...Споделям!

Бианка,
не искам той да е щастлив, затова, че има мен, искам да е щастлив, че има себе си!
Благодаря за милите думи!
Съпругът ми също поставя майка си на мястото и, но не веднага. Получава се нещо такова - няма да се намесвам, докато мога, ще си трая, пък може и да се размине.... Възможно е и твоят съпруг да реагира така - намесва се, когато нещата вече са излезли извън контрол, но няма нищо против да пасува дотогава, докато има тази възможност!
Мъжете реагират остро, когато са лично засегнати. Когато стане въпрос за отношения между други двама души, предпочитат да не се намесват, поне докато не им се каже, че е наложително!


 Имам един ярък спомен от съвместния ни живот, който често изплува в съзнанието ми и ме кара да се срамувам от себе си и постъпката си.
В началото на връзката ни, след една глупава караница, имах неблагоразумието да кажа на съпруга си, че винаги, когато поискам, мога да го освободя от присъствието си! Че ще си отида, когато пожелая и той няма да може да ме спре! Думи, казани в пристъп на безсилие и гняв, думи, които не съм мислила, но сглупих и ги изстрелях набързо.
Тогава той се разплака. Не го бях виждала такъв, ридаеше като малко дете. Изумих се. Нормално е да се огорчиш от такива думи, но чак пък такава реакция, при положение, че са само думи! Тогава го прегърнах, той се вкопчи за мен и два часа отказваше да ме пусне. Тогава не го разбрах, не отдадох голямо значение на случката.
Години по-късно, четейки за чувствата и емоциите на осиновените, върнах лентата назад. Тогава разбрах всичко и проклинах собствената си глупост и невежество! Мразех се, заради онова, което направих!
Сега си давам сметка, че ние, близките ви, ви нараняваме най-много, макар и неволно, в пристъп на гняв или на безсилие. 

Дай му време, Бианка! Понякога, в стремежа си да отгатнем потребностите на близките си, ние правим поредица от грешки! Понякога толкова ни е яд, че не можем да разберем причините на действията ви, че изтърсваме по някой върховна глупост!
И да не съм чула за раздяла, още повече заради майка му! Ти ако знаеш ние с какво същество се борим.... Щом ние успяваме, ще успеете и вие!

Тези две персони - майка му и баба му - да си гледат работата! Хич и не им се връзвай! Ти не си по-долно качество от тях, не се оставяй да ти вменят това! И моята свекърва се опита да ми намекне, че съм "повредена", заради логоневрозата, но с две приказки я поставих на място. Ти също ще се научиш да отстояваш себе си, просто ти трябва време! 

Прекрасни мигове с рожбата ти желая! Опитай се да се успокоиш, защото всичко ще се нареди! 

