От една майка КЪМ биологичните родители

Аз си мисля, че напоследък бедността е доста изтъквана причина, безотговорността също. Поне от това, което виждам около себе си ме кара да мисля, че расте изгубено поколение, което сега става родители и отказва да поеме отговорност, живее се с илюзии и безволие. Допреди 30 години нещата са били коренно различни - социалистически морал... Нещо, което сега не би следвало да е фактор.
Психопортрет на онази жена... може да е клошарката от съседната улица, може да е онова момиче, което проси до църквата, може да е някоя изгубена душа, може да е онази наперена студентка, която ще сгази света, за да гони кариера и слава, може да е всяка жена...и не всяка. онова момиче, което се отрича от всичко и остава до детето си, което работи на две места и самотно и изоставено от близки и таткото се бори за живота и препитанието на детето си, онези хора, за които където има за две ще има и за три означава да си лягат полугладни, но остават с децата си. Да не дава Бог да съм на мястото на онази жена! Не бих могла да живея с нейната Случка.

охххххххххххх, или тази вечер аз съм в минорно насторение, или много мисля напоследък. тази тема я заобикалям, когато мога, ама не винаги се получава.
мина, от всичко по малко е. незнам, много жени дори не биха си помислили да оставят детето си, а други просто не виждат друг начин освен да го оставят. явно едните и другите го считат за нормално, иначе нямаше нещата да са такива, каквито са. всеки намира много наложителни доводи за решението си. някои лъжат себе си и околните. остава фактът, че детето е изоставено.
до инстинкти ли е, незнам. за мен няма причина да и оставиш детето, каквато и да е тя. но за мен.........
не искам да съдя, нямам и това право, не съм била поставяна пред такава дилема. за нашата БМ приех истината, която тя ми каза. не дълбах, няма и да дълбая. тя е родила детето ми и толкова. времето ще покаже, надявам се да съм адекватна и да действам разумно и слабоемоционално.
има един филм на куросава. вратата рашумон. много е поучителен. всеки си има своята истина и представена на непредубедени хора всяка от тези истини е истина, макар и да са коренно противоположни.

Не знам, Мата, ама когато в резултат от тази "истина" някой страда, не са точни нещата. Особено тези на БМ.

Ето какво имаме - класическата триада:

БМ - нанася една непоправима рана, тя си има ПРИЧИНИ
Детето - страда винаги, в различна степен
ОМ - лекува раната, или поне се опитва с цялото си сърце и цял живот.

Да слепиш отново парчетата.... които някой много небрежно е потрошил .... не е лесна работа.

Когато си мисля за моя личен момент на изоставането, си представям как стоя на един висок връх и от него надолу тръгват десетки пътеки - която и да избера ще бъде за различен живот - при едни или други осиновители, но различен.

Докато при нормалните деца пътят е само един, познат - с мама и татко и баба и дядо.

Съдбата ти взима майката, но ти дава индиректно ИЗБОР да бъдеш различен. Но изборът, разбира се, не правиш ти.

[Когато са ме осиновявали, майка много ме е харесала "веднага те познах! Ти беше моето дете - беше русичка и ми се усмихваше" (ех, от този момент на любов от пръв поглед винаги ме стяга гърлото  ). Но от дома отказвали да ме дадат, защото (sic!) като по-качествено дете съм била запазена за едно семейство дипломати, които като си дойдели в България, щели да ме вземат. Слава богу, дипломатическите работи им се закучили, а хората от дома отстъпили на молбите на майка и татко и ето ме сега в този ми живот. Ако се бяха прибрали - хоп, друг живот. Ако друга майка ме беше харесала - ето ти трети живот! Разгръщат се възможности, като колода карти...]
 
От всичко това винаги ми е оставал горчив вкус - ролята на куфар - изоставен, намерен, препредаден и пр., хич не ми е по душа, а и на всички не е.

Айде, че стана много минорно и ще ревна, а е още сутрин. Благодаря ви, че ви има! 

Когато небезизвестният (вече) психолог от старото ОЗД ме докара дотам да подложа на съмнение "благородството" в желанието ми да осиновя, го попитах с нотки на отчаяние:
- Кажете ми, мислите ли, че ще сторя повече зло, отколкото добро, извеждайки едно дете от тези ужасни места, наричани с иначе топлата дума "дом"?
Той ми отговори:
- Не знам...

От тогава насам минаха много дни и нощи на въпроси, отговори, преосмисляне, въпроси, отговори... стигнах до един единствен извод: В настоящата ситуация, в тази държава и нещата такива, каквито са, за тези деца, това е по-малкото зло.

