Номинации за най-голяма муня

Iliama,сори душа,обаче винаги съм си мислела,че се казва сватба...

Абе разбрах за грешката,но нямах време да е поправям.Другата ми полвинка се прибра и се заех със задълженията на покорна съпруга.Съжалявам!Поправено е,благодаря!

Съпружеството пише "свадба". Наследство от руския език, който и двамата сме учили е, че някои думи ги пише грешно на два езика. 

Хахахаа, у нас по същата причина (неизкореним руски) мъжът ми пише праздник (най-вече когато се налага да поздрави някого в писмен вид  ) 

Чакайте сега да се похваля малко каква съм си муня от класа. То открай време съм си муня, но опитвам ли, опитвам да забравя конкретните засрамващи случки. Докарвам си амнезия един вид. Но тази специално не съм я разказвала на абсолютно никой, срам ме е, а и ужасно яд заради случката. Мина време и се опитвам да намеря смешното в нея, но уви... И така трябва да си правя операция в София. Минала съм почти всички изследвания и ми предстоят още няколко последни, а и да ме види лекарят преди големия ден. Краят на май е и се довличам с рейса на автогарата. Да ама е мрачна,студена сутрин и вали не проливно, ами е почти наводнение. А моя милост (все едно че не може да провери прогнозата за времето) е с тънък летен панталон,потниче и едни сандали и яко ме брули вятърът. Поне се бях оборувала с чадър, явно съм имала проблясък на здрав разум. Трябва да стигна в ИСУЛ възможно най-рано и тичам до една спирка до гарата. Там минава рейс, който спира точно зад ИСУЛ. Само че нали нося чадър, дамска чанта и още една чанта с цип, в която са всички изследвания, документи и направлението за хоспитализация (всичко прилежно сложено в папка), трябват ми повече от две ръце, купувам си билетче, но нещо се замотах и оставих за малко чантата с документи на една пейка. Стоя до пейката и се моля да дойде автобуса по-скоро. Той изникна, със спринт скачам вътре и съм щастлива, че ще успея навреме  в болницата. Демек- гледайте ме к'ва съм оправна само. Да, но оправната освен това е провинциалистка и в малкия град не се налага да се вози в градски транспорт. С една дума: нещо не успявам да си продупча билета (то нали е много сложно) и се наложи един ром да го свърши. После ме изгледа снизходително. Позасрамих се и взех да си зяпам в краката. И направих едно ужасно откритие- освен чадъра и дамската чанта нямаше друг багаж. Тоест ( Мили Боже, как можах) чантата с всички възможни документи, чантата от която ми зависи операцията, иначе трябва да минавам през ада отново, е останала на спирката! Както си бях подгизнала от дъжда взех да се потя панически и да ме обливат горещи вълни. Чаках да спре рейса на спирка и се проклинах каква съм загубена голяма бяла птица. Автобусът най-после спря, изскочих от него сякаш ще ме колят и беж по обратния път до гарата. Но нали съм със сандалки, тротоарът е само локви и покрит с неравни, доста хлъзгави плочки. Пързалям се, спъвам се, газя във вода, залитам и сигурно приличах на някаква вещица вече. Като минавах покрай хора те ме гледаха така  Добре че валеше и нямаше много пешеходци. Слава Богу, почти доближих гарата, но ми остана шосето. А по него не може да се мине, трябва през подлеза. Свличам се по стъпалата, вече почти си изгубих обувките, нямам и надежда да си намеря чантата, естествено за толкова време все са я грабнали от пейката, но с последни сили се боря. търча из подлеза, отчаяна се опитвам да налучкам стълбите, които излизат на моята спирка. Виждам едни подходящи, катеря се по тях. Разбира се, не улучвам мястото. Слизам обратно пуфтейки, после фиксирам други стълби. Поемам по тях, вече сериозно ми се реве, простила съм се с документите, чудя се какво да обясня вкъщи за загубата, може би ще измисля някоя кражба, как да си призная такава излагация. Както и да е, изкачих стълбите и се оказах на моята спирка. О чудо, какво виждат бедните ми очи- чантата ми още си стои на пейката! Непипната и невредима! Вярно, подгизнала от дъжда, но важното е че никой не я е задигнал. С преливащо от облекчение сърце галопирах до чантата, сграбчих я и я притиснах здраво към себе си.  Човек ще рече, че съм намерила първородната си рожба. И тогава се приближи една жена, която на това място си продава гевреци. И ме заразпитва моя ли е чантата. Моя си е, викам и развълнувано си разказах одисеята. Тя каза, че видяла, че чантата е забравена и затова следяла кой ще я вземе. Взе да ме подпитва какво има в нея, тоест иска да се увери, че не лъжа. Почнах да изреждам това, това, едно потниче за смяна и документи з болница,че без тях съм за никъде. Толкова бях изпълнена с признателност към целия свят, че бях готова да си изпея най-големите тайни. Както и да е, дойде ми пак рейсът, пристигнах в ИСУЛ със солидно закъснение , но после мина гладко. Даже дъждът се сети да спре, свърших си работата, помотах се из София, натъпках се в Кентъкито и се прибрах най-после вкъщи, където очевидно ми е мястото. Тази София явно не е за мен. По едно време майка ми се усети, че според разказа ми за събитията много късно съм пристигнала в болницата и подпита защо така, но си мълча като пукел и не разкривам позора.             

evanescence, ... съчувствам ти...

Благодаря ти много! То и аз си съчувствам и честичко се проклинам как може да съм такава муня.