Fussii   

Мила Бианка,
разказанато от теб толкова много ми напомня за преживяното от мен в първите дни, когато детето си дойде у дома, че неволно се разплаках! Аз мислех, че полудявам, когато след цял ден грижи за чисто физическите аспекти (приготвянето на храната, сменянето на памперсите, миене, хранете и т.н), както и преживяването на кризите на детето от новото и непознатото исках единствено да си гушна дъщерята и да я гледам как заспива. И точно тогава мъжът ми решаваше, че е време да ми помогне и взимаше детето, което уморено от цял ден търчане се отпускаше блаженно в ръцете му. Аз стоях отстрани и очите ми се пълнеха със сълзи, защото имах чувствто че са ми откраднали този миг. Колко пъти се опитвах да му обясня, че ако иска да ми помага, може да го прави и с други дейности през деня, а не да ме лишава от точно този момент, но той се сърдеше и приемаше думите ми като упрек. С времето мъжа нещата дойдоха по местата си, но последва нашествие от страна на свекито (Божеее, само преди два дена плаках на мама Галя по този въпрос и аз). Моята свекърва навремето също е оставила децата си за отглеждане от бабите им и сега изглежда избива някакви закъснели майчински инстинкти. Аз обличам детето за разходка - тя цъфва на вратата и почва да нарежда колко било лошо времето, къде съм щяла да го мъкна детето и да съм го оставила на нея да го гледа на топло. Или аз  решавам, че днес не е за излизане, а тя пристига и вика да облека детето и да и го дам да го разходи в градинката, защото видяла, че има други майки с колички навън. Или пристига точно на обяд и започва да тъпче детето с хляб, царевични пръчки и шоколад, въпреки че аз в момента и топля обяда (естествено нежеланието да се храни после се отдава на качеството на храната, която аз съм приготвила). После решава, че точно сега е момента да я вземе да си поиграела горе с нея и когато аз се възпротивявам тя започва да я дундурка на ръце, след което я пуска и на земята и се изправя да си тръгва. Естествено детето надава рев, че са го оставили така изненадващо и тя вика: Ето, не ме пуска да си ходя, иска с мене! Дай да я взема малко, мари майка, да не плаче!
Или изненадващо идва да провери какво става, защото и се сторило че детето плаче (и сигурно го изтезавам ). И т.н и т.н. То примери много, мога с дни да разказвам.
И понеже и аз се опитвам да съм добрата снаха и да не се карам с нея, но не можех и да издържам повече така, взех да излизам от сутринта с детето и да казвам, че имам работа в Бургас (тъй като живеем на ~20км от града). Свекито, обаче се оплака на мъжа ми, защо като съм имала работа не съм оставяла детето при нея, а съм го разкарвала цял ден с мен в колата. Последва гранде скандале с мъжа ми, че съм пренебрегвала майка му и че тя можела да се грижи за детето не по-зле. И че детето не било само мое, какво съм си въобразявала. Накрая, обаче свекито и мъжа ми скараха по нЕкои глобални въпроси за възпитанието и сега настъпи световен мир, защото мъжа ми е на работа, свеки е сърдита и си стои у тях , а аз си гледам детето на спокойствие.
Разказвам всичко това, за да ти кажа, че прекрасно те разбирам, мила Бианка и че е съвсем нормално ти да искаш да се грижиш за детето си, особено когато е тъй дълго очаквано и желано, а не баби, лели и други близки и роднини. Крайно време е да спреш да бъдаш добрата за всички останали, освен за теб, детето и мъжа ти. Вие сте важните. Сигурна съм, че мъжът ти е е добър човек, но просто е объркан, защото не знае какво чувстваш.
Опитайте се да се изолирате от външни намеси и влияния и нещата ще се оправят. 

П.П. Извинявам се, не разбрах че е станало толкова дълго.

Два дни ме нямаше и сега те чета.

Бибчо,

Освободи си, моля, кутията.

Тук само това ще ти кажа - хората не сме напълно загубили връзка с природата и сме доста интуитивни същества. По-голямата част от информацията идва от невидимите неща, интуитивни сме всички.
Свекито долавя, че у теб няма стержень (сори за русизма), скелет няма, стълб няма и и се струва, че и теб те няма и детето майка няма. Не я кори за това. А липсата на възпитание допълва картинката. А твойта майка сигурно ходи '''на пръсти' от желание всичко да е наред и да не засегне сватята.

А указанията на мамите са си супер, верно е, че има повтарящи се "свеки - изпълнения" и нищо ново под слънцето, но има и доста кардинални разлики и тези указания в по-голямата си част не са приложими за нас. Не се кори.
  За теб всяка дума или изясняване са като на живот и смърт, а някои кардинални неща не дооценяваме. Имаме гледка като през калейдоскоп.

Това, че не съм в състояние дори елементарно да регламентирам връките си със света, ме подтикна да анализирам себе си и пр. и ме доведе до това, което знаеш за мен.


Аз с мъжа си не се разбрах и оценявам като голяма грешка усилията да му се изповядам. Книгата категорично отказва да прочете, а е  доста ерудиран човек.
На партньори като Хоуп е нереално да разчитаме. Тя е сред малкото щастливи изключения.
Това, обаче, не е причина да си губиш връзката с мъжа след като е свестен в много други отношения.. 

Засега много те прегръщам.

Изчисти кутията

Доловила тя, грънци!
Раждането на детето е върнало Бианка в изходна позиция. Въпросите и болката са нахлули отново в пълната си сила. Това я е извадило от релси, отслабило е защитните и реакции и свекърва и е усетила това! Възползвала се е от объркването на Бианка, от това, че тя не знае на кой свят се е намира - с бебето, което толкова обича и с болката и неразбирането от нейното собствено изоставяне.
И друго - хора, като свекървата на Бианка, достатъчно добре усещат, кога един човек се старае да им угоди, да не влиза в пререкания, да запази доброто отношение. Тази женица просто си го е навила на пръста! Ако Бианка и тропне с крак, свекървата бързо, бързо ще си подвие опашката. Но липсата на реакция и дава нужната смелост да си прави каквото пожелае!
Добре е, че всичко е останало в миналото вече. Сега Бианка ще си стъпи на краката и ще възстанови емоционалния си баланс /доколкото е възможно/.

