Самотната бременност - как, кога, защо?

Мерси  много окуражаващо звучи 
ма темата не е затова
а някак да си помогнем да не мразим целия свят

Само заради един ... (всеки да си сложи любимото нарицателно за БНД ) да мразиш целия свят не си струва.
Прекалено голяма роля им давате. Майната им и да ходят да пасат
Пък света си е хубав. 

Да. Ами аз все още не съм намразила напълно света и обкръжението си.
Даже имам моменти на просветление - колкото по-голяма става Вяра, толкова повече забавление с нея.
Самостоятелни занимания. Глътка въздух за мама.

По-скоро ми се иска, връщайки се назад в черното, да си изясня причините за подобно "мъжко" поведение.
Защо го правят? Как спят спокойно? Как живеят?

И да преодолея болката малко по малко, стъпка по стъпка...
Щот`още са живи кошмарите и често се събуждам обляна в пот и сълзи...

На мен само това ми е интересно за БНД - как спи. Нищо друго. А пък това, че бременността ми е отвратителна - надявам се бебето да се роди живо и здраво. Не искам да мразя никого.

и мен по-скоро това ме вълнува. онова, дето си е в нас, ще си го изживеем

даже бях написала един такъв пост с куп въпроси към Иван (нали сам си признава, че не се е държал подобаващо и не е бил до жена си когато е трябвало), ама после се самоцензурурах, защото.......не може да се обобщава, всеки е сам за себе си и има свои извинения и оправдания

а и, Сабинка, даже и да си отговорим на тези въпроси.......отговорите няма да променят нас и ситуацията ни особено.

друго трябва да търсим - как да продължим. защото животът е хубав!  и не трябва да губим повече от силите си заради нек'ви нефелни калпави "мъже".

Ох, Сиси, що си го търпяла толкова време?
Като четох как сте ходили с малчо на пазар и сте мъкнали, ми идва да му фрасна един на твоя!

А за големия тормоз на който бях подложила Вяра през бременността, сега мога да кажа, че поне в това отношение съм имала късмет. Имам непрекъснато усмихнато, лъчезарно и спокойно дете. Не ме буди нощем, плаче само ако е болна, не капризничи.
Роди се много малка, но жива и здрава.
Благодаря на Бога, че точно такава ми я изпрати!

И аз не искам ма се получава.
А пътят напред хич не го намирам.

Да ти е живо и здраво детенцето и много да те радва.
Защо съм търпяла ли? За да имат децата ми баща. То един баща - думи нямам.  Но и сега като помисля пак бих търпяла. Е, друга жена не бих де...  Може би възпитание.

Макар че си бременеех сама, като ви чета, моите тогавашни неволи ми се струват "бели кахъри"...
Бях студентка последен курс. С бащата на сина ми бяхме заедно от 4 години, на приливи и отливи, все предизвикани от него. Аз си бях влюбена, постоянно. Като се потвърди, че съм бременна, ми призна, че съвсем съзнателно и целенасочено е направил бебо, защото "не можел да чака повече, а ако ме питал мен, съм щяла да кажа, че моментът не е подходящ, защото е по-добре първо да завърша". Та, затова решил да ме постави пред свършен факт. Даде ми да разбера, че абортирам ли, ще се разделим. Ама как? Аз всичко бих направила, за да сме заедно. Замина за София - уж да изкарва пари. Аз на квартира във Варна. Баща ми, като разбра, че твърдо ще родя детето(това когато бях в третия месец, декември на 1997), ми спря издръжката. Започнах работа на две места, избутвах изпити, ма'ах крачоли като изоглавена целодневно между работа и университет, на консултации винаги сама. Но все пак ме крепеше мисълта, че и двамата искаме детето. Нищо, че само две седмици, след като Дивчо се роди, животът ми се превърна в невероятен кошмар от денонощен психически тормоз и унижения.
Та, Кас, все си мисля, че няма значение, кога сме осъзнали, че донорите не струват и че всъщност ни съсипват вярата в живота.

Важното е да успеем да се съберем и продължим. Заради бъдещите хубави моменти. Знам, че винаги ги има. Трябва само да ги дочакаме мъдро.   

