Номинации за най-голяма муня

Calathea   Това не може да е истина! Номинирам те за Муня-пътешественик на годината!

Calathea, 

Твоята случка ми припомни една подобна..
Действието се развива преди 7-8 години, ние бедни студенти .. Мунята е една приятелка, но и аз в кюпа. Брат й живееше в чужбината тогава и много му се дочело Българска литература. Прати му тя един кашон книги по автобуса. Добре, обаче момъкът нещо се успал, не успял да стигне навреме до автогарата и автобусът отпътувал, ведно с книгите. Свързва се тя с шофьора, който почти й се накарал, но както и да е - да дойде да ги вземе книгите от Червен бряг - автобусът щял да бъде утре там и после заминава за няколко месеца в чужбина пак. И трябва да се бърза. И хващаме се ние двете, ще ходим до Червен бряг. Обаче - всичко на всичко имахме общо 22 стотинки  . Какво да правим - взехме и един приятел (понастоящем таткото на моето лапе  ), че той се беше опаричил скоро и... така де . Отиваме до гарата, купуваме си билети, качваме се на влака и айде за Червен бряг. Пътуването - кеф, живописно, пролет, природа, разкош  . Пристигнахме в Червен бряг и газ до автогарата им. Приятелката ми звънна на шофьора (от моя мобилен, тогава бях гъзарка и само аз имах от тримата) и проведе следния разговор - ами ние сме на автогарата... ами тука, на автогарата в Червен бряг, нали така казахте - че сте в Червен бряг... е как така няма автогара, като сме тук, на нея!  ... е как в кой Червен бряг - до Плевен!!!  ... аааааааа, така ли??!?!!!! Оказа се, че имало още един Червен бряг - село някакво - къде ли? До Дупница  . Айде обратноооо. Добре, обаче, денят минава и заминава, правим си сметката, че ще сме към 18 ч. в София, как ще стигнем до Дупница, някак проверихме и разбрахме, че няма автобуси/влакове, които да ни устройват.. Звъня аз на бившия, че той с кола, да ни закара до там. Ама неговата кола на ремонт била  . Оле, ми сега, няма на кого да звънна.. Той се смили над нас и взе на някакъв негов колега колата  .  И така, благополучно се върнахме в София, той ни чакаше на гарата, закара ни, намерихме селото, намерихме автобуса, взехме и книгите  . И в крайна сметка се получи пътешествие, което никога няма да забравим   

Май и шофьорът е бил муньо.. Що не каза, че имало и село Червен бряг 

Мани, мани, мъжът ми каза, че това само на мен може да се случи.  
По пътя изпуших цигарите на шофьора на таксито (ама и той любезно черпеше).
Накрая ми даде визитка с личния си номер, щото му било много приятно да пътува с мен.  
Има си хас, такъв екземпляр рядко бива.

Ма и той не беше по-малък муньо.
На връщане реши, че ще ме закара пак в Пловдив, щото нямало да му стигне бензинът.
Аз пък бях толкова отвеяна, че никак не реагирах.
Така си подминахме табелата, която напомняше, че остава 1км. до града, в който живея.
До там бензинът не стига, ама за 18км. по-нататък - да.  

Виж ся...  там на триъгълник са три фирми : "Винпром Пещера", "Биовет" и "Гудекс Капс" ( те правят капачките за алкохоля на Винпрома). Във вторник сме там.Дай да ти уредим едно интервю и за третата фирма и да направиш "голям шлем".Вече поне знаеш до кое как...

Няма лошо, Ангелинка.
Опознавам си родината, за да я обикна.  