Ти мен не ме брой! Аз доста често изпитвам на свой гръб ефекта от омаловажаването на болката ми по повод безплодието! Затова и не се мъча да разбирам докрай вашата болка, просто я приемам като нещо единствено по рода си.
Онзи, който не се е сблъсквал с безплодието, не може да разбере болката ми, колкото и да е съпричастен. Същото е и при вас. Ние, близките ви, колкото и да опитваме, можем само да гадаем какво се случва в душите ви!

Опитай, Бианка! Може пък съпругът ти да прояви желание, да изпитва потребност да вдигне завесата! Опитай сега, докато още нямате много багаж, трупан с годините. После ще е по-трудно, предполагам!

Мира,
съжалявам, че сте се разминали със съпруга ти по този въпрос! Трудно е, когато очакваш макар и минимално разбиране по въпрос, който терзае душата ти! Има хора, които умело си заравят главата в пясъка, отричайки проблема, с една едничка цел - той просто да изчезне. Съпругът ми така прие диагнозата "стерилитет", та поведението на твоя ми е отчасти познато. При нас има напредък в това отношение. Дано и при вас нещата се наредят!
Мира,
защо спря да пишеш? Липсваш на много хора! Всички имат нужда от теб, аз имам нужда от теб! Невръстните деца на майките тук имат нужда от теб!

Прегръщам и двете ви!

Мира,
Готово ,разчистено е
Абсолютно права си.
Да не говорим ,че допълнително ми е криво ,защото макар ,че майка ми ме е взела много мъничка ,тя трябваше да присъства в суматохата около раждането на детето.Тя имаше нужда и заслужаваше това!
Именно мама ,а не онази ,чуждата ,която с усмивка ми разказа как пребила мъжът ми като бил на две годинки до такава степен ,че се задъхвал ,че толкова се шашнала от раждането му ,че правила аборт ,когато забременяла за втори път..
А какво стана-дойде в родилното ,видя ме в светлина ,в която не исках да ме вижда ,когато не се знаеше ще ме бъде или не и накрая не можеше да се докопа до внучето си ,защото другата му баба се въргаляше по креватите с него и ако аз самата поисках да го взема ,тя ме поглеждаше злобно и след минута-минута и половина казваше студено :"Дай ми го!" и го изтръгваше от ръцете ми!
Когато го хранех ,тикаше ръката ми с биберона с все сила в гърлото му и като се задавеше го грабваше както орел-овца.
За мен това е жена с арогантен и вулгарен майчински инстинкт!Тя подценяваше мен и майка ми именно защото аз съм осиновена и не се знае потеклото ми ,а мама-защото е осиновила ,а не е родила.
Майка ми донесе бебешкият ми картон ,който пази ,за да видя колко мл мляко съм изпивала на възрастта на детето ми ,но както вече казах ,свекърва ми не зачита ничие мнение -нито на лекари ,нито на други хора.
Намекна ми пак за тяхната близка ,която осиновила "циганче" и на мен ми идеше да я питам след като 5 века сме били под турско робство ,тя знае ли си аджеба на 100% произхода?!И постоянно парадираше с това ,че лесно забременявала и не и се наложило да мисли за осиновяване.
Е ,като има операция от гуша ,аз трябваше ли да кажа:"Ех ,колко съм благодарна на съдбата ,че нямам проблем с щитовидната жлеза"...
_Hope_,
Мъжът ми допусна много голяма грешка ,допускайки майка си толкова близо ,та дори буквално в семейното ни легло и сега се притеснявам ,че е безкрайно толерантен и разбиращ ,защото се чувства гузен
Дано не е така...
Все пак ,щастлива съм ,че по отношение на факта ,че съм осиновена ,той няма никави предразсъдъци ,макар ,че едва ли успява да вникне в същината на терзанията ми.. Той не се старае така ,както се стараеш ти ,примерно.За него нещата са ясни-черното си е черно ,а бялото-бяло и остава сляп за останалите сенки и нюанси.Именно това ме покруси най-вече в цялата ужасна ситуация.
Дива-не преди време беше писала ,че отново е в депресия ,която я връхлита от нищото.Ето и мен сега ме връхлита ,с малко чужда "помощ" ,разбира се..

