Съпругът ми е осиновен!!!

И мен май не ме разбраха.
Иначе постинга на Hope мен лично много ме впечатли.Тоест,впечатли ме мъдрата и,изпълнена с чиста и безкористна любов постъпка,от това,че е поела част от бъдещата болка на съпруга си върху собствените си плещи за да му подаде ръка по възможно най-адекватния начин,когато дойде времето за това.
Желая им искрено от сърце щастието,което не се съмнявам,че заслужават
За жалост точно това имах предвид и аз.
Това е масовата реакция на хората.
Просто проблемът е прекалено глобален.

Честно казано аз не виждам много голяма тайна около осиновяването. Извадихме куп документи като на всички изрично пишеше за осиновяване. Ами препоръките от приятели, на места искат дори препоръка и от работодателя, та това са хора с които контактуваме ежедневно за каква тайна става въпрос. Може да е тайна за детето или информация за местожителството на биологичните създатели, което пък мен въобще не ме интересува. Ние живеем в квартал на София, познаваме се и като се появя с дете  дали някой ще реши че съм го родила  . Едва ли.

Освен това ми се струва че много се разми темата.  Wife просто искаше съвет пък то какво стана...

Аз малко ще отклоня реда на мисли, в който сте поели и ще се върна на въпросите на wife.
Първият човек, на когото казах, че съм осиновена почти веднага след като разбрах, беше съпругът ми. Тогава все още не бяхме женени, но връзката ни беше достатъчно силна, за да си позволя това. Никога не съм си мислила да крия от него. Скриването на подобно нещо, а и на каквото и да било друго, би могло да разруши не само моя вътрешен свят, а и света, които градим с любимия човек. Да кажа, че нямах притеснения как ще реагира- имах, разбира се. Но единственото, от което се страхувах е да не изпита съжаление към мен.  А и да не започне да съжалява за казани и неказани, за сторени и несторени неща. Може и да не съм разбрала точно, но в твоите размисли, мила wife, долавям нещо подобно. Любовта към един човек не би трябвало да зависи от това дали е осиновен или не. Просто в момента си шокирана от тази "новина" и приемаш съпруга си като малко, изоставено момченце, на което искаш да дадеш цялата си обич и да го закриляш от всичко.  Ако мъжът ми тогава бе променил отношението си към мен, това щеше да ме обърка много. Убедена съм, че любовта ти към съпруга ти е достатъчно силна и това, което е споделил не я е променило по никакъв начин. Просто ти по свой начин преживяваш това. Може и да не се съгласиш с мен, но запитала ли си се дали "засилването" на чувствата ти към него не е резултат от прокраднало се съжаление? Не го допускай. Никога. Във всеки брак има трудности, но ако при разрешаването им винаги те ръководи мисълта, че съпругът ти е осиновен и ти трябва да се съобразяваш с това, рискуваш да го накараш да се почувства различен заради своето начало. Моят съпруг никога не влезе "нахално" в тази част от живота ми. Но когато съм имала нужда да говоря с него за това винаги ме е подкрепял. Той нито веднъж, въпреки моето настояване, не си е позволил да ми дава съвети как да постъпя в една или друга ситуация, свързана с осиновяването ми. Просто е осъзнал, че няма как да преживее това, което аз преживявам и каквото и да ме посъветва, може и да сгреши. Но това, че е до мен, ме прави спокойна и щастлива. Знам, без той да ми споделя това, че тази "новина" е "стреснала" и него- щом все още помни (след цели 15 години) каква музика сме слушали тогава, къде съм стояла и дори с какво съм била облечена 
Ние не сме по-различни, а това че част от обществото реагира по начините, по които момичетата по-горе описаха- то е неизбежно. Абсолютно съм съгласна с казаното от теб, че " колкото повече хората знаят за проблемите на тези семейства, толкова по-малко ще се гледа на тях като нещо различно, "да бъдат сочени с пръст"; че ако тези тайни не се превръщат в нещо толкова привдино страшно и срамно нещата за всички ще бъдат много по-разбираеми и нормални." Всяка тайна събужда интерес, а у нас, българите, да надникнем под завивката на съседа си е направо национален спорт  . Ако съседът обаче сам отгърне завивката- бързо губим интерес към случващото се там.
Аз никога не съм приемала факта, че съм осиновена като нещо, което ме прави различна. Може би затова никога не съм се притеснявала да го казвам. Това не ме прави уязвима за хорските подмятания и съжалителни реакции. Е, гадничко си е, няма как да не е, но бързо го преживявам.

Желая ви любов и хармония 

Истината,че аз съм осиновена я научихме почти заедно с моя съпруг.Аз имах съмненията,но изчаквах удобен момент за разговор с моите мама и тате и така денят дойде-истината се каза,после след час я казах и на съпруга си.Помня какво ми отговори той на моя въпрос-Сега какво мислиш за мен?-Какво да мисля,ти си моето Зойче и т.н. прегръдки и целувки.
Той заедно с мен преживя всичките ми терзания после,въпроси,срещата ми с билогичните ми роднини  и т.н.
Заедно сме с нашите половинки и нашите деца за да се научим взаимно,за да се обичаме и помагаме.
Трудно можем да дадем съвет на wife как точно да се справи с възникналата ситуация,но можем да и покажем пътя по който да го постигне.Тя най-добре познава съпруга си и знае какво чувства в душата си.
Всички сме си с нашите изпитания и ще се справим лека полека.
 

