Аз не съм се засегнала. Съгласявам се за личното пространство. Даже си признавам, че ужасно се дразня от деца, които се навират в моето, награбват го да го прегръщат, целуват и т.н. Ей тва е вече баш навлизане в личното пространство 
- Публикувана: 23 фев. 2008, 12:01 ч.
- Последно мнение: 6 март 2008, 22:31 ч.
Трябва ли да питаме: колко ме обичаш?
Възпитанието. Добре, че е то. Защото колко от нас не биха се подразнили, когато някой нахлуе в личното ни пространство (Под един кестен ни спря някаква възрастна дебела жена, усмихна се мазно като неомъжена учителка по физика пред похотлив директор и подаде на сина ми една ябълка.); не се съобрази с емоционалното ни състояние (Синът ми я погледна уплашено.); и има наглостта да изисква (- Какво ще кажеш сега? – попита дебелата.). Разни такива мисли ми се въртят. За мен разказът би приключил някъде тук, с възпитано, но хладно "Благодаря".
Само аз ли не разрешавам на децата си да вземат каквото и да било от непознати?
Само аз ли не разрешавам на децата си да вземат каквото и да било от непознати?
За мен този разказ не би приключил тук! Аз бих отвърнала на усмивката на жената, която за мен няма да изглежда "мазна", а приветлива! Бих приела ябълката! Щях да и благодаря, а и щях да изискам и от детето ми да и благодари! Дори, ако имах време бих се заприказвала с тази жена - може би тя е самотна, може би има нужда от малко внимание. А може би е само по-контактен човек, който обича децата! А на въпроса "Колко?" не бих обърнала чак такова внимание.
Депресираният герой, който вижда живота си в черни краски, ще повлияе на детето си, да израстне като затворен млад начумерен и недоволен човек!
Става дума за личното пространство на порастнали вече деца, в което родителите им нахално навлизат. Излизайки от самата ситуация в разказа.
Бо, човекът казва - Синът ми я погледна уплашено...
Наистина ли ще изискваш от дете на година и нещо да благодари? Нали уж само личният пример е достатъчен. С времето то почва да те имитира и само ще казва благодаря, не е нужно да му натякваш - айде маме, кажи благодаря на милата баба... Така рискуваш това дете никога да не се научи да казва благодаря.
Бо, човекът казва - Синът ми я погледна уплашено...
Наистина ли ще изискваш от дете на година и нещо да благодари? Нали уж само личният пример е достатъчен. С времето то почва да те имитира и само ще казва благодаря, не е нужно да му натякваш - айде маме, кажи благодаря на милата баба... Така рискуваш това дете никога да не се научи да казва благодаря.
Разбира се, тук е пълно с благородни, добронамерени, лъчезарни, благодарни и усмихнати хора! НО! Приветливата лелка, с която днес може да ти е приятно да поприказваш, утре може да ти изглежда по-различно. Ако на теб ти хареса, на мен не е задължително да ми хареса. Тези неща са въпрос на светоусещане и моментно състояние. Това казвам. Тактичният човек ще ги усети "в движение" и ще се съобрази с тях. Нахалният и нетактичен, няма. - това, за да цари мир в темата.
- това, за да цари мир в темата. Става дума за личното пространство на порастнали вече деца, в което родителите им нахално навлизат. Излизайки от самата ситуация в разказа.
Бо, човекът казва - Синът ми я погледна уплашено...
Наистина ли ще изискваш от дете на година и нещо да благодари? Нали уж само личният пример е достатъчен. С времето то почва да те имитира и само ще казва благодаря, не е нужно да му натякваш - айде маме, кажи благодаря на милата баба... Така рискуваш това дете никога да не се научи да казва благодаря.
Бо, човекът казва - Синът ми я погледна уплашено...