 Другото "конско" - лично, а тука само това:

Основният сценарист и режисьор на целия този ужас за теб си самата ти.

Поради личния си хаос и бездната, която е невероятно близо поради скорошното ти раждане, ти изпращаш на женицата тези сигнали.
А тя възпитание няма. Е в такива случаи възпитанието е юздата, която държи хората да не безчинстват въпреки природните сигнали, които приемат и безпогрешно разчитат.

Голям процент от мамите са имали и ще имат подобни свекита. Бабинството си е един вид "поправителен изпит" от природата за много жени и не мога да ги упрекнана 100% за това, че искат да са мами.

Ама разликата е, че другите мами, "нападнати" от свекита, са в състояние да ДИАГНОСТИЦИРАТ проблема, докато ние, "потопени в собствения си хаос" (цитирам една от нас) и наклонени до бездната, която засмуква, не сме в състояние да го видим, камо ли да диагностицираме обстановката. А за адекватна реакция и дума не става.

И това е не защото другите мами са лоши, а защото те с цялото си същество излъчват :"Това съм аз. Тук минава границата на моя свят."
А сигналите, които ние излъчваме, са други.

Не мога и да си представя на някои от мамите във форума някоя баба да им влезе в спалнята и както са с шевове, операци и болки и с бебе на ръце, да ги погне да стават и да им вземе детето. А ако с много усилия си го въобразя, направо се разсмивам от последиците.

За миг си представи филмте за животни - лъвът само лениво лежи, но на никого и през ум не му минава да иска нещо от него. Птички и дербни животни се суетят, кряскат по клоните и пр, а той дори и това не прави, само примигва от време на време ...

Бианка, Мира вероятно е права. Нашите съвети няма как да са съвсем адекватни, по вече обсъждани причини.
Но въпреки всичко, убедена съм, че трябва да направиш възможното со кортце, со благо да се отделите физически.


Мира, съжалявам, но оттук нататък, освен за лепенките, ще те плагиатствам и за това 

Много си права, но докато кимах одобрително над думите ти, нещо все ме караше да се връщам и да ги препрочитам. После се сетих!

Лежала съм с болки и шевове, безпомощна и сама. Никой не е влизал при мен, още по-малко майка или свекърва и още, още по-малко за да ми вземат бебето... Бях слаба, неуверена с колосални чувства за вина. Не съм си и помисляла да ги обвиня, че са ме зарязали като къс непотребно месо... камо ли да ги питам, защо... Тогава не бях по-различна от вас в неумението да се отстоявам.

Но сега... откакто в живота ми има смисъл, има някой, права е Мираета. Изправям се без дори и да помисля за последствията. Учудих не един близък или приятел с резкостта си, но знам само, че усетя ли заплаха за нас, за детето ми, ставам зла. Не ме интересуват мотиви, не търся оправдания.
Реагирам чисто инстинктивно и си давам сметка, че това се дължи единствено на факта, че вече знам коя съм, какво съм.

Кураж, Бианка!

