За българското село

Селото умира. Живеят селата, които са близо до по-големи градове. Част от живеещите там работят в града и пътуват редовно, но предпочитат къща на село заради по-ниски цени и т.н.; друга част се трудят земеделски.
Трета част са като родителите ми (и мен някой ден, надявам се) - преселници от града в селото. Тишина, спокоен живот и т.н., а пътуването до офиса е все едно минаваш през центъра на града от краен квартал.
Но онези села от детството ти никога няма да ги има вече, Даф.

Северина, сякаш за същото село говориш. То е Стежерово, но там селцата си приличат.  Последните ми детски спомени за него са от около шестата ми година, после само съм минавала от там. Знам, че дядовата къща си стои все в същия вид.

"Ех, Лиске...", ама е права.
Старосел - има две избирателни секции, значи има над 1000 избиратели. До преди 2 години пътят до него беше на практика непроходим. Село, което е на 45 км от Пловдив, на средата на България. През него в настоящия момент минават 2 автобуса за Карлово и 4 - за Пловдив. Ако нямаш кола, си загубен.
Да речем, че преодолееш битовите неволи... С един интернет не се живее. Даже и с Булсатком.
Жалко е, че това са села, които имат богата земя. Земя, която ражда от рози до дюли. Но не се ли заеме държавата да поощри малкото хора, които имат кураж да се занимават със земеделие, селото ще си умре. Ама истински да се занимават, не да посеят 20 декара пипер и да се тупат в гърдите, че са земевладелци.

Унищожаването на българското село е днешна държавна политика.
Не знам дали са грозни или смешни, трагични или просто тъпи изказванията на хора, които не знаят какво е било българското село в конкретна част на страната преди, но знаят, че било "жалко", "мизерно" и каквото там друго роди специално сресаната им "на път" мисъл със студено накъдрена стилистика за разкош.

Който е пил истинско прясно мляко при бабите си, ходил е в истинска гора край техните къщи, виждал е селска овощна градина от онова време или бостан, купувал е като хлапе хляб за 23 стотинки от хоремага и "лимонаТа" за 6, само той може да вдене, че осечените голи чукари край днешните села, ограбените селски къщи, обезкостените бивши кооперации, изнасилваните от цигани 90-годишни селски бабички, продадените на безценица на пенсионери-чужденци възрожденски къщи и пр. скръб са пустинята, дето сега й викат "българско село".

Човек или трябва да има лични спомени от онова време,  или да си има баби и дядовци с такива, за да говори по темата.
Иначе просто ще се прави на интересен, кършейки мисъл в любим еднотипен словесен фитнес.

Искам си моето село, с два магазина и един ресторант. Сега моето село е градче с развиваща се инфраструктура и изгубения селски чар. Сега то няма излъчването от спомените ми, а в следващите години съвсем ще изгуби чара си.

Лиске, за много малко неща съм съгласна с теб. Хората си знаят и траснспорта и кога и  с какво ще се зареждат магазините, имаше си училища доскоро. Дори през 80тте, когато бях дете селата бяха много оживени и много пълни с млади хора. Имаше заводи или някакви производства в близост, имаше ТКЗС-та, все пак до 60тте хората са живели масово по селата и общностите си ги имаше, семействата и родовете си поддържаха контакти. Имаше читалища, по места и кино, в много малкото ми село даже ходих на гостуващ театър през 90тте! което разбира се е супер изключение, после ги бяха нападнали протестантски активисти и промиваха мозъците на бабичките, ми добре, че дядо ми ги изгони. Във влашкото ми село, което е голямо, доскоро имаше и всеки петък и събота дискотеки, чалга разбира се, но и идваха някакви музиканти, които свиреха народна музика и младежите се събираха и играеха хора. там са много танцувални хората, така си отпускат душата. че си е селска работа, селска си е, но доскоро си имаше живец. Младежта май вече е основно по Белене, Никопол и Плевен.
Даф и аз много обичах с бабите по пейките, програми сме им изнасяли, като им омръзне да дърдорят и ние почваме да им пеем и сценки някви да им правим.

Холограма, не всеки ще успее да пророни сълза по
темата и да заговори с носталгия и патос, но пък
знаем, че емоцията често пречи на обективността.

ДеЩо, хората, които живеят по тези села, може би
наистина имат някакви ориентировъчни часове за
пристигането или тръгването на маршрутката, но
на мен ми се наложи преди две години да чакам под
някакъв изкормен навес с още няколко души, минаваха
местни усмихнати люде и на въпроса ни кога ще дойде
транспортът, отговаряха, че все някога... Времето по
селата е спряло, това е истината. И никому не пука,
че е така. Както не пука никому за училището, за
библиотеката, за надписите по улиците, за дупките,
за толкова много неща. И това на 20 км от София.

А колко много хора искат същото, но по обратна причина - защото селата им са били с огромни читалища, гимназия, с чисти, подредени български къщи, а сега - читалищата им са магазини за "маркови дрехи" втора ръка, "Всичко по левче" или друг битак, училищата - складове на чужди "инвеститори", горите им осечени, бившите стопанства - окрадени, земите им - разпродадени на безценица (щото трябва вече да плащат огромни за възможностите на хората данъци върху тях),  бившата обща техника - "приватизирана" за стотинки от някой пришълец, бившите кооперативи - унищожени до основи, породистите животни от тях - изклани още по времето на Филип Димитров, оцеляващите и все още мърдащи дребни стопани - мачкани с чудовищно ниски изкупни цени (литър прясно мляко се изкупува колкото струва 200 гр. кладенчова - "трапезна" вода), собствените ни фуражни заводи - затрити, торовите - също... Няма нещо недомислено така, че човек (българин) случайно да оцелее на село...

