Пътя, който трябва да извървим помежду си

http://www.cross-bg.net/index.php?option=com_content&view=ar … %AF&Itemid=24       много ще се улеснят нещата с тази информационна система ....

При всички случи във връзката помежду ни, не трябва да има лъжи.
Та това е най-близкият ни човек,от първия ден, в който се срещнахме го възприемам като личност.
Няма как да го излъжа.

привет!не знам да ли съм улучила темата,но само да ви каже че и ние подадохме док.за осиновители!един господ знае да ли ще стане скоро,но аз все още имам търпение!
при вас бързо ли стана и изобщо как беше процедурата?аз имам чувството ч ще голяма игра на нерви и търпение! 

Определено не си оцелила темата ( ако беше прочела поне първият задаващ я пост щеше да си наясно)- просто си интепретирала заглавието й съгласно своите потребности.


Отговорите, които търсиш вяроятно са по- скоро тук:
http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=154225.570

Здравейте! Аз съм някъде на средата на пътя, може би. Ще ми се да споделя... Ще започна малко телеграфно, за да стигна по-бързо до сегашната ситуация: Взехме си нашето слънчице още докато беше бебче, сега е на 9, от 5-годишен знае, че е осиновен. Преди 3 дни ми каза: "Искам да видя първата си майка". Доста нещо съм изчела, научила съм се да разговарям спокойно изобщо по темата, но ето, че трябваше бързо да събера себе си и куража си. Последва дълъг разговор, оставих го да се наприказва, въпросите валяха един след друг, беше цял порой... И сега, както и всеки път, ме попита "Защо ме е оставила?"  -  как се отговаря на този въпрос ...; "Аз никога няма да си отида, къде ще намеря такава мама и такъв тати?";  а после - "Ами ако не иска да ме види?"... "Искам да й кажа само едно нещо" - "Какво?" - питам аз. За отговор чух много тежки думи от детето си, през нервен смях. Успокоих го. Гушнахме се. Пак си говорихме. После заспа. На следващия ден - пълно спокойствие. Сега го наблюдавам; след някой ден, но скоро, пак ще си поговорим; надявам се на среща с Теа...
Надявам се и някой, който е минал вече през това, да сподели ...
Хей, и да не си мислите, че вкъщи ревем и се тръшкаме?! Няма такова нещо - голям кеф е. Няма пари, но е живот! //тук се опитах да вмъкна едно от жълтите смеещи се човечета, но не успях. Моля, представете си го //

Gallya, моето по-голямо момиче ще навърши едва 7 години на 1 ноември, но мина през много тежки моменти на осмисляне още на 5. Не вярвам с това да се е свършило, но сякаш преждевременното отработване, поне засега я прави много зряла и осъзната към акта като акт.
Дали го приема е друг въпрос. Надали.

Не знам какво точно да ти разкажа. Опасявах се преди, опасявах се и сега, че ако го опиша в пълната му сила, ще изплаша някого.
А не искам да лъжа. Тежко е, страшно е. Но не е нещо, през което да не може да се мине. По-важното е как.

Един добър страничен, професионален поглед в такива опасни най-вече за детето ситуации е изключително полезен и в помощ.

П.П. Пък и темата не е за този път между нас. Не ми се ще да сме офф топик. 

Благодаря, ДарЗаМен!
Явно не съм се ориентирала добре в темата. Тази седмица имам уговорка с професионалист. Важното е, че детето се успокои за сега (което не означава, че разбира и приема причините. Стратегията ми е да разговаряме по темата, без да му досаждаме (за да не преръщаме ситуацията в драма), но да може да преодолее по-леко, с времето, миналото си. Истината е, че трудно за всички ни, но изваждайки на преден план добрите страни на живота - най-общо казано - продължаваме ведро напред... Сутрин се събужда усмихнат и гальовен...

