Номинации за най-голяма муня

Ето и една истинска история и от мен:
Муня е 18 годишна студентка в София. Влюбена е в свой колега, който обаче не знае. По време на ваканцията и двамата ще се прибират по родните места и се уговарят да пътуват по едно и също време с един и същ влак. Двамата живеят в различни градове. Муня тръпне в очакване и прави планове, как ще прекара няколко часа заедно в купето в приказки, с обекта на тръпката си. Момчето отива по- рано на гарата и се качва във влака, а Муня все още се тутка с багажа. Тръгва и тя в последния момент, обаче  попада в задръстване .  На всичкото отгоре трамвая в който се е качила се поврежда. Муня се оглежда за такси, но за лош късмет минават все  пълни таксита . Муня се качва на друг трамвай, който също попада в задръстване.   Накрая Муня пристига на централна гара, но експреса е заминал. Муня обаче не се отказва. Ще гони обекта на чувствата си с такси до Червен бряг. Намира тя таксито, с което ще преследва влака на обекта на чувствата си. По ирония на сътбата в таксито се качва една ромка , която пък бяга от мъжа си. Така в таксито се оказват две жени, едната преследваща, а другата бягаща  от мъжа обект на чувства. Стига Муня до Червен Бряг. Плаща  таксито Муня в двете посоки без даже да дели сметката с ромката, понеже е будала, а таксиджията настоява и за пари в обратната посока. Експресът обаче е минал и заминал през Червен бряг.  Ами сега Муня какво да прави- обекта на чувствата и е заминал, ще гони влака до Горна Оряховица.Стига с таксито Муня до Горна Оряховица и понеже експреса вече е минал отдавна оттам и  пoнеже така и така си има билет за влака, пък е свършила и парите, Муня хваща пътническия влак и се клатушка още 8 часа докато стигне родния си град.Минава ваканцията, Mуня вижда колегата си отново, а той и казва. " Като не дойде си помислих, че си изпуснала влака. През цялото време имах чувството, че ще се появиш отнякъде."

Момичета, щях да умра от смях!
Ето нещо свежичко , прясно - прясно като случка и от мен. На 31 август тази година решаваме женска компания( пет мацки) да отидем на кръчма, да отпразнуваме края на лятото, мъжа - на другия край на България, децата - при мама  Шапка на тояга!
Излязохме ние, весело - весело, ама аз не бях яла два дни  Че като се напих от три бири, стой та гледай! Нищо не помня, освен , че по - едно време на нашата маса седнаха шефа на заведението и негов приятел, който имал мераци към мен...
После ми разказаха.... Напсувала съм шефа и приятеля му " на майка" и близо половин час съм крещяла " че всички мъже са свине, че ги мразя и дано пукнат", едва са ме усмирили, а кръчмата е била пълна с шведи, които са останали доста стресирани... След като ми е свършила фазата на буйстването, съм си легнала на една от пейките в кръчмето и понеже ми е било студено съм направила опит да се завия с покривката , при което съм съборила три чинии пържени картофи, две с пилешки ивици, една с някакъв шницел, обилно полят с бира и несметно количество чаши, бутилки и пепелници  Успяла да се завия обаче, моментално съм промърморила " оставете ме на мира" и .... съм захъркала! Докато другите са се веселяли и танцували, аз съм дръпнала една дрямка, но все пак на излизане от кръчмата съм гушнала крайпътното дърво и съм искала да остана с него навеки 
На следващия ден пихме кафе със шефа, помолих го да ме извини за моите издивелици, добре , че човека се оказа добронамерен и разбран, даже предложи да ме черпи едно питие, че имал имен ден  Естествено, отказах!  Питие - да не видя! 
Обаче срама и до днес си остава, и като видя шефа или приятеля му се изчервявам до уши...
Коментара пък на една не много близка мацка от компанията е бил " Да бе напи се малко, ама пък е мнооо печена!" 