  уникално чувство за хумор! Голям шлем вика 

Преди 7 години с мъжо сме пресни гаджета, но вече достатъчно гъсти, за да се чувстваме той у нас и аз у тях като у дома си. Жежко лято е, прибираме се отнякъде и мъжо се запътва право към хладилника за вода. Вади бутилката, сипва си щедро в чаша и отпива голяма глътка. Така се задави, че чак поморавя. Втурвам се аз да го спасявам и да го тупам яката по гърба. След минута-две тупане той се поокопити, а аз се сетих да попитам защо в кухнята така мирише на спирт. Оказа се, че вуйчо ми намерил отнякъде домашна ракия, хубава била, та купил и за майка ми, а тя я прибрала в хладилника. В шише от минерална вода. И моето мъжле, което концентрат пие два пъти годишно по чаена лъжичка, а ракийка хич не близва гаврътна половин чаша на екс.  Оттогава и ние душим.... 

  И аз имам такава случка с ракия, лошото е, че бях на около 10 години, та доста зле ми стана. Пак на същата възраст горе-долу, прибирам се от игра пред блока запъхтяна, естествено съм тичала нагоре по стълбите и нахлувам в кухнята, зверски жадна. Баба ми нещо майстори и си е приготвила в 2 чаши по 200 г олио и оцет. Виждам първо чашата с олиото и изпивам повече от половината на екс, преди да се усетя, че това не е лимонада. Силно ми се повдига и тръгвам да убивам гадния вкус с течността в другата чаша, мислейки си, че е етър (помните ли го това безалкохолно?), а то всъщност е гаден възкисел винен оцет. Пак почти цялата чаша изпих преди да се усетя, всичко става за секунди, та и баба ми не можа да реагира, само ме гледаше опулено и с отворена уста, а дядо (лека му пръст) само подхвърля:"Хапни и една краставичка и салатката готова!" . Три-четири години след това само при миризмата на оцет ми ставаше лошо, добре, че отмина.

Хайде дойде ми музата за голямата ми муньовщина да разкажа.

С мъжа ми заживяваме заедно в неговата къща. Живееше в един много тих и спокоен квартал, а къщите на неговото редче, понеже пред къщата огромна поляна и  не може да се нарече улица, бяха 5, всичките жълти.
Минава му отпуската, оставам аз сама вкъщи, минава ден-два-три , седмица- две. Сестра му ме разхожда, майка му и баща му, тоз-онзи и накрая  придобивам смелост да изляза сама, да отида до магазина и да купя това-онова, а не все да разчитам на някой друг. Приготвям се аз, шапка, ръкавици, парички, телефонът и тръгвам да излизам. В този момент мобилният звъни, свалям ръкавичките, вдигам телефона и щастлива обявявам на мъжа си, че  отивам до магазина,  сама. При което той ми дава напътствия: да не забравя това-онова и ако искам да взема еди-коя си чанта.  Намирам чантата, стигам до ръкавиците, оставам телефона, решавам да отида до тоалета и през цялото време си тананикам щастлива.  Тръгвам да излизам, мервам торбата, грабвам я и хайде на магазина. Зима е, януари месец. Студ не се трае, обърках пътя. Но намерих магазина. Тръгвам да се връщам и настава ужас, таз улица, оназ... Брех, загубих се. Викам си ще се обадя на мъжа ми да ме упъти,. Тук телефон, там телефон  - няма го. И се сетих, че докато се мотах с торбата не знам си още какво  го забравих вкъщи. Причерня ми. Продължавам да обикалям, ама вече хич не ми е весело, а сълзите напират на очите ми. И о, чудо, съзирам в далечината 5-те жълти къщурки, че и белият прозорец свети( т.е. нашият).Вече се беше смрачило. А ме дели някаква си ливада. Втурвам се аз като обезумяла към спасителната светлинка. Вадя ключа, опитвам се да отворя -  не става. Милият се е прибрал  и е оставил ключа в ключалката. Почвам да звъня като на пожар. Никой не ми отваря. Вкарвам в действие думкания по вратата. Пак никой... При което аз крещя:" Отвори ми, че не ми е  смешноооо!"
 И след 10 минутно( поне на мен така ми се видя) думкане и звънене като ненормална. Вратата се открехва и аз виждам мъж, ама категорично не моят, изглеждаше като излязъл от филм на ужасите. И аз   "Обират ни!" отстъпвам и крещя: "Къщата ни" Пък той мломлоти:"Но, но" И ми сочи номерът до вратата. Опс, опитала съм се да разбия вратата на съседа, за който мъжа ми ме предупреди, че е крайно неконтактен и намусен. Смотолевих едно "сорри" и се втурнах у дома.