Разбирането и приемането на причините е дълъг и бавен процес - и като всеки процес се случва на крачки, на глътки, преглъща се по мъничко във всеки един отделен етап от израстването на детето, осъзнава се в нови аспекти и по нов начин, пречупва се през различен ъгъл. Осъзнаването и осмислянето на причините зависи много и от личните особености на детето, от устойчивостта му, от начина, по който подхожда към болезнените преживявания. Процесът много често прилича на процеса, през който минаваме при справяне със загуба в живота си (ако не греша, ДарЗаМен беше написала много хубава статия за тези различни етапи) - шок, отричане, пазарлък, депресия, приемане. За да може извърви детето процеса до край, да не зацикли в някоя от фазите и да стигне до финалния етап на приемането, то се нуждае от безусловната подкрепа на родителите си - да знае, да усеща, че пространството между вас е отворено, че може да сподели всичко, което се случва в душата му.

Минахме отричането и пазарлъка, сега млъкна - може би депресия... ДарЗаМен, трябва да намеря статията ти...

Заповядай http://www.detstvomoe.org/archives/153.
Между другото целия блог е много интересен, препоръчвам ти го. Жалко че спряха да го списват.

Не се бой, малко е вероятно да е "истинска" депресия. Това са фази, през които детето ще минава многократно, всеки път, когато расте и преминава в нов етап на осмисляне. Това, че е млъкнал, не значи нищо. Говори ли с вас на други теми? Знаеш ли какво става в училище, с приятелите му? Какво го вълнува? Ако само по темата "осиновяване" не говори, значи за момента си е разчистил нещата.
И при нас имаше един такъв период на затваряне, даже физически болезнен вид; добре, че го бях прочела в книгите - дрехите с качулки и с дълги ръкави, закопчани догоре, свит в някой ъгъл... Продължи около два месеца. След това като че ли изплува детето по-силно, по-самоуверено, по-открито. Търпение му е майката. 

О, да, постоянно говорим и обикновено сме в тежък спор - кое е по-интересно: бакуган (вие знаете ли какво е това, защото аз съм наясно и с тайните им сили ) или бионикъл (а това знаете ли колко пари струва ); за училището и в частност учебния материал: "аз си го знам, бе мамоооо"; сега е влюбен: "и представи си - аз я харесвам, и тя ме харесва!" Така че,  слава Богу - споделя. И дано това, че е млъкнал за осиновяването означава, че е спокоен. Знам, че говори с другите деца за осиновяването си, но все още не съм го запознавала с осиновено детенце. Иска ми се да чуя какво ще си говорят, да подслушам коварно, за да насоча действията си по-нататък. Опитвам се да го науча да не възприма миналото си като проблем. За да градим заедно бъдещето...

Благодаря за линка - започвам да чета.

Имало едно време две жени,които никога не се срещнали. Едната,за която ти не си спомняш,и другата,която ти наричаш мамо. Два различни живота,които се обединяват в един-ТВОЯТ. Едната беше твоята добра звезда,другата- твоето слънце. Първата ти даде живот,а втората те научи как да живееш. Първата създаде в теб необходимоста от обич,а втората беше тук,за да те изпълни с нея.
Едната ти даде корени,а другата ти предложи своето име.
Първата ти предаде своите дарби,втората ти предложи своите намерения.
Едната създаде в теб тревога,а другата успокои твоите безпокойства.
Едната получи първата твоя усмивка,а другата изтри твоите сълзи.
Едната те предложи за осиновяване,това беше всичко,което можеше да направи за теб.
Другата се молеше да си има детенце и Господ я отведе при теб.
И сега,когато ти плачейки ми задаваш вечния въпрос:" естествена наследственост или възпитание-на кое от двете съм плод?"
Нито на едното,нито на другото,дете мое.
Простичко-на двете различни форми на обич.   
Мили,майчета,ако си позволявам да се намеся,то е защото съм осиновена.Вече съм доста голямо момиче на 47г,но страхът от загубата на мама си го спомням и до днес.Това стихче казва много неща.Не знам от къде го преписах в моя компютър,може и да е от този форум.Но Ви съветвам ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да прочетете книгата на Нанси Нютън Верие"Първичната рана-или да докоснем света на осиновеното дете".Аз като такава (осиновена) все още я чета на почивки.Прекалено много ме разстройва,защото на тези години някой ме запознава наново със самата себе си.Всичко написано в тази книга е преживяно от мен,но до сега никой ,а и аз самата не можех да си обясня какво и защо е така.
Ако я прочетете и сте впечатлени,ще следя дискусията и може да продължим коментара.

Добре дошла, Тони