Сетих се за една неотдавнашна случка със същата Муня за която разказах.
И така Муня отива да  работи на  пасажерски кораб . Обикаля островите на Карибите. Дали са и почивен ден, Коледа е , тя обикаля магазините, яде сладолед и си убива времето. Муня е забравила за часовата разлика между карибските острови и е забравила да превърти часовника си. Муня е тъжна и разсеяна, защото приятеля и е далече . Минава обяд и Муня решава да се прибира. По едно време и се струва, че като че ли туристите са се изпокрили и улиците са поопразнени. Муня обаче не бърза. Почти е стигнала до кораба. Вижда , че едни туристи бягат към него и си мисли " Егати гладните туристи, сигурно бягат заради обяда, да не го изтърват". Муня чува корабните сирени, но на пристанища често се чуват и тя не се впечатлява. Муня вижда , че някакви моряци от техния кораб и махат и  и викат и си мисли " Те пък да не видят хубава жена и веднага се разкрещяват " И така Муня се качва на кораба бавно и тържествено и разбира, че сирените които е чула са били за отплаване, а моряците са и давали сигнали да бяга и да се качва по- бързо, за да не изтърве кораба. Още няколко секунди  и Муня щеше  да празнува Kоледа при пристанищните власти на един карибски остров.

Срам, не срам, и аз ще се включа.
Приятелят ми работи в друг град и почти всеки ден се прибира. Та казва ми той, че днес няма да се прибира у дома, а ще остане в другия град и че отива да си почине. И аз - ок. Обаче звъня след малко и чувам, че той пътува. Все пак се усеща, че е в кола. Питам го - къде си, той - ми почивам си в стаята. И ми отговаря - айде, че другите спят и им преча, ще се чуем после. Обаче в същия момент, в който затваря аз чувам жена, която се кикоти...И само си го представете - аз вече подивяла - звъня - на мен ми се затваря...Аз най го мразя това - да ми затваря телефона. Звъня пак, вдига ми и му почвам с крещенето - къде си, каква е тая жена, кво правиш сам с нея и т.н. По принцим си вярваме, ама тогава точно се бях напушила нещо и много се нервирах, а тая продължава да се кикоти. И аз пак подивяла крещя и обвинявам, а той ми се смее и ми вика - ай стига крещиш, ще се чуем после и тряс телефона. Лелеееееееееееее,  побеснях направо  Звъня пак и го питам - а той ми отговаря - Еми тук с колегите качихме две мацки да водим еди къде си за по 10 лв., при което се чува Абе, идиот, аз 10 лв. ли струвам? Малеееееееее, Откачих тотално вече...разкрещях се, а той затвори. След малко ми звъни, затварям му и го набирам, при което при вдигането на телефона аз започвам - каква е тая, как може да ти говори така, къде си, кви са тея работи, и само отсреща чувам - Абе, мацка, я се успокой, и аз стоя не тел така  Усетих, че това не е гласът на приятеля ми и веднага промених тона - Извинете, кой се обажда, а мъжът - Аз съм колега на приятеля ти, а в колата е моята жена, с която работим всички заедно, в момента пътуваме към вкъщи с моята кола, а приятеля ти реши да те изненада, само че малко се издънихме. Аз само стоя и мълча с опулен поглед. Посъвзех се и му викам - Хубаво де, ама що жена ти говори така на моя мъж и той се хили и вика - Та тя мойта си е такава, малко устата, не й обръщай внимание. И аз - ок, дай ако обичаш приятеля ми - и той - Алоо, успокои ли се сега - а аз пак почвам - Абе ти нормален ли си така да ни излагаш пред хората, та да ми даваш да говоря с твой колега? А той - еми ти нямаше да се кротнеш та затова реших да предприемам такива мерки, а и след 10 мин. да си готова - идвам да те взема 
Просто няма да ви казвам как се изложихме пред колегите му, ама аз от къде да знам, че тоя работи с жена му, а пък моя можеше да каже още в началото, че е с колеги и се прибира, или поне да излъже, че отива да яде, а тази да си трае 

Муня е омъженена за франсе. Тя обаче има пропуски във френския език. Често, като си говори с мъжа си Муня използва обръщението"Сил ву плe", което означава моля, но Муня не знае, че това е в учтива форма . Нейна приятелка случайно я чува как  се обръща към мъжа си и я поправя, че това е учтива форма и трябва да му казва "Сил те пле". Възмутена Муня пита мъжа си" Ти защо не си ме поправил, че ти говоря на Вие, а той Муньо и оговаря" Ами мислех, че го правиш от уважение, както висшето общество в миналия век."