Мой дълг е да израсна дотам, за да разбера какво изживява изоставеното ми дете, да му дам шанс да го изрази, да го изболедува, да го осмисли и приеме като част от съдбата си, да заличи всяка сянка на съмнение, че то е отговорно по някакъв начин за тези събития, да порасне и да живее, така както избере, но след като е оставило гняв, омраза и обида зад гърба си.
Това мога да направя.

За това е нужно време и моят избор падна на това, тези неща да се случат сега, не когато дъщеря ми стане зряла жена. Дали изборът е правилен и успешен, ще покаже само времето.

Нищо не става случайно, това вече го знам със сигурност. Имало е възможност да ни бъде предложено друго дете, от друго място, но не се е случило. Детето ми можеше да отиде в друго семейство, но на тях им се родило бебе, докато чакали и те отказали моето дете. И ние се намерихме. Детето е точно такова, за каквото съм си мечтала и се вписва идеално в нашето семейство - по отношение на характери, външност, ако щете, емоционалност, всичко, за което се сетите. Не съм фаталистка, но твърдо вярвам вече, че всичко се случва когато и както трябва.

Мина, така е. заради нечия истина друг страда. тъжно е и е ужасно, но е факт.
никое дете няма право на личен избор. аз едно време все това повтарях на нашите, че не са ме питали, когато са решили да ме създават и най-егоистично са направили това, което са решили детска му работа. после години наред исках друго семейство. пак не ми дадоха право на избор. останах си в това. после минах през фазата на - ОСИНОВЕНА СЪМ. иначе не можех да си обясня с детския си мозък, защо аджеба само баба ми се интересуваше от мен, а майка ми и баща ми само от работата и кариерата си. имахме в класа дете с проблеми в развитието, психическото. майка и беше като орлица, а тя се оказа осиновена, чак след години го разбрах. завиждах и и исках да съм на нейно място. бях готова да съм дори обект на подигравка, но да имам таква майка, коато непрекъснато е около мен.

майка ми и баща ми много ме обичат, аз много ги обичам. първото им дете е умряло в майчин дом, 40 дена след като се е родило. едната ми баба е била шеф на аптека в берлин, другата не е искала да дойде от село да го гледа и да си остави кокошките, майка ми не е искала да прекъсне лекциите си, баща ми, него пък хич не го слагам в сметката. през 60 тте, да остане вкъщи генерален директор на завод, та да си гледа бебето е било немислимо. детето заминало за гледане в майчин дом. пневмония. екзитус.

незнам дали удома щеше да оцелее. майка ми и до ден днешен твърди, че е имало сърдечен проблем, баща ми отрича, никога не сме говорили свободно за това. даже не знам къде е погребан брат ми петър. така е било поверието, за да е здраво следващото дете, не се казва на родителите къде му е гроба.
майка ми обвинява селската ми баба за смъртта на детето, баща ми майка ми и кариерата и. аз не обвинявам никого. просто ми е мъчно, винаги съм искала да имам брат или сестра.
това е тяхната истина..........тяхните уважителни причини, за да го няма едно дете.

може би затова толкова години не предприех никакви опити за инвитро, може би затова и чаках и се страхувах да осиновя дете. мислех, че няма да съм добра майка, че нося в себе си част от начина на мислене на родителите си. ако съдбата не ми беше погодила номер сигурно никога нямаше да съм тук и понякога да ви дразня
с детето ми не се намерихме, не ми трепна нищо. чаках да се роди и да си го взема. реших да е мое и каквото и да се беше родило, все щеше да е мое. реших най-вече  заради детето, не заради себе си. ако мислех само за себе си, шях да се откажа. егоизъм и страх, липса на подкрепа.

майка му не го искаше. защо - нейна си работа. за мен няма, както казах, никаква уважителна причина да не искаш детето си. щеше да получава 350 лева майчинство, имаше къде да живее, нямаше мъж. детето просто беше извън плановете и.
аз и дадох и още една възможност. да повярва, че го дава на мен, за да направи мен щастлива. само за протокола ще кажа, че преди мен е имало друго семейство, което се е отказало да вземе детето............
сега тя си има тази версия, вярва и и е убедена, че щеше, ако не беше такава благодеятелка, да си гледа сама детето. това е нейната истина.
от цялата история си извадих следната поука. аз съм майка. мога да бъда, родена съм за това. това дете е мое, другите деца, които ще имам също ще са мои. за да съм пълноценен, щастлив и уравновесен човек имам нужда от деца. ставам егоист и си ги искам. други имат нужда от кариера, трети от пари. всеки е различен. да си нежелан боли еднакво и когато си малък, и когато си голям. да си нежелан и изоставен и да си нежелан и неизоставен не са еднакви неща, но болката е в една насока.
та, мина, гуш
хора много, истини много...........