Вече официално се отделихме ,макар напрежението да е достатъчно ескалирало.Това трябваше да стане много по-рано.
Надявам се не разводних форума с моите семейни саги ,престраших се да пусна темата именно ,защото цялата ситуация ми се отрази прекалено първосигнално.
Имам чувството ,че свекърва ми и майка й са прочели тонове литература относно осиновяването ,защото се държаха по начин ,по който наистина успя да ме жегне на първично ниво.
Дори аз не намирам точно обяснение за случилото се ,факт е ,че стана.
В конфликт съм със себе си и със светът в момента.Гледам на себе си и на преживяното под друг ъгъл ,но той не е този ,позитивният ,който се надявах да бъде преди да родя.
Исках да се разделя с мъжът ми ,защото вече се утаи прекалено много тиня на дъното на душата ми и незнам вече какво мога да дам и възможно ли е някога да изплувам на повърхността на цялата тази мътилка  ,в която ме потопиха.А незнам дали осъзнават какво ми причиниха с всичките тези психоатаки ,които започнаха месеци преди да родя и достигнаха своя апогей през най-важният момент от живота ми.
Именно това е ,върху което разсъждавам сега и се опитвам да се се обвинявам прекалено ,че изпитвам негативни чувства ,от които се срамувам и не съм чиста ,както би ми се искало да бъда.
Дори мисля ,че не мога да съм така чиста ,защото съм омърсена с нечий чужд срам и сълзи още преди да се родя.
Сега ,когато поне виждам с очите си колко глобално събитие е идването на нов живот поне си обяснявам ,че когато той не е желан ,цялата лавина от негативизъм ,който го залива не може да бъде така лесно избегната ,колкото и старание да се влага в това.
За мнозинството е толкова лесно-просто има два варианта:
-Взимаш дете ,което да отгледаш като свое ,възпитаваш го и то пораства благодарно към теб за грижите ,които си положил за него(и как няма ,все пак ,ако не си ти ,то щеше да е в някой дом ,нали ?!)
-Взимаш дете ,което да отгледаш като свое ,възпитаваш го ,но то някой ден се обръща срещу теб и как няма ,причината за това е лошият ген ,разбира се!
А какви са нещата под повърхността и по какъв начин можеш да повлияеш на едно такова дете ,макар порастнало ,особено ,ако не е подготвено ,или в момента се намира в деликатна ситуация и е уязвимо...и то само защото знаеш от кое точно село е родом дядо ти ,което автоматично те прави нещо повече...
Можеш да цъфтиш на повърхността ,а ядрото ти да гние и аз просто не мога да разбера кое е разковничето и коя е противоотровата ,с която да се имунизирам ,за да няма пак подобни ситуации ,които да ме връщат в изходна позиция ,защото това е един прекалено мъчителен лабиринт ,в чието начало се връщаш искаш или не.

Тежка работа ... за съжаление само това мога да кажа. Бианка, ще се опитам да напиша каквото мисля, като предварително се извинявам ако написаното ти се стори неадекватно или неприложимо за твоята ситуация, знаем защо...


Ами не се спирай... остави болката да изболи докрай, колкото и силно да боли. Няма срамни мисли, няма срамни желания. Не съм била изоставено дете, но и аз съм изпитвала болка и мен са ме нападали демони и мисли, от които искрено съм се срамувала. Този период при мен беше около година. По причини, които не е уместно да споделям тук - се чувствах точно така - изцапана, оплескана,  с пълното съзнание, че повече никога няма да бъда по детски наивна, по детски щастлива, по детски отворена с чисто сърце към света. Чувствах, че други хора са ме потопили в блато, от което, дори и да изплувам, няма да бъда същата. Тогава станах възрастен. Тогава, макар, че още бях далеч от майчинството, през главата ми мина мисълта "Това трябва да се случи, трябва да го премина, за да имам сили един ден да браня детето си". Чудила съм се откъде тогава в главата ми се пръкна тази мисъл. Сега виждам, че е било вярно. Беше близо двугодишна школа, която дори не знам дали съм завършила с добра оценка.
Поне при мен беше така. Трябваше дастигна най-тъмното дъно на душата си. Да се видя в най-уродливия си вид, да си позволя най-грозните си постъпки. Да приема, че мога да бъда такава и да си простя. Отне ми доста дълго време


Мисля, че по скоро светът гледа на нас осиновителите така... Бездетни хора, които искат да се утешат с едно невинно създание... да се "обършат" с него
Няма как да убедим хората, че не очакваме благодарност. Очевидно трудно е да убедим и децата си, че не искаме да са ни благодарни, че не искаме доказателства за вярност. Трудно е да ги убедим (за себе си говоря за в бъдеще), че ги обичаме без условия, без очаквания.
Единственото, на което можем да се надяваме е на божията милост, точно както и осиновените ни деца....


Последно, Бианка, случайно да си на 28 - 30 години? Ако да- добре дошла в клуба, пиши ми на лични, ако имаш сили и желание.

Истина е това, но можем да се научим да живеем с болката, да направим така, че донякъде да я управляваме. Имаме два пътя - да оставим болката да ни управлява, да пречупваме всяко свое действие, всяко събитие в живота ни през нея, или да се научим да понасяме гостуванията й от време на време в живота ни, като живеем успоредно с нея, но позволим на обичта и любовта (съжалявам за клишето) да лекуват.