Минават 2-3 дена. С мъжа ми се връщаме отнякъде и ръцете ни заети, аз има-няма крачка пред него му чуруликам сладко. Чух , че ми каза името, ама как така ще ме прекъсва?! Продължих да си приказвам завих по пътечката( имаше  градинки пред всяка къщата) към входната врата. Стигам до нея и очаквам нежничко да протегне ръка с ключа и да отключи, но това не се случва... И аз се извръщам с любимото ни тогава"Хайде бе, мило...!" и съзирам въпросния съсед, стиснал зъби и ме гледа страшно. Извивам врат и що да видя... Мъжо замръзнал на нашата алейка ме гледа в захлас. А то какво станало: стигнали сме си нашата градинка, той ми викнал да завия, ама аз реших, че ми прекъсва словоизлиянието и съм продължила до следващата, при което "дружелюбният" съсед се озовал след мен -  естествено аз му препречвам пътя, за да мине, че и входната врата. При което аз пак се   и пак започвам със "сорри", ама тоз път добавям " май ман" и соча мъжа си.

Минават още няколко дена... Бяхме ходили с мъжа да Икея  и си накупихме това-онова. Този път пакетите са в него. Но се оказа, че сме забравили един в колата и аз предлагам да се върна да го взема, той да остави открехната вратата, понеже аз нямам ключ. И така отидох взех пакета и насреща ми една възрастна двойка съседи.  "Здрасти!"- "Здрасти" тралала, сочат ме "франс", аз "но, но -  булгериан". И аз невероятно щастлива от първия си контакт на съседска основа си заподскачах към дома. Гледам вратата затворена -  реших, че е станало течение и се е хлопнала. Звъннах и усетих движение зад вратата и виждам, че са пуснали седмичния вестник( пощенската кутия е отвор във вратата, а в-кът виси наполовина от нея) и тръгвам да го дърпам, в този момент някой го дърпа отвътре, стана ми смешно на "дядо дърпа ряпа ще си играем, а?". При което, аз хитрата, отпускам малко и после го дърпам с всичка сила... и вестникът, леко скъсан, се озовава в ръцете ми. и аз:" Победих, победих". Врата се отваря и... Съседът! В първия момент си помислих, че ни е дошъл на гости на кафе... И го гледам, че протяга ръка към мен и аз леко отскокнах. Поглеждам номерът, опс, пак съм объркала къщите. Пак започнах със сорри-то и тръгвам да се прибирам, но се сещам, че на човека вестникът му е у мен, нали победих.   Обърнах се, а той , горкият, продължава да стои с протегната ръка... ( А нашата врата, наистина си бе леко открехната )
 Но това беше последният ми опит да нахлуя при него.