Вчера я разказвах тая случка и се присетих....

В главната роля съм аз (естествено  ). Беше миналата пролет, с милото се разбираме аз да отида с неговата кола до един хипермаркет, а той да ме чака направо там. Карам си аз и по пътя натам си мисля само едно - Дано да има свободни места да паркирам.... дано да има свободни места - и така от това повтаряне влизам на паркинга само, че не на хипермаркета, а до него има паркинг на друг магазин. И отивам към магазина, намирам милото, той ме пита - Запомни ли къде е колата?, аз "Много ясно!". Напазарувахме, идва мой ред да открия колата, заставам по средата на паркинга на хипермаркета и гледам объркано - тук кола, там кола.....ми няма я!   Седя и го гледам умоляващо - пусна торбите и обиколи целия паркинг - няма я! Вика ми:
- " Еми е*ал съм му майката! Откраднали са я!", аз в опит да смекча нещата
- "Абе да не я е вдигнал паякът?!", поглежда ме кръвнишки
- "От паркинга ли бе мило?! Оффф ся до КАТ ли да ходя...айде да хванем такси ти към нас с покупките аз ше се оправя!".
Добре обаче той вижда 2 таксита и за по напряко забива през паркинга на другия магазин. Вървим с бойна крачка... както си върви, той се спира, дава 2 крачки назад, спирам и аз...поглеждам го него, проследявам му погледа - КОЛАТА! Лелееее сетих се къде съм я оставила Само виждам бесния му фейс, поглежда ме
- "Да са я откраднали а!?!?", аз в опит да се измъкна от бурята
- "Абе мило....те може да са я върнали...ама на грешния паркинг " , той    
Колко сол ми три на главата и колко подигравки отнесох и от него и от приятелите му за случая (повече от година мина, ама продължават  )

Е, какво? Те и крадците са хора - и те грешат. Да не е една кола, че да запомнят от кой точно паркинг са взели вашата... 

Абе те са я покарали да видят как върви и са я върнали, ма как можаха на грешния паркинг  Отнесох си го заради тях  То същата тая кола действително я откраднаха, аз я видях в Студентски град и понеже преди 3 минути бях говорила със собственика й, който твърдеше, че си е в къщи и си гледа кротко мач, реших да му чупя стойки кой си мисли, че лъже  Хванах такси и отидох да се разберем кой-кого и така помежду другото, докато влизахме в голям спор кой е лудият...открихме, че колата я няма - и тоя път крадците не бяха толкова любезни да я върнат, пък макар и на грешния паркинг 