Dudence, благодаря ти от цялото си сърце
Съжалявам, че разводних темата, а и тук си имаме рожденник!!!
Dar Za Men, стихчето е приказно, честит прекрасен, прекрасен празник, желая Ви много здраве, спокойни дни и все повече поводи за радост с милото детенце, това е най-прекрасното нещо на света.
Да са живи и здрави дечицата ни, в тях ми е надеждата за по-добър свят, дано те бъдат по-добри, по-искрени, по-смели, по-щастливи и по-спокойни от нас!
Наздраве, за здравето на малката, прекрасна дама, рожденник!


поздрави

Знаете ли - дядо ми беше висок, красив, абеееее много  хубав мъж. Към края на живота си получи лек инсулт, поради което се наложи да ходи с бастун. Един ден излезнахме с него на разходка, а срещу нас - майката на най-добрата ми приятелка. Разменихме обичайните любезности, след което се разминахме.

След известно време, майката на приятелката ми сподели "Божееее като ви видях двамата, дядо ти така фантастично изглеждаше, че на мен ми се поиска да тръгна с бастун"  

Дано разберете аналогията ми.

Когато представяме събитията от живота ни, независимо от това какви са, по един прекрасен, достоен и ведър начин, особено ако сме искрени, няма начин да не предадем това отношение и на останалите.

Гордея се със сина ми (ще прощавате скромността  ), щастлива съм че го имам и искам целия свят да разбере това. Гордея се с него, с неговата история и с начина по който той се появи и спаси живота ни. Явно това ми личи от километри и съм убедена, че хората попиват от моята радост.

За това как ще ни приемат хората, в голяма степен зависи от нас. Не че няма да се намерят кретени, които да ни изкажат съболезнования (както на мен ми се случи  ), но преобладаващата част ще бъдат положителните реакции.

Не се отнася за теб. 

Fussii, абсулютно ти се кефя за позитивното мислене и нагласата.
Ще ви дам сега тук един весел пример.
Племенникът ми разпитвал сестра ми (майка му) защо леля (аз) няма коса, а тя незнамм какво му обяснявала и гледал след това някакви филми с извънземни, били с голи глави.
На другия ден излизат навън, детенце го разпитва "абе, тая вчера стебе коя беше"; "леля", "а що е плешива":.......

"щото е от друга планета, напред с еволюцията, много специална работа"


???!!
А онзи юнак хлъцнал

После гордо ми разказва как му "затворил устата", сестра ми си умряла от смях, ние също, като ни го разказа.

Та с децата е особено положението, че са много искрени и жестоки понякога, но ......начини има да се обяснят нещата, макар,ч е любовта и въображението понякога са по-силни май

 

Той със сигурност е горд, че те е защитил 

Fussii, дано и нашите деца носят така "бастуна" си! Всеки има по един "бастун", ама абсолютно всеки човек. От много време се опитвам да го кажа- осиновяването не е нещастие, а ПРЕПЯТСТВИЕ скоето трябва да се борим, не е трагедия , а просто една човешка съдба, една човешка история. Не можем да променим съдбата, но можем да напишем историята си така, че един ден внуците ни да могат да се похвалят като Fussii. Това се отнася и за децата ни. Но преди това ние трябва да им покажем как се носи "бастуна".

Извинете за спама.

Fussii,   

Kossi,
А за мен ли се отнася?

Dar Za Men,
да ви е живо и здраво детенцето! Много щастливи мигове заедно ви пожелавам! 
Бианка,
благодаря за прекрасното пожелание! Вярвам, че рано или късно, по един или друг начин, ние ще бъдем родители.
На всички вас пожелавам повече положителни емоции и по-малко тъга!

Дарена, Fussii,
толкова истини намирам в думите ви!
Преодоляването на житейските препятствия ни правят по-силни, по-мъдри  и по-устойчиви! Вие сте прекрасни майки, надявам се и аз един ден да имам възможността да  прегръщам сбъднатата си мечта! 

      Прочетох цялата тема,подкрепям Бианка за всичко казано

   Забелязвам тенденция на недоразбиране ,явно тук сме много нараними и е нужно да бъдем по-толерантни!

Здравейте;
Искам и аз да изкажа едно мнение;.Самия аз съм осиновен и не се притеснявам да го кажа.Имам съпруга и малко момченце на 4 годинки вече (слънчев).Преди да се оженя аз си нямах никаква представа , че съм осиновен.Моите осиновители не са ми споделили това(не са ми давали никакъв повод дори и да си го помисля). Аз разбрах това след като се ожених и то от моята съпруга ,а тя от майка си и.т.н. Още първата година от нашия съвместен живот, съпругата ми сподели тази тайна!!!!! аз естествено първоначално бях много шокиран.Не знаех какво да кажа и какво да мисля.После постепенно свикнах с тази мисъл и живея с нея.Мисля си доста често за това.И така ...... В момента продължавам да живея с тази моя съдба и изобщо не се страхувам.Единственото нещо , когато разбрах че съм осиновен е че още повече се привързах към съпругата ми и детето.Те са всичко за мен целия ми живот Обичам ги повече от всичко на света,естествено обичам много и моите осиновители ,които са ми дали всичко и направили от мен достоен и умен човек.Също така след истина за мене аз проявих голям интерес да намеря биологичните си родители , с подкрепата на моята очарователна съпруга.Мисля и не смятам че трябва човек ,който е осиновен да се затваря в себе си да бъде подтискан от тази мисъл,да живее с това чувство.Така че аз подкрепям изключително хората които са осиновени и ги разбирам напълно.Ако имате някакви въпроси към мен моля питайте ще отговоря на всички .
Благодаря за вниманието.