Никога не бях се возила в градски транспорт.Та!Един ден приятелката ми решава да ме ''повози''.Съгласявам се.Започваме с метрото.Взехме билети и минахме.Заставаме и чакаме.Аз се пуля-тя се хили.Задава се метрото.
Аз-Това ли е?Качваме ли се?
Тя-Ааа...не,не туй е номер 8-отсича сериозно и не помръдва
Аз-Аааа...тъй ли?А ние кой номер чакаме?
Тя ме хваща за ръка и ме завлачва вътре с истеричен смях и докато не слязахме само цвилеше и повтаряше...уууууууууууууууу...това е номер 8
Щях да я заритам.Забавляза се с мен за моя сметка.
И сега все ме бъзика-Номер 8 ще чакаме ли?

Миналата седмица.Отиваме на Катарино-спа комплекс.Аз,мъжа ми и приятелката ми.Имаме резервация за апартамент с две спални.На рецепцията сме.Момичето пиата за имена-казваме.Гледа компа си гледа нас.Пули се.Вдига вежди.Питам-има ли проблем.
Тя-Ами...не...ама вие тримата ли сте?
Аз-Да,тримата,защо?
Тя-АМи...добре...ама де да знам...ми хубаво..ама...
Гледа компа гледа мен и така
Питам-Ама какво става,имаме ли къде да нощуваме или да си ходим
Тя-Имате резервация да.
Аз-Ок,дайте ключа тогава,
Тя-АМи добре ама...ми хубаво!Е как тримата?
Аз-АМи както и друг път.И преди сме идвали тримата много пъти.
Тя-Заедно?
Аз-Да,защо?Проблем ли е?
Тя-Е!Ми не е ...ама...ок...ето картата за стаята.
Отиваме на етажа където е стаята ни.Отварям вратата и....
Две легла допрени едно до друго Тримата се гледаме и...ами срам не срам отидаохме да и кажем на мацката,че не това е стаята която искаме.
Тогава разбрах,защо толкова се е пулила жената и ни оглежда...Де ли се чуди как ще легнем тримата на две легла долепени едно до друго

В Гърция сме.СолунТърсим пътя за Халкидики.Виждам една спирка а там един мъж.Казвам на мъж ми да спре да го питам.Заковава пред човека и аз свалям джама и питам на английски.
-ДОбър ден...извинетев каква посока е Халкидики?
Човека стои и не мърда.Пак питам.Той пак не мърда.Аз-гледам мъжа ми,гледам човека и се пуля Казвам на мъж ми-ДОбре де,тоз сигурно не знае анлийски тръгвай....В този момент един човечец идва и ме пита какво тъсрим.Казвам му аз.Той ни обясни.Благодарих му.Тръгнахме.На огледалото за задно  виждане виждам...Човекът когото питах е с бастун...изкарах глава през джамо и виждам,че е и с очила.Сляп е бил милия.Най вероятно и глух.
Мъжа ми ми вика....добре бе  жена,от толкоз гърци как можа точно на тоз беден човечец да попаднеш.
Влизаме в Халкидики търсим хотела.Виждам един мъж-работи.Бърка цимент.Викам на мъжо-спирай тука ,ще го питам.СПира.Питам аз на английски.....така и атака,здравейте къде  може д анамерим хотел едикой си...
Човека ме изслуша плеядията и каза
–Давай сега на български че да се разберем като хората(той човека българин)
Няма да казвам мъжа ми как ме изгледа

Събудих домочадието!

Да споделя и аз...
Та..сторията е мноого стара и мунята в нея е майка ми.
Един ден майка ми и колежките и си тръгват от работа вкупом и пеш(всички от един квартал).В същото време баща ми и звъни,че е тръгнал в тяхната посока та да си ги прибере с колата направо.ОК-разбират се да се пресрещнат по пътя.Тръгват групата,но същевременно започва да вали много силно.По това време имахме един жълт варбург.Стигат жените до едно кръстовище и майками вижда един жълт варбург-1 към 1 с нашия и дава заповед "Ето го С-бързо всички с колата''и те рзабирасе се натъпкали за секунди.И изведнъж майка ми какво да види-варбурга жълт,ама шофьора не е нейния   И тя стъписана,ама той още повече Извинила се на човека и бързо се изнизали.А той даже им предложил да ги закара ако искат
Още го съжалявам човека-представяте ли си да ви се наврът шайка непознати лелки в колата докато чакате на светофара

При нас случката беше преди няколко години в Пловдив и касае сестра ми.
Влзиаме в един магазин и някъде наоколо сестра ми чете"Вземете панерче".Взима тя панерче и тръгваме да обикалям из магазина.Купихме каквото трябва и натоварихме всичко в панера и си излизаме вече.По едно време някой започна да вика:"Ало,ало,защо крадете,толкова неща взехте,та за едно панерче ли останахте..."И сестра ми цялата поруменя и казва:"Ама нали на вратата пише:"моля,вземете панерче",та аз помислих,че всеки си взема като подарък..."И човекът казва:"не сте разбрали,ама и да бяхте питали по-добре,а не сега да излизате като крадла".А сестра ми му вика:"ми да бяхте написали нещо друго,а не "вземете панерче",аз си го разбирам буквално.."Направо чудо ви казвам.Ама много се смяхме след това.

Права е била сестра ти!
Което ме подсети за случка от ученическите ми години.Били сме вероятно около 14 годишни,защото точно започвахме да учим английски като  втори език/френска съм завършила/.Влизаме с приятелки в магазин за касетки/тогава/.По едно време едната започва да се оглежда.Питаме я какво има,а тя прошепва: "Търся тоалетната,тук пише клозