение да не му казва. Година по-късно вуйчо ми изхвърли огромен камък от бъбреците- голям точно колкото "открития тумор". В момента е жив и здрав и се радва на децата и внуците си.
Та...ами ако тогава бяха му казали? Как и докога щеше да живее с тази мисъл и постоянен стрес?
Дълъг стана отговорът ми. Моля да ме извините
Искам да знам, всичко което предстои да ми се случи. Не понасям лъжата. Лекари не могат да ме излъжат\може би за съжаление\. Ако имам определена диагноза, сама горе-долу мога да определя какъв ще е изхода. Ще вярвам до последно в добрия изход, но и няма да залъгвам себе си и близките.
За съжаление, някои мои познати не искаха да приемат дори и намеците за възможна "лоша" диагноза на техни близки, които в последствие починаха..Естествено обвинени бяха лекарите, \че са насмели нещо в лечението\, които криеха от самото начало за злокачествения "проблем". ТОва идва да покаже, че близките на болния трябва да са абсолютно уведомени за случващото се. Пък винаги има процент вероятност за оцеляване..Това е в ръцете на Господ. Самия болен трябва предварително да е консултиран с психолог може би, преди да разбере истината за себе си.
За съжаление, някои мои познати не искаха да приемат дори и намеците за възможна "лоша" диагноза на техни близки, които в последствие починаха..Естествено обвинени бяха лекарите, \че са насмели нещо в лечението\, които криеха от самото начало за злокачествения "проблем". ТОва идва да покаже, че близките на болния трябва да са абсолютно уведомени за случващото се. Пък винаги има процент вероятност за оцеляване..Това е в ръцете на Господ. Самия болен трябва предварително да е консултиран с психолог може би, преди да разбере истината за себе си.
Оххх, много трудна тема, ама много. Преди шест години взехме решение да не казваме на баща ми, че е болен от рак. Сърце не ни даде. Отиде си много бързо. Не съжалявам, че не му казахме. За някои това може да не е редно, но предпочитах да се надява, че ще оздравее, отколкото да знае, че е обречен и дните му са преброени.
Стана ми тежко, що ли я отворих тази тема.
За себе си не знам. Може би искам да знам, но понякога си е страшно. Не мога да отговоря твърдо.
Стана ми тежко, що ли я отворих тази тема.
За себе си не знам. Може би искам да знам, но понякога си е страшно. Не мога да отговоря твърдо.
Ако се съмнявам в неЩо не бих могла да живея блажено в zаблуда
Раzбира се, че бих се подложила на преглед ако имам съмнение. Почти всички болести в днеШно време има вероятност да се иzлекуват, ако се открият навреме и не искам в последния стадий да си zадавам въпроса "ех, ако бях се прегледала навреме можеШе да имам късмет". Предпочитам да направя всичко въzможно, а не да си zаривам главата в пясъка, все пак имам дете, което има нужда от майка....
Напълно съм съгласна с това мнение.
Голяма съм бъзла. Нищо не искам да знам!!! Ако сте болни от нещо неизлечимо щяхте ли да искате да знаете?
А дали ако се съмнявате в нещо, бихте се подложили на преглед за да го узнаете със сигурност.
А дали ако се съмнявате в нещо, бихте се подложили на преглед за да го узнаете със сигурност.
такава, че всичко се обсъжда с пациента.
Ако се съмнявам, че съм болна от нещо,
отивам да се изследвам. Нямам страх.
Дори и време намирам, за да го направя.
Твърдо бих искала да знам. Ако имам и най-малки подозрения, ще искам те да бъдат потвърдени или категорично отхвърлени. Плаши ме не смъртта, а неяснотата, затова бих направила всичко възможно да я сведа до минимум. Бих подбрала и на кого и как да поднеса информацията на близките си, защото ако се гътна от раз - хубаво, ама да им се тръшна изневиделица (за тях) във вегетиращо състояние за продължителен период от време хич не ми се види честно.
Да, искам да съм наясно, ако става дума за мен.
Профилактично ходя на мамографски, ЕКГ-та, кръвни и подобни изследвания. Този вид отговорност се появи у мен откакто имаме дете. Поводът беше точно едно подобно мое опасение. Да чукна на дърво, остана си само опасение.
В случай, че близките ми са болни (опазил Господ) - не знам дали искам да знам.
Профилактично ходя на мамографски, ЕКГ-та, кръвни и подобни изследвания. Този вид отговорност се появи у мен откакто имаме дете. Поводът беше точно едно подобно мое опасение. Да чукна на дърво, остана си само опасение.
В случай, че близките ми са болни (опазил Господ) - не знам дали искам да знам.