Наистина ли ще изискваш от дете на година и нещо да благодари? Нали уж само личният пример е достатъчен. С времето то почва да те имитира и само ще казва благодаря, не е нужно да му натякваш - айде маме, кажи благодаря на милата баба... Така рискуваш това дете никога да не се научи да казва благодаря.
Да, имено личният пример е важен - Ако детето види, че разговаряш нормално с тази жена, то няма да гледа "уплашено"!
Моят син е на година и седем месеца - но казва мерси "меси" още преди 3 месеца. Винаги когато му подават нещо в ръцете и той казва едно сладко "месиии". Не съм го учила, той просто подражава! Усмихва се на непознати хора и дори спря едно семейство и ги прегърна през краката! Ей, така без да ги познаваме тези хора! Ухилен до ушите прегърна първо жената, после мъжа! Бяха безкрайно учудени, а и как няма като ви чета в темата - лично пространство бля бля... жената от разказа иска просто да поговори с някого! Героят през неговите очи я вижда мазна...и т.н.
, за да дойде да обясни какво точно е имал предвид На въпроса, баща ми отговаряше (от името на щерката): "Колкото главата" 
Ето това е начин да се покаже, че може и на един тъп въпрос да се отговори оригинално!
Не със заучена фраза, както героят от разказа твърди: "Да им задаваш тъпи въпроси, за да изтръгваш от тях заучени тъпи отговори!" Разбира се детето можеше и да не знае какво да отговори, но можеше и да прояви някаква детска изобретателност.
Бо, заради една такава мила баба онзи ден щеше да ме сгази кола - мен, бебето и големия. Аз съм се натоварила като магаре, с две деца, опитвам се да пресека. Тя ни гони, да се била порадвала на бебето. 
Добре, сенилна била. Самотна била. От мен да мине.
Една друга лелка в по-млада възраст беше подгонила голямото ми дете, да се била "запознаела" с него. Защото той й каза, че не говори с непознати и я ПОМОЛИ да го остави на мира. Човекът искаше да си играе. Лелката - да общува. Аз пък трябваше да гоня лелката с количката.
Няма да забравя една такава загрижена баба. Тя едва не стана причина големият да цопне в езеро.
В ежедневните ни разходки на многолюдно, централно място срещаме много хора. Възпитаните възрастни хора са рядкост. Онези, които не се натрапват. Не те бутат, за да минат те по тротоара, не се врат в теб в магазина, не щипят децата ти по бузите и не им задават глупави въпроси, на които детето се чуди какво да каже.
Обичам възпитаните, тактични възрастни хора. За жалост, те са малцинство.
Добре, сенилна била. Самотна била.
От мен да мине.Една друга лелка в по-млада възраст беше подгонила голямото ми дете, да се била "запознаела" с него. Защото той й каза, че не говори с непознати и я ПОМОЛИ да го остави на мира. Човекът искаше да си играе. Лелката - да общува. Аз пък трябваше да гоня лелката с количката.
Няма да забравя една такава загрижена баба. Тя едва не стана причина големият да цопне в езеро.
В ежедневните ни разходки на многолюдно, централно място срещаме много хора. Възпитаните възрастни хора са рядкост. Онези, които не се натрапват. Не те бутат, за да минат те по тротоара, не се врат в теб в магазина, не щипят децата ти по бузите и не им задават глупави въпроси, на които детето се чуди какво да каже.
Обичам възпитаните, тактични възрастни хора. За жалост, те са малцинство.
Мда, явно наборът от задължителни лафчета и жестове за комуникация с дете не се е променил особено от детските ми години. Вътрешното ми неприятно усещане - също. Безбройните пълчища лелки, които ме мляскаха, потупваха по главата и ми зализваха бретона. Чичкото, който така яростно ме щипеше по бузите, че ми потичаха сълзи. Другият чичко, който всеки път вадеше от джоба си мускалче с гюл и ме мажеше по косата (ето защо мразя клишето с розите ). И през цялото време майка ми се усмихваше възпитано и мълчеше, а аз се чудех защо, аджеба, не ме спаси от тая напориста всенародна любов.