Няма случайни неща.
Колкото и да се опитваме да разнищваме нещата те си имат точна причина и точен момент.
Моят живот всеки ден ми го показва и доказва и нещата стават разбираеми,но това не означава, че по-малка е болката.
 

Мина, а според мен ти си имала един единствен избор  и това е точно твоя живот - с всички пасиви и активи. С болката, с раната - за да си тази, която си, за да извървиш точно твоя път, за да оставиш след себе си точно това, което създаваш.
Как ме боли като чета "изоставен, нежелан". "Милото ми детенце, да знаеш колко много те чаках, колко много молих Бог да те доведе при мен" - това си мисля всеки път когато се любувам на спящите си рожби. Толкова чакани, мечтани и изстрадани деца сте!

Мина, моето разбиране / а както усещам и на зойка и к.димитрова/ е, че всеки прави своя избор преди да се роди- прероди.  Избираш си родителите, осиновителите, осиновяването, като карма- това ти е необходимо за да научиш уроците си. В този смисъл всички всичко сме си избрали. В житейския - т.е. без прераждане- децата не избират нито кои родители да ги родят, нито кои да ги осиновят. На което и да вярваш избор няма. Освен- изборът да бъдеш различен.
ОМ- дълго се чудих какво е това съкращение, за първи път го срещам. Като зацепих ми стана мъчно и обидно. Казвам само как се почувствах . Може и да не съм права. БМ и ОМ.  

Мила, Дарена, наранила съм те неволно и незаслужено. Извинявай! Не е било нарочно, просто повече обективизъм. А пък вие не подскачайте при всяка такава дума - това, че сте майки-осиновителки (факт, нали) не ви прави по-малко майки от останалите, даже обратното - също факт, безспорен.

А на вас останалите момичета, благодаря за разбирането.

Мата, какво да кажа.... чета твоя постинг и сърцето ме боли. Трябва да си много силна личност, щом си оцеляла при тези условия - истински survivor! Само ти си знаеш как....

Та значи кои са ИСТИНСКИТЕ РОДИТЕЛИ? Аз също мога да дам за пример близко семейство, в което майката (хм, рождената такава) се държеше ужасно с дъщеря си, без никаква грижа и ласка. Резултатът беше доста логичен - дъщерята се ожени прибързано, роди и се разведе почти веднага. Сега обвинява собственото си дете за своите "нещастия" и на свой ред я прави прави нещастна. Ако за децата в някои биосемейства адът би бил по-привлекателното място, наистина осиновените деца поне отиват в семейство, където са желани и отдавна чакани.

Колкото до това, че няма нищо случайно, аз съм твърдо убедена в това. Целият ми живот е пример. Съществено е да не пропуснеш възможностите (жокерите), които идват, важните хора, които срещаш (важни в духовен план, разбира се), да бъдеш верен на принципите си и да не те е страх да обичаш. Ето това са все неща, които се научават в семейството, ако то "работи" правилно.

Мата, четох и препрочитах поста ти, най-вече тази част. Дълго се чудех дали да отговоря, защото, макар и не към мен, поста ти ме касае лично.Пишеш за изоставящи хора....различни....едни от тях твоите родители-бебето си.
Много съчуствам на майка ти, за тези ти думи(те могат да бъдат казани и от мое дете един ден)И не заради друго, а защото, както спомена в друг си пост- за най интимните неща не се говори.

Слава богу, сега мога да говоря, поне във форума малко по-спокойно за това.
Има тема, ненапразно закована в друг подфорум, там има и линк към едно предаване
http://www.btv.bg/videos/broadcast_video.pcgi?section_id=209&video_id=856
(около 14-та минута започват да говорят по проблема)

Заедно с нашия и другия подфорум преодолях много неща, поне частично.Майка ти едва ли е имала тази възможност. Сигурно още няма къде да сподели как е захвърлила бебето си в дом.
Моята утеха е поне да отивам на гроба му.

Скоро изтривах изпратените си ЛС. Само едно не изтрих- от октомври м.г.Не съм слагала лични тук досега, сега ще го направя.