Без да искам да задълбочавам негативните мисли ти пращам мое любимо стихотворение на Емили Дикинсън.
Казват - лекувало времето.
Времето не лекува.
Мъката - като жилите -
със възрастта се подува.
Времето е проверката
за болката голяма.
То помага само там,
където болка няма


Прегръщам те силно.
Не мога да ти помогна да износиш товара си, но мога да повървя до теб, ако позволиш   

Бианка, исках да ти кажа много неща, докато четях темата.Сега само едно- стискам палци плуването в гадната тиня да свърши по-скоро.Но не ние определяме времето, през което се чувстваме на дъното. Кой?Кой знае. Тежки, гадни периоди имаме всички, но чувствителността и издръжливостта на всеки е различна. Понякога си мислиш-няма да ми стигнат силите...И те не стигат, рухваш...Тогава ударите болят много повече.
Не всичко е загубено за теб и детето ти. Няма да ти кажа, че като изплуваш ще си по-силна, не харесвам мисълта, че това, което не ни убива ни прави по-силни. Всичко ни убива, в различни аспекти.
С теб сме докато се изправиш и заобичаш себе си.Аз мисля, че човек е дошъл на този свят за да се научи да обича себе си. Поне за себе си съм сигурна.И да спре да твори ад за себе си.
 

Мила Бианка,
четох, четох, чудих се дали да пиша, едно от страх че ще е дълго и досадно за някои, второ да не се повтарям............
Преди 18 години родих голямата си дъщеря, русо, синеоко, къдрокосо, изписано ангелче.Бях на 20 ненавършени години, с 28 вътрешни и 16 външни шева, разпрана като сдран чувал, с безхаберни за болката ми родители, които отидоха на почивка а мен натириха в жилището на свеки, както било редно-в дома на мъжът ми.....Свекърва ми е мъжка майка, с двама сина, бленувала за момиченце цял живот и видя звездата си изгряла.Синът и млад, изплашен и неразбиращ какво се случва, аз лежаща и разпрана, с две огромни врящи буци, вместо гърди, нуждаеща се от обич и грижи повече и от бебето.Тя взе детето и започна да го "отглежда" в нейната стая, възползваща се от това, че не мога да стана и когато стана нямам сили да направя нищо.Караше ме да се изцеждам, не ми даваше да кърмя, защото гърдите ми били много твърди и съм мъчела детето.Добре ама от това изцеждане, при това некадърно, тъй като нямаше кой да ми покаже или да ми помогне, та нещата се закучиха, гърдите ми станаха на буци.Започна да ми слага кърпи напоени с вряла вода на гърдите, само и само да изцеди кърма за бебето, беше неописуема болка, зърната ми бяха кървящи рани, болката пронизваше чак до матката ми, беше пълен ад.В следствие на всичко това развих мастит, тя взе да ме връзва със стегнати бинтове, от което не можех да дишам, бяха адски мъки и накрая лекарите едвам ме спасиха, в следствие на всичко развих родилна треска и нещата станаха нетърпими.Влачих си двойната мастопатия години наред и посещавах само мамографите и т.н. заради нея.Тя говореше на дъщеря ми на "маме" "маменце", мен ме изолира напълно, плачех и се молех да ми я даде само да я прегърна, но категорично отказваше дори да я докосна, включително и на 20 тият ми рожден ден.С бързи темпове полудявах и трябваше нещо да направя, но за жалост бях едно слабичко, безпомощно младо момиче, без подкрепата на родителите си, дори без елементарна заинтересованост на същите за мен и не знаех как да се изправя срещу жената, отнела ми рожбата и като капак физически зле след тежкото раждане и проблемите с кърмата и насилственото и спиране.Няма да обрисувам повече през какво минах и как се чувствах и изглеждах, но макар и на тази незряла възраст, макар и така сама, без подкрепата на родители и съпруг, изтерзана физически и психически разбрах, че не предприема ли нещо-нещата ще отидат още по-далеч и краят няма да е в мой и на детето ми интерес.Плашливото, мило и вежливо момиче, което бях отстъпи място на отчаяно решена на всичко майка да задържи и отгледа невръстното си бебче.За първи път се опълчих на родителите си първо и им дадох ултиматум да ме пуснат да прибера детето си в огромният и празен апартамент в центъра на София и за мое очудване-успях, явно съм била много убедителна.След това, когато имах къде да отида, съобщих новината на свеки и стана невъобразим ад, дори ми каза, че детето остава, аз да ходя където ща.Стигна се до доста грозни реплики, но в крайна сметка взех бебето и каквото още немощното ми телце успя да награби и повлече по рейсовете, казах на съпруга ми да прави избора си за части от секундата и той се потътри след мен.Така събрах семейството си и дадох незабравим урок на свекърва си.След седем години отново тя ми помага след още по-тежко раждане, но в моя дом и не си позволи дори най-малката волност с втората ми дъщеря.Правеше само това, което помолех и позволях..........
Написах всичко това, дори с риск да досадя на всички за да намериш силите, които са те напуснали, да се изправиш срещу хохавелата, решила че е родила на дърти години и да и покажеш къде е входната ви врата.Същата тази врата да прекрачи отново, когато я поканиш или помолиш да помогне с нещо и като жабите и тя да си научи гьола, както и че в твоя квакаш ТИ.Не се страхувай, дори да се наложи да си груба, което сигурно ще се наложи, щом тя е прекрачила отдавна допустимата граница.Дай на семейството си нужният му покой и всичко ще бъде наред.По въпроса за осиновяването ти, да не ти пука от репликите на тясно скроени хора.Аз отдавна не отдавам значение на хорското мнение, сигурно и ти си претръпнала вече.Ако още не си-претръпни, сега имаш къде по-важни неща, имаш собствено семейство и това е най-важното на света.
Късмет Бианка, бъди смела и решителна, защото ако ти не си помогнеш и господ не може да ти помогне в тази ситуация.Допуснала си я и трябва да прекратиш това извратено положение моментално, живота е кратък, дължиш експедитивност на себе си, детето и съпругът си.Чакам известие за "отпътуването" на натрапницата и за хармония и щастие в домът ти. Бъди смела, прегръщам те.