  Признай си,че си харесала съседа

Моето граничи с малоумност,ама като съм тръгнала да се излагам днес поне да довърша.
Мъжът ми има едно червено спортно горнище,което изпрах вчера.Скоро си купих подобно.Като една видна домакиня сложих моето в панера за изпрани дрехи зад вратата да чака щастливия и слънчев ден,в който гузната съвест ще надмине мързела и ще го кача горе /живеем в къща/.Но засега стои и краси ъгъла с още нещастни събратя.
Прострях аз  мъжовото горнище,но Миа се стрелна като стрела и си избърса муцунката в него.Хвърлих го за пране отново,какво да се прави.
Като майка на две девойки държа да кажа,че почти всички перални са розови,та поне има с какво да го изпера /дааа и да ви се повръща от розово,дамата е с претенции и трябва да се купуват "льозови" дрехи,защото другите не струват/.
След малко гледам Миа хванала мръсното горнище и го метнала в чистия куп.Раздразнена го хващам и пускам пералня.Изсъхва за час.Разбира се,не схващам,че пера моето.И за да съм проста достатъчно виждам на мъжа ми мръсното и се възмущавам,че са го изцапали пак.На връщане обаче пак хвърлям моето в пералнята.Историята се повтаря за трети път,при което аз не само не осъзнавам малоумните си движения из къщата,ами и се накарвам на Елфка и цапащата Миа,която ме гледа от висотата на годините си и се хили.Това ме вбесява,изваждам го със замах от пералнят и ...о,ужас,ръкавите му ми изглежда къси! Решавам,че някакси съм успяла да го свия /даааа,щото този вид "може" да се свие при пране,ама бях във фаза /.След 2 минутно тръшкане се обръщам и съзирам все така мръсното горнище на мъжа ми на земята и започвам да мигам.Най-накрая реотанът включва.Идва ми да се скрия под масата и се радвам,че съм сама вкъщи-поне да няма кой да разказва...

  Това със съседа ме уби. Като се харесвате, що не се вземете, питам аз 
Ира, я си занеси горе горнището, да ти е мирна главата, че току виж му удариш още две-три перални 

Съседът черпи за мъжко внуче, аз    рецитирам пожелания за бебо..Днес сутрин виждам   маса рода и и викам:"Така трябва да проявя любезност и култура и да поздравя  щастливия татко". Не знам защо решавам,че излизащия последен мъж е бащата  и почвам:" честито.... много  да ви радва...малкото  момченце... да сте горд баща...".Човекът неколкократно се опита да  ме прекъсне,но аз съм подкарала всичките добродетели и  лялям ли лялям...Накрая успява да каже:"Не е мое,ама мерси".И аз :"Ооо,ама как,ваше  е,сигурна съм"...Човечеца се качи на асаньора,видимо потресен.
А аз е -на, пиша ви, да се посрамувам...А иначе колко съм културна и възпитанааааааа....

Прясна-прясна : пека пита, която е бухнала повече от обичайното, нямам време да я чакам повече от 10-на минути да изстине и се заемам да я прехвърля на поднос, че тавата ми трябва. С ръкавици за горещи съдове и на двете ръце+една допълнителна кърпа за сигурност, къде претълкулвам, къде претръсквам питата на подноса, но трябва да я понаместя, а усещам остър недостиг на ръце, че още държа тавата и не намирам свободно пространство в близост да я оставя.
В този момент мъжът ми влиза в кухнята, аз се обръщам рязко, подавам му врялата тава и изкомандвам "Дръж!".
И той, милият, на секундата покорно хваща...

О, Гаргамел! Това трябва да е боляло, а?

Да се изтипосам и аз в цялата си прелест.
Визуализирах по идеален начин поговорката "Не защипвай с прозореца ръката, която те храни".
Спирам на червен светофар с колата на едно кръстовище в Пловдив. По пешеходната пътека тръгва да пресича мъж, но в един момент се стрелка към полуотворения процорец на дясната врата и пъхва нещо през него. Аз като Наполеон се опитвам едновременно да следя светофара и да асимилирам какво става. Дочувам, че казва "Заповядайте, госпожо, почерпка от новата сладкарница" и първоначалнита ми реакция да затворя прозореца преминава в опит да го отворя, но .... обърквам копчетата, прозоречът тръгва да се качва, човекът успя да пусне кутийката в колата, някакси издърпа пръстите си от затискащото го вече стъкло и се чу едно щрак! Джамът хлопна. Светофарът всеки момент ще светне зелено, онзи успя да притърчи до тротоара между колите, а аз се чупих от жестове да му се извинявам.