Аз рядко съм отнесена, обаче преди няколко дни покрай многото служебни ангажименти, направо си бях за окайване. Та, в петък приключих работния ден по-късно и точно тогава ми звънна една приятелка по телефона. Заключих офиса, говоря си с нея, оплаквам й се и си вървя по улиците. Докато усетя, вече бях пред блока. В събота сутринта имах уговорка с баща ми да го закарам с моята кола до сервиза да си вземе неговата. Сутринта двамата се запътваме към улицата, където паркирам и той ме пита къде съм паркирала... Аз се чеша по умната глава и се кълна, че е "тук някъде" Ключовете даже съм ги извадила, ама кола не виждам. Той понеже не ме е виждал в муньовска ситуация, започва видимо да се притеснява. Пита ме най-внимателно "Да не си паркирала на друга улица?", а аз - "Нееее бе, как, аз тук си паркирам." След като пообиколихме квартала, той беше готов да звъни в полицията да докладва за кражбата, а аз някак си усещах, че има нещо гнило, ама повредата трябва да е в моя телевизор... По едно време се изцепвам "Ама чакай малко, аз в петък с колата ли се прибрах?" Баща ми как не ме уби с поглед не знам. Веднага се качихме на такси и отиваме пред офиса - колата там в целия си блясък... Още ме е срам как без малко да се изложа не само пред родителското тяло, ами и пред цяла полиция...
Сетих се и една случка отпреди няколко години. Бях канена на парти на една фирма, обаче началният час на събитието беше в 19, а аз в 18 ч. още бях в офиса. Възможно най-бързо се прибрах, трескава подготовка, избор на тоалет (понеже в последната минута ми хрумна, че не искам да съм с първоначално избрания), грим, чанта, обувки.. Няколко пъти се връщах за всякакви глупости и накрая реших, че съм съвършено готова. За да не се бавя съвсем, поръчвам такси и слизам на бегом да не ме чака много. Изминаваме известно разстояние, аз свеждам поглед към краката си и с ужас установявам, че съм с домашните чехли (тип джапанки). Моля шофьора да обърне колата и да ме върне по спешност, добре че човекът се оказа разбран и ме върна... Качвам се горе, вече съм с обувките, които замислих да обуя, заключвам и отново в таксито, вече всичко е наред. След час ми звъни майка ми, леко побесняла - "Абе ти да не си ми взела ключа?" Аз се чудя за какво става въпрос и мигам на парцали. Тя чакала някакви приятелки за вечеря, те дошли, а няма ключ да им отключи и те тропат пред вратата Проверявам в чантата и какво да видя - два ключодържателя - нейният и моят. Хайде пак процедурата с таксито, извинения на жените, дето чакат пред нас и пак до ресторанта. Направо ми се загуби настроението от муньовщина, ама пък поне имам трайни спомени за вечерта 

Рядко, ама качествено   Добре се вписваш в темата за муните...
Мъжът ми винаги като съм втора смяна ме прибира с колата, че свършва работа по-рано от мен. Та така веднъж петък е и бързам да напусна работното място, изгасям компютъра, климатика, лампите, радиостнацията, затварям прозорците,заключвам вратите и хоп в съблекалнята. Преобличам се, грабвам чантата и щрак катинара. Казвам "Довиждане" на колежките и на бегом в колата. Стигаме до вкъщи и... бъркам за ключовете   "Опааа!"   Забравила съм ги на работата... На връзката са не само домашните, а и служебните. И не само това, ами се сещам, че явно не съм си опразнила джобовете и връзката за други кабинети е във въпросния ми гардероб (а в понеделник не съм на работа)  , че и самият ключ за гардероба е вътре...
- Може да ти е много мъчно, ама карай обратно към работата!
Добре, че гардеробчето ми беше с изкривена врата и зееше, и добре, че мъжът ми има златни ръце   и е снабден перманентно с жизнено важни инструменти , та отвъртя някак гайките на халките за катинара и ме спаси от сигурна професионална смърт  
Случвало се е да си забравя и портмонето с парите преди отпуска, телефона... и да се върнем, както и да се обадя на колежка, която беше по медицински причини в сградата, за да й обясня как да си вземе от горния рафт на въпросния гардероб оставените от мен общи служебни ключове   Цирк, цирк...

и аз тук  
в Албена сме, синчето остава с отворена уста при вида на група пеещи мексиканци с китари. С все още пресни спомени се мотаем по центъра и той вижда малка детска китара. съответно китарата "залепва" за ръцете му, бащицата плаща, а аз вече хвърча след домочадието, което с реактивна скорост се е понесло обратно към чичовците с големите китари.
мята се змея сред певците, прекъсва представлението, след него се мятам и аз и сред писъци, викове и смях всички се подреждаме за снимка (хората са решили, че ние с малкия затова сме се хвърлили в тумбата свирачи).
Бащицата вади фотото, но докато фокусира, настрои и каквото там обикновено прави дъъъълго-дълго, / на напълно автоматично апарат/, малкия решава, че тези чичовци са страшни и с писъци минава покрай бащата и отпрашва...
и тук е моята муньовщина - вадя всички налични финикийски знаци (2 книжни лЪва и още 5-6 левчета в монети) и ги пускам в китарата    разбрах какво съм направила чак на "разбора" след това
  но поне не съм била там да чуя как звучи китара пълна с монети  