"......, това за мен е много лично - и до днес ако ми се наложи да говоря за това плача.Първото ми дете беше с много тежки малформации, една от които беше спина бифида -незатворен гъбначен прешлен. Бях развалина след ужасно тежко раждане.Но трябваше да чуя-вашето бебе ще умре, нейзбежно е. А после- не можете да го гледате в къщи, иска медицински грижи, оставете ние да се грижим за него в дом.Почина на 2 месеца и половина.Сега си давам сметка, че държавата в лицето на  лекарите ми е казала- ти си шах и мат, ти и детето ти ше страдате до смъртта си  заради неизживените заедно дни.А исках само да го гушкам, докато мога, а не някой да полага професионални грижи за него...Нима нямаше друг изход?Живея 15 години с мисълта ,че това е бил единственият, но не  мога да спра да плача..."

Не бих искала никой да е изправен пред подобен избор, но става ясно че не само преди 45, не само преди 15 години, а и сега жени са поставени пред подобен избор-да си го вземат ли и да оцелее седмица-две или да му дадат шанс за "по-дълъг" живот, но ужасен, без тях!!!!!!!!!!

Аист,  , остави ме без думи! Стана ми по-близка... Не мога да го обесня... Нищо такова не съм преживяла... Само в такива моменти чувам гласа  на Моканина . 

аист, пуснах този пост не за да бъде коментирано нещо, което е минало и колкото и да го дъвчем, няма да се промени.не упреквам майка си. така е решила, така е постъпила. и не само тя. за подобно решение обикновено цялото семейство има думата.
да доуточня, детето е било напълно здраво. оставено е било за временно гледане в майчин дом, при работеща там позната. просто майка ми няма смелостта да застане зад решението си и затова си има своята истина, която и помага да живее по-леко.
не става дума за упреци, а за факти. интимните неща понякога не са интимни, когато засягат и околните, когато дават насока на един цял живот след това. това, което родителите правят се отразява малко или много на децата им. доста хора забравят за това. премълчаването на една тема никога не е нейното решение. докато човек не желае да признае грешките си и да не понесе последствията си за тях, а обвинява всичко и всички други за собственото си фиаско в дадена житейска ситуация.
максимата, че децата нямат право да държат сметка за грешките на родителите си, когато се отнася до тях, не я харесвам.
всеки човек е отделен индивид с еднакви права и задължения. взаимното уважение и равноправието са главна отправна точка за хармонични отношения в едно семейство. тайните не допринасят за създаване на последното.
не виня майка си, че е решила така. обаче този факт предначерта до голяма степен моя живот и начините ми на възприятие.
аз извадих своите поуки, отчетох своите грешки. научих се да приемам версията на дадена история като истина на човека, но не и като моя истина.
удобството за едни е трагедия за други.
с майка ми намерихме преди няколко години път една към друга и честно казано нямаме проблем в отношенията си. тя знае моето мнение, аз оставям на мира нейното и не го коментирам с нея. тя е решила така, тя трябва да живее с това решение. аз моя път го извървях. който не минава по един път, когато му е времето, после пълзи десетилетия по него и не стига края му.
сега съм готова, когато реши да говори за това, да бъда до нея и да я утешавам, макар и да не мога да я разбера.
тя ми е майка и само това е вече важно.

за хорските истини не взимам отношение. това са интимни неща. никога не бих упрекнала майка, оставила детето си за отглеждане. мога само да имам лично мнение по въпроса, но не съм аз тази, която ще я съди. това е нейната истина, нейният живот. аз гледам своя и този на близките си. там взимам отношение и ако предценя, споделям.
всеки минава през своята голгота. всеки прави толкова, колкото може да понесе. всеки има своите близки, които имат право да му търсят сметка.

паралел между твоята и моята история не може да има. прекалено са различни. що се отнася до реакциите на твоите деца, те са ваша интимна семейна история. ако имаш желание, може да го споделиш, но аз съм готова само да слушам. пазя се от това да бъда съдник или коментатор и анализатор на трагедии, които не са приоритет на моето семейство, тъй като лесно се преминават дадени граници.

Определено съм против създаването на един общ образ на жените, оставили децата си. Всеки случай е конкретен и сам за себе си и мен лично ме интересува един конкретен образ. Аз за себе си отговор имам, не ми харесва, но го имам. Но да генерализирам за всички нямам намерение. Няма и смисъл. Ако при някого нещата са се стекли драматично, то при други не са. Така че по този въпрос с общи заключения е безсмислено да говорим.