Мила Fussii,
Когато се запознах с мъжът ми ,той беше по-студенокръвен от змия.Нито можеше да се развълнува от нещо ,нито да се зарадва от сърце.Живееше от купон на купон ,от дискотека на дискотека ,развиваше космически скорости ,беше имал доста връзки зад гърба си ,но нито една от тях не бе продължила повече от няколко седмици.Никой не беше разбрал ,че този човек е паднал в емоционална дупка.Най-малко майка му.
Яд ме беше ,че прахосва потенциала си с несвойствени дейности.Водихме безкрайни разговори ,с които целях да достигна до дъното на душата му ,за да видя какво има там и какво се крие зад студената стена ,която беше изградил между себе си и света.Не след дълго той се промени и обърна сам животът си на 180 градуса.Започна да си поставя цели ,които да преследва и които майка му не бе успяла да му наложи и отдавна смяташе за загубена кауза.
Не съм го съветвала ,нито съм му налагала мои решения.Просто си направих трудът да го опозная и разбера.Бях мълчаливо присъствие ,което го подкрепяше в решенията му и вярваше в качествата му.
Майка му до ден днешен не знае нищо за мрачният период в живота му.За нея бе достатъчно да знае ,че привидно той е добре.Тя усети промяната ,но никога и не узна на какво се дължи ,какво го е мъчило ,дали изобщо нещо го е мъчило ,какво е получил и какво е дал.Е ,не искам такава майка да ми казва как да гледам детето си и как да го възпитавам!
Майка ми ,макар и не биологична има толкова силен инстинкт за мен ,че има предчувствия дори да съм далеч от нея.Само с един поглед може да ме разконспирира ,ако нещо ми тежи ,или ако премълчавам нещо по една или друга причина.
Ти ,Fussii ,си тук заради детето си защото те тревожи нещо много повече от това дали то е нахранено ,изгладено ,изпрано и добре облечено.Когато някой ден душата му потърси подслон ,то ще я намери при тази ,която ще му окаже най-силната подкрепа и която се е подготвяла години за това ,защото е избрала да е една невероятна майка.
А дали на осиновените хората гелдат като на "невинни" създания?Или като на изчадия ,с неясен произход и "лош" ген..Ето ,аз например бях блестяща ученичка ,имах творчески успехи (учех в училище по изкуствата) ,не закъснявах вечер и при все това имаше майки ,които предупреждаваха децата си да не се сближават с мен ,защото аз съм осиновена.Това ми беше издънката.И ако се провалях някъде ,това беше причината.Винаги се стараех да съм перфектна във всичко ,да не разочаровам никой и може би затова сега разочаровах прекалено много самата себе си.
Затова сега свекърва ми ,макар ,че разбира от бебета точно толкова ,колкото аз от ядрена физика ,смята мен и майка ми за хора ,които едва ли не не бива да доближават "рожбичката и"Ето това исках и аз да кажа ,но не ми достигна смелост-че това е точно хохавела ,решила ,че е родила на дърти години.И не за пръв път не ми достига смелост.
Възхищавам се на marypopins ,че е се е справила много по-адекватно от мен в същата ситуация ,макар ,че е била доста по-малка от мен-между другото ,Fussii, на 26 години съм 
marypopins ,благодаря ти ,че разказа всичко това.Моята грешка беше ,че още в началото не отраегирах както трябваше ,а се правех на божа кравичка ,за да не засегна чувствата на свекърва ми и да не би случайно да я засегна с нещо.Сега разбирам ,че с хора като нея друг начин няма ,тук деликатността не би свършила никаква работа ,само би утежнила допълнително цялата картинка.Бих била щастлива!