Ходихме в събота на дискотека с едно приятелско семейство. Наредихме се на една опашка и чакахме един час да влезем, но въпреки че бяхме адски изморени, и дума не можеше да става да се откажем - един път сме се наканили. По едно време мъжете отидоха до АТМ да изтеглят кеш, а ние останахме да ги чакаме. И ние (като чужденки) говорим си на български и изобщо не си мерим приказките. Започнахме да пускаме едни коментари от типа: "Леле, тая как се е облякла; Абе тия що са толкова голи; Майчице, виж й целулита на тая!" и т.н. С две думи - изкоментирахме всичките девойчета покрай нас.   След малко мъжете се върнаха и моят ми прошепна в ухото: "Знаеш ли, тия момченца зад нас са българчета."  Сраааааааам!!!  

Goody, разплака ме от смях, просто си представих картинката толкова ясно...
Аз пък имах един период от 6 месеца, в който се подвизавах като секретарка. В задълженията ми влизаха общо взето всички онези неща, които другите или ги мързеше, или не знаеха как се правят. Бях в общи линии пенкилер и знаеха, че за каквото и да ми звъннат, все ще се оправя. Един ден имахме посещение от собственика на фирмата, шефът мина и инструктира всички да си почистят бюрата, да работят както в нормален работен ден и да не се стресират. При мен освен бюрото с обичайната каша по него, имаше и рафт с кафемашина, машина за чай, разни там сокове, кока-кола и т.н. За много подреден човек, за какъвто се имам, реших че е най-добре да прибера целия този цирк в един шкаф, където обичайно държа кореспонденцията... поне докато мине посещението да ми е подредено. По навик заключих шкафа със съответния ключ и с радост установявам как всичко е перфектно просто. Пристигна собственикът, мина по етажите, стигна до нашия етаж и съответно влезе в кабинета на шефа. Отидох да питам какво мога да му предложа, човекът се усмихна и ме помоли за една кока-кола, че много бил прежаднял. Засилвам се към шкафа, дръпвам дръжката и тя остава в ръцете ми, а шкафа - заключен. Ахааа, заключила съм, спомням си и започвам да търся ключа. Прерових навсякъде, няколкото минути ми се сториха век, но ключ от никъде не намирам. Дето се вика, преджобих си палтото, но нямах успех. Понеже магазин няма наблизо и няма как в рамките на десет минути да доставя желаната напитка, решавам да взема нещата в мои ръце и да отворя отвратителния шкаф с подръчни материали - в случая с две кламерчета, както по филмите печените крадци отварят врати, каси и т.н. Клекнала пред шкафа, с кламерите, потяща се и псуваща, борбата е безмилостна, жестока... По едно време усещам нечие присъствие в стаята, поглеждам и виждам собственикът със шефа ме гледат в пълен потрес. А върви обяснявай какво правиш... Не си спомням какво смотолевих, извиних се, че колата е свършила и мога да предложа сок и с това почерпих човека. После на шефа казах и доста време ме бъзика цялата фирма. Добре че разбран излезе и собственикът А ключа ще попитате къде е бил? През цялото време е бил на бюрото, но се е сливал с цвета и е останал незабелязан от мен 

  аз пък си ремонтирах стола и изпълнителния точно тогава да реши да направи посещение на шефа 
резултат имаше, одобриха доклада за нови столове

Аз - студентка втора година.
Колежка ми звъни по телефона да ме информира предварително как са разпределени датите за изпитите.
Казва ми датите, а те, изпитите - насъбрани през два дни един от друг.
Материалът - обемен много.
Аз започвам да се изнервям и заявявам: "Кой беше този простак да сложи такива дати за изпитите?"
Отсреща - мълчание.
Аз решавам, че това означава зелена светлина за моите словестни излияния и продължавам наред с обидите.
След няколко минутно звучно и цветущо възмущение от моя страна, колежката ми с равен и спокоен (но някак си малко тъжен) тон ми казва: "Този простак, за когото говориш, съм аз!"
 
Притесних се много, чак не можах да се извиня като хората, а само казах студено: "Ами, благодаря ти за информацията!"
И... затворих телефона.  
Добре, че колежката ми ме познаваше достатъчно добре, за да знае колко съм цапната в устата на моменти (и че, определено, не съм искала да я обидя по този начин)