Каси, не знам как да го напиша, че да не се улея, щот` много ме бива в спама.
Две бременности. Първа он и офф, ма като че повече офф, отколко он и затова на втора направо отсякох, че искам осъзнато сама, а не да се питам все `що така`. Мъчно бе, много. Ама честно първата ми беше по-тежка, чисто психически, оттам вероятно и физически, че не си наясно. На втората аз изгорих всички мостове още изначално и си конфигурирах семейството от членове, сигурни в участието си. Това с цигарите, рева, алкохола...само първия път, когато уж не бременеех съвсем сама. Втория...и досега ми е мил тоз период в живота, с хубаво мил. Особено последни месеци, изкарах ги в четене, ядене, спане и игра със сина (е, не ми вярвай на сто, не беше чак толкова безоблачно, ма факт е, че това ми е останало като вкус). А той ме преглеждаше ежедневно и си чакаше бебето `най-накрая да си отвори вратата и да излезе` Като цяло, май, втората бременност ми компенсира, донякъде, изгубеното удоволствие от първата.
И не мразя всичко, дето е в панталони.
Вероятно и такъв момент съм имала, ама момент. Аз нямам спомен да съм намразвала мъжете като събирателно, заради определени екземпляри. Моят личен път бе да престана с ония култови въпроси `защо на мен` и тн., даже нямам желание да ги материализирам тук и сега. Просто направих всичко, което ми дойде наум, за да спра да анализирам и да се чудя `какво би било ако` - някак това отнема енергия, а не носи дивиденти. Минало.
*хич не разбрах к`во казах, няма се сърдя и вие да не ме разберете, ма тъй то като все си мисля, че мога успоредно някак с работата
**и живи и здрави приятелите, които ни спасяват, понякога дори без да го съзнават

Натъжих се много като прочетох някой постове,особенно на Сабинка и Сиси,какви хора има значи,със сиобствената си кръв така да се отнасят,,,ццццц,ама какво да се чудя то и аз през това минах.....
За минаването,пооминава е не непаълно,ма поне повечето лоши моменти почвам да ги махам от мислите си,макар и понякога да се завръщат в нощите и да ми става криво и тъжно,как и аз сама с големият корем ходих по лекари с автобуса,че не всеки път можеше моята приятелка да ме кара,как носих чанти с храна по стълбите,защото нямаше ко друг да ги носи,как хората ми се радваха чуждите мъже на бремеността,а този от който беше детето не...,как аз докато лежах в болницата 7 мия месец преди да се разделим малко,той флиртуваше с въпросната жена по телефона и на мен ми се обадил 1 път  а на нея 10 пъти за деня,катос е имаш впредвид че по цял ден са заедно с нея там на работата и когато го помолих да ми донесе храна в болницата,ми каза ,че съм капризничила и защо го занимавам,имал много рабта,е да имал е да и пише на к...та колко я желае  и кооко секси била.а аз  съм тръгнала да го занимавам храна да ми носи....
Докато аз му помагам в малкия бизнес с храна който почна с големият корем чистя и правя каквото мога,те двамата пред мен си пращали смс-си,докато аз съм на масата вън пред магазина и тя до мен си пие кафето,а в същото време си пишат любовни смс-си,а аз патката си  мисля,че всичко е наред.....
Обаче сега като ,че ли ми олекна ,че се отървах,абе минава си.....
Изобщо не мразя всичко що е в панталони,напротив вярвам,че има и свестни и добри от тях и съм сигурна,че ще съм много щастлива пак...

Ето и мен и мойте две бремености.Първата -в брак,чакано с радост дете ,на мен пък това е милият и то много мил етап от живота ми, когато очаквах първото си дете и бях спокойна.
Втората бременост-и планирана и не......В началото таткото уплашен,после щастлив(искал момиче),-е получи го и какво??????
Майка ми в началото не беше радостна за новото бебе,баткото напротив......
Таткото не идваше с мен на консултаций,сама бях на трийзмерният,сама избрах датата на секциото,сама купувах за малкото човече Неговите оправдания бяха,че е на работа и няма време а когато не бе на работа ,бе уморен.......
Но аз бях щастлива ,щях да имам дъкгоочакваната дъщеря от мъжа,когото боготворях(колко съм била заслепена за да не заподозра ,че тази апатия е опасна......)
Когато приятелите му и аз избирахме количката за бебето -той седеше отстрани сякаш не ставаше въпрос за неговото дете).
Три дни преди определената дата за операцията  се разсърди и остана да нощува в хола,а аз сама в спалнята ,изпитвайки ужас от престоящата ми операция......
След раждането на малката до 3-тият и месец бе найстина добър баща(както се изрази по-късно бил запленен от детето ),а след 3-тият месец историята я знаете.....

