Така става, когато истинското проблемче е нещо, от което си неудовлетворена (най-често секс или личното ти развитие), за което просто имаш задръжки да говориш, или за което не можеш да обвиниш партьора си, но се чувстваш някакси пасивно ограничена от него или отношенията ви в някаква област. Или просто от това кка ви се есложил живота в момента- всеки търпи ограничения.
Или пък просто нещо съвсем странично те е изкарало извън нерви този ден - колеги, деца, непознати, някой кретен на улицата , понякога на всички ни ни идва в повече по независещи от нас причини, нали.
Натрупва ти се неудовлетворение което, започва да прелива, започваш да губиш контрол над раздразнението ти- сякаш нищо не можеш да правиш и живота спира, докато не се освободиш от напражението. И всъщност съвсем логично си изкарваш на другия, или казано по-меко - подпираш се на него психически.
При нас този проблем го реших като просто си поговорихме как понякога се разтоварваме като си изливаме, това което ни идва в повече именно на най-близкия човек, и то именно защото само на него имаме доверието че ни приема каквито сме, че ще ни прости макар и да не сме съвсем или даже да не сме никак справедливи да си го изкарваме на него.
Ние и двамата го правим, но когато няколко пъти се говори за това след въпросното скандалче нещата се промениха - не че спряхме, просто започнахме да го възприемаме"правилно" като част от любовта - всеки оставя другия да се навика или намрънка, като му е дошло в повече(най-често другия в този момент е ОК, слава богу) и после го гушва и му казва с усмивка "Мило мина ли ти вече, нали знаеш колко ммного те обичам?"
и на милото не му е гузно вече че се е навикало на другарчето си, и другарчето не му се ядосва и сърди че са си го изкарали на него, нито се опитва да му го върне "тъпкано". Нали като сме се женили сме си обещали "в по-добро и в по-лошо" това е същото като ако другия да си навехне крака и да го подпираш като ходи, докато го боли - същата подкрепа и грижа, но е на емоционално ниво. Достатъчно е и двамата да го осъзнаят и приемат. При нас аз го осъзнах първа и няколко пъти сама се извиних и си признах как стоят нещата и когато и той го направи следващия път... спонтанно се разсмяхме, защото той ми беше казал да се науча да се владея и че той не правел така... но сам се усети че ..така стават нещата.
Тези скандали вече не могат да бъдат заплаха за хармонията в нашето семейство, напротив- това е още един начин да се обичаме и да си го показваме.
Или пък просто нещо съвсем странично те е изкарало извън нерви този ден - колеги, деца, непознати, някой кретен на улицата , понякога на всички ни ни идва в повече по независещи от нас причини, нали.
Натрупва ти се неудовлетворение което, започва да прелива, започваш да губиш контрол над раздразнението ти- сякаш нищо не можеш да правиш и живота спира, докато не се освободиш от напражението. И всъщност съвсем логично си изкарваш на другия, или казано по-меко - подпираш се на него психически.
При нас този проблем го реших като просто си поговорихме как понякога се разтоварваме като си изливаме, това което ни идва в повече именно на най-близкия човек, и то именно защото само на него имаме доверието че ни приема каквито сме, че ще ни прости макар и да не сме съвсем или даже да не сме никак справедливи да си го изкарваме на него.
Ние и двамата го правим, но когато няколко пъти се говори за това след въпросното скандалче нещата се промениха - не че спряхме, просто започнахме да го възприемаме"правилно" като част от любовта - всеки оставя другия да се навика или намрънка, като му е дошло в повече(най-често другия в този момент е ОК, слава богу) и после го гушва и му казва с усмивка "Мило мина ли ти вече, нали знаеш колко ммного те обичам?"
и на милото не му е гузно вече че се е навикало на другарчето си, и другарчето не му се ядосва и сърди че са си го изкарали на него, нито се опитва да му го върне "тъпкано". Нали като сме се женили сме си обещали "в по-добро и в по-лошо" това е същото като ако другия да си навехне крака и да го подпираш като ходи, докато го боли - същата подкрепа и грижа, но е на емоционално ниво. Достатъчно е и двамата да го осъзнаят и приемат. При нас аз го осъзнах първа и няколко пъти сама се извиних и си признах как стоят нещата и когато и той го направи следващия път... спонтанно се разсмяхме, защото той ми беше казал да се науча да се владея и че той не правел така... но сам се усети че ..така стават нещата. Тези скандали вече не могат да бъдат заплаха за хармонията в нашето семейство, напротив- това е още един начин да се обичаме и да си го показваме.
Това е самата истина!
Когато прочетох се замислих доста, някак си ми олекна
Благодаря
.Е,опитвах да спра,та да помисля,ама не мога и това е....Накрая пак аз се измъчвам най-много,че детето ще страда от това.А то наистина като вземе да разбере ще страда.И какво ако вината е в мен например,защото съм сигурна,че той има поне 40 % вина в случаите...Как да го преудолея,като не успявам...