Как ви хрумна тази тема?

Фактите говорят ,това е мойто село - http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D0%BA , напълно умряло е вече ,много жалко .

Мога да говоря само с цифри - ама как ще се правят след тях риторични салта за стилистична самонаслада - хич не знам.

ПП Това - към виртуозите на перфектния изказ 

Е, аз пък знам за села, в които продължават да се раждат деца, не само циганчета, но и българчета. 
Майка ми живее в едно от тях. Дали защото е било бивша келтска столица ( ), дали защото е голям транспортен възел, но във въпросното село има не само много магазини, често заредени по-добре от тези в Ст. Загора, не само в селската библиотека има повече книги, отколкото две квартални в града, но и това е селото, в което не се закри училището, а се построи ново. Хубаво, съвременно училище, с компютърен кабинет. В селото има и интернет.
Целогодишно има деца, въпреки че по обясними причини населението е главно от пенсионери. Но всеки, който е излязъл от него на младини, след пенсионирането си се завръща отново там. (И си води и внучетата.  )
Има клуб на пенсионера, читалището развива активна дейност. И най-важното - има много деца. Особено през ваканциите - събират се деца не само от цялата страна, но вече и от чужбина. Щом 15-годишният ми син продължава да ходи с удоволствие там, смятайте.
И това село няма да умре скоро. Което много ме радва. 

  Много ми е мъчно за моето село.Откакто баба и дядо починаха не съм ходила.Чух, че почти не са останали хора в селото и къщите са занемарени.

  От там са най-хубавите ми детски и тинейджърски спомени.Събирахме се по много деца в дворовете, играехме на какви ли не игри.Ходихме в планината почти всеки ден, беряхме гъби и билки, имаше и един извор в планинска вода.До нашият двор минаваше река(сега пресъхнала) и лятото падаше голяма игра.

 Един път едно магаре се отвърза и ме подгони Голям купон беше за зрителите, но аз тичах пред магарето из центъра на селото ревейки по-силно и от него Сега ми е смешно, но какъв ужас изживях, само аз си знам.Успях да се скрия в един двор и затворих вратата под носа му.

 Като пораснахме започнахме да ходим на летището и да гледаме парашутни състезания.Загаджихме се с парашутистите, първи любовни трепети, ех Вечерно време в центъра на селото прожектираха филми, мнооооого хубави години бяха.

   Сега и мен ме хвана носталгията

Моето село съща е в северозападна България, само че е близо до Враца и Мездра. Няма много хора, главно пенсионери са. Не бих продала къщата там, въпреки че в нея никой не живее, доста е спокойно и с удоволствие бих ходила пак там поне за малко да си почина от града. 
Моите спомени от там са от 90те години, от пролетните и летните ваканции. Като бях малка изкарвах там цялото лято, тогава идваха деца от къде ли не и също седяха там по цяло лято при бабите и дядовците си. Играехме по улиците, в дворовете или в паркчето около църквата. Още помня как играехме на криеница и залягахме зад храсти,огради или се катерехме по дърветата. Вмъквали сме се в градините на изоставени къщи да берем ябълки. Едно лято баба ми и дядо ми гледаха малки зайчета в една стара дървена ракла покрита отгоре с мрежа. Те все успяваха да се измъкнат от там, бяха си пробили някаква дупка и всяка сутрин баба ми ме будеше с викове от двора: "Зайците пак са избягали, идвай да ги хванеш!" . Те обикновено се шмугваха зад една стара плевня, където беше обрасло с коприва и беше доста тясно, защото почти беше долепена до зида на съседите. Горе-долу по това време идваха да ме викат приятелките ми, за да ходим да си играем и идваха и те да помагат и дебнехме зайците по 1/2 или 1 час докато изловим всички (6-7 бяха). Ходили сме в гората над селото на разходки, пролетта сме брали минзухари, иглики и синчец там и сме се връщали много кални и много весели. Ходили сме също да берем къпини на края на селото, растяха край един черен път, а бабите ни се караха, че в треволяците там имало змии. А като бях по-голяма в една фурна в селото месеха хляб през нощта и рано сутринта го разкарваха по околните села. Чакали сме до 2-3 часа докато си изпече хляба и се примолвахме на лелките там да ни продадат няколко, сядахме пред фурната да ядем топъл хляб, обикновено някой отскачаше набързо до тях и донасяше буркан с мед, а веднъж даже и течен шоколад (в селото не продаваха )
Тази тема направо ме пренесе в детството.....от града нямам толкова много хубави спомени.

Имам чудесни спомени от детството си и ваканциите прекарани на село. Събирахме се много деца и обикаляхме от рано сутринта до късно вечер селото и горите около него.  Даже не се сещахме да се приберем да обядваме. Докато бяха там баби ми и дядо ми се събирахме за Коледа и Великден родата, но вече няма никой там и къщата пустее. Родителите ми си купиха също къща на село преди няколко години и си я направиха много хубаво в битов стил. Синът ми много обича да ходи там защото се чувства свободен да играе и бяга на воля. С мъжа ми все по често се замисляме дали и ние да не си купим къщичка в някое близко село, да си я направиме като виличка и да ходим там сами или с приятели.

Спомените ми за село-то са свързани с коленето на прасе и събирането на сливи за ракия.
Ами да умре дано  
Е, излизаше и по някоя четирилистна детелина, имаше и поляни с маргаритки - обича ме, не ме обича...
После село-то стана просто "терен" - бумтяща камина и среднощни китари.
После стана "наследство" и "спомен" - не искам да се връщам, не искам да продавам. Остарявам.