Ами като прочетох постовете нагоре-няма смисъл да повтарям...той сценария очевидно е тема с вариации...В нищо не е участвал, ако пък тръгнехме да правим нещо заедно- то ми се сгорчаваше-то отегчение, то загуба на време...На консултация-нцъ! Винаги сама,ама и така се чувствах по-добре,радостта ми не се помрачваше от безразличието крачещо до мене. До родилния дом ме закара брат ми- БНД беше на работа в този момент, а като му звъннах  малко по-късно от болницата- вече се беше прибрал и спеше ( след нощна)...няма значение, изтиках го и това сама....Покупките за бебето, както и абсолютно всичко до ден днешен-сама. За нощните запивания и прибирането взори -даже не ми се говори, че ще взема да си припомням, апък не ми харесва....каквото било-било. Бях започнала да загрявам накъде отиват нещата но си обещах- последн шанс да видя какъв баща ще бъде, знаеш ли пък....може да го тресне мълния като се появи синът му....Имаше надежда, грижеше се за него, умееше да прави всичко, гледал го е сам докато аз пътувам, стоеше много навън с него за разлика от други татковци ( всичко това не по собствена инициатива, разбира се, с тикане ставаше....), но не можеше да изтрие от лицето си изражението на досада и за слепия беше видно че в този момент би желал да е другаде. Нощните приключения-никога не спряха. Аз съответно не бях себе си, а някаква напрегната сянка, която се стреми да балансира....Краят беше естествен...вече на никой не му се полагаха усилия....
Не мразя мъжете и не искам да ги мразя.  Имам обяснение за поведението им и го приемам, не искам да се тормозя за това.....Просто има простички знаци, които ще проверявам за в бъдеще...
Вярвам че има и познавам свестни мъже и съм сигурна че един ден ще срещна такъв човек, но категорично не живея с идеята че трябва да е на всяка цена... Не съм отчаяна и се чувствам добре с живота си ( вече) и в кожата си.  Стремя се да живея така че да не ми липсва нито емоция, нито радост, нито разнообразие...Смятам категорично че всяка една от нас имайки до себе си малкото си слънчице притежава всичко това в живота си. Но понякога самосъжалението пречи да бъде осъзнат този факт.
Животът е такъв какъвто е, приемам го и се адаптирам към него   Научих се да живея тук и сега, не се обръщам към миналото, не очаквам чудеса от бъдещето. Щастието е да живееш пълниценно в момента и ако го овладееш, то винаги ще бъде с тебе! Стига ми да е здраво детето ми, аз, близките ми които обичам и да съм в хармония със себе си.....останалото-то ще се случи!
 

Ами и аз съм изправена пред въпроса - На кого да звънна когато дойде моментът? Естествено, че няма да е на него. След последнте изпълнения много ме съмнява, че и на изписването ще разреша да дойде. Така, че ще бъда сама в тези моменти - сама в смисъл без мъж, но с детето си и приятелите си.
Та малко офф, за което се извинявам.
Не помня  след първия път - трябва ли да представя неговата лична карта, когато се записва бебето. Или Актът за граждански брак се показва? 

яхнала метлата, много мъдър постинг, поздравявам те за което
Сиси, трябва, независимо, че сте женени, макар че във всяка болница май е различно. Сега се мъчих да си спомня и май моята щерка я записах с картата на мъжа ми... щото си мислех, те откъде ще  знаят мъж ли ми е..... нещо на доверие беше работата, та аз ако знаех, щях да взема картата на баща й, ама мислех че и акта за брак ще искат, пък те не