Има много готини възрастни хора, които по естествен начин намират път към детето. На останалите обяснявам шеговито, че отглеждам дете-котка и че ако не го притискат, то само ще дойде при тях. Толкоз.
). И през цялото време майка ми се усмихваше възпитано и мълчеше, а аз се чудех защо, аджеба, не ме спаси от тая напориста всенародна любов.Има много готини възрастни хора, които по естествен начин намират път към детето. На останалите обяснявам шеговито, че отглеждам дете-котка и че ако не го притискат, то само ще дойде при тях. Толкоз.
Чичкото, който така яростно ме щипеше по бузите, че ми потичаха сълзи.
Дааа и аз най-много мразех да ми палят бузите! Аз нямах предвид нахални и невъзпитани хора, а обикновени възрастни жени - винаги ги идентифицирам с моите родители и им прощавам тъпите въпроси и заучени фрази. Просто ги оставям да се порадват на децата ми. А и не мисля, че ще им стане нещо на децата, ако някой им подаде ябълка и им зададе някой и тъп въпрос.
Чувала съм, че в Япония имало учебен предмет в училище, в който децата излизат на улицата усмихнати и започват да поздравяват, здрависват, прегръщат и разговарят с непознати на улицата. Японците са предупредени за тези часове и са длъжни да отвърнат подобаващо!
Василиса Умница при вас все едни такива опасни случки...
Абе не знам, може би защото аз съм много контактен човек и затова не мога да ви разбера.
Бо, то и аз им прощавам тъпите въпроси, но от тях до щипането има само една крачка 
Нямам нищо против някой да се радва на детето ми, но не ми е все едно по какъв начин го прави.
Има и нещо друго - ако едно дете е "дресирано" да мълчи възпитано, докато някой го щипе по бузките, има по-голяма вероятност да мълчи възпитано и когато някой го щипе по пишлето, например.
Нямам нищо против някой да се радва на детето ми, но не ми е все едно по какъв начин го прави. Има и нещо друго - ако едно дете е "дресирано" да мълчи възпитано, докато някой го щипе по бузките, има по-голяма вероятност да мълчи възпитано и когато някой го щипе по пишлето, например.
Бо, повярвай ми, аз също съм много контактен човек, възпитан също така, достатъчно дружелюбен и усмихнат /освен, когато не съм в някакво по-особено нактроение/, не отвръщам троснато на възрастни хора. Но в разказа не става дума за това. Детето ми също не е някакво асоциално и затворено, много по-контактно е от доста деца на неговата възраст. Много по-често от мен използва моля, мерси, благодаря, наздраве /при кихане де / и т.н.
И пак ще кажа - масово хората страдат от това, че трябва да отговарят на условности и очаквания от страна на мама, тати, обществото, съседите и "какво ще кажат другите". Не слушат себе си, реагират според както се очаква да се реагира. жени мълчат като ги бият или изнасилват, страх ги е да се разведат и т.н. Очаква се от нас да сме перфектни, възпитани, ужасно е, ако сме самотни майки или ако недай си боже решим на стари години да търсим себе си и да променяме нещо... Тук форумките сме добре уж.
Дренке, това исках да кажа за навлизането в личното пространство - големите пречат на малките, а не обратно...
/ и т.н.И пак ще кажа - масово хората страдат от това, че трябва да отговарят на условности и очаквания от страна на мама, тати, обществото, съседите и "какво ще кажат другите". Не слушат себе си, реагират според както се очаква да се реагира. жени мълчат като ги бият или изнасилват, страх ги е да се разведат и т.н. Очаква се от нас да сме перфектни, възпитани, ужасно е, ако сме самотни майки или ако недай си боже решим на стари години да търсим себе си и да променяме нещо... Тук форумките сме добре уж.
Дренке, това исках да кажа за навлизането в личното пространство - големите пречат на малките, а не обратно...