Толкова еднакви неща .....

Не се ли чувстваме като един ходещ срам и като вечни длъжници на света ??? ..... Риторичен въпрос....
Ние се приемаме като жертви и се държим като такива, такива и сигнали изпращаме. Хората се държат с нас и според нашите сигнали...

И след 20 години още усещам на гърдите си ужасните ръце на свекърава ми, които до ужасни болки ме натискаха за да излезе кърмата по начина, по който тя си мислеше, че
ще стане.


Аз едва с последното дете научих от една акушерка няколко елементарни неща, по-полезни от цялата прочетена от мен литература за кърменето. Но не е в това въпросът.

А в това как аз се покорявах на всичко и всеки с благодраност и благоговение, а направо виждам как някоя от тук пишещите щеше да залепи шамар на свекито ако последната изведнъж и без никакво предупреждение беше започнала зверски да стиска гърдата и с две ръце като в менгеме и то след поредна и тежка операция.



Мерипопинс , Бибчо    ,Фусси 

Бианка, Мира, Мери Попинз, не знам дали можете да си дадете сметка, какво правите като споделяте толкова лични неща от света на изоставените деца... дано някога да мога и аз да направя нещо подобно за някого. Дано да успея да осмисля всичко написано от вас, за мога да съм подкрепа за сина ми...

Много е странно, когато пиша в този форум, особено когато не познавам другите пишещи, някак си възприемам пишещите осиновени като деца, а пък себе си като майка ... не знам, малко се обърках и не знам дали го обяснявам ясно, знам, че е тъпо, както и да е...

Много я мисля тази тема, сега съм се зарила и в литература за осиновяването (в най-скоро време очаквам да ме изволнят  ) .


Миналата нощ стигнах до извод за себе си (вероятно нищо ново), че основния урок, който може би имаме да учим -  осиновители и осиновени е:
осиновените деца - че заслужават да бъдат обичани (и че са обичани)
осиновителите - че заслужават да обичат (и че има кого да обичат)
Как става тая работа обаче - незнам... Още 2 седмици да бродя през нощта като прилеп из къщи не съм убедена, че ще намеря рецептата за себе си, камо ли за някой друг.

Мира, пак ме хвърли в размисъл, да ти се не знае  :
Това ясно, но не ми беше хрумвало, че травмата от изоставянето може да лиши човек от способността да брани дори телесната си неприкосновеност. И трите пишете на практика едно и също нещо - имам предвид перипетиите след раждането и кърменето.

За първи път си давам сметка, че тези, които не сме изоставени от майките си, имаме поне един сигурен инстинкт - да браним телата си (аз например имам фобия от това някой "непозволено" да ме докосва - не ме питайте как ходя на доктор  ). Не мога да си представя да позволя някой да ме пипне срещу волята ми - съвършено инстиктивно ми се вдига ръката... Затова като шамар ми подейства мисълта, че на изоставените деца този първичен инстинкт е притъпен или изтръгнат - незнам. Или дори е превърнат в очакване за ласка... И ако това първично липсва, какво да говорим за останалите инструменти за защита...

Бианка, права си, за мнозинството е адски лесно. Хора и бебета се разменят като пешки по шахматна дъска, докато всичко се напасне по най-прекрасния начин пред света. Какво се крие под повърхността, само ние си знаем.

Не знам, толкова объркано стана... хич не вярвам да ти помогне, но съвсем искрено, от сърце съм убедена, че ще се справиш... бавно, трудно, с много болка, но пък след това ще добиеш нова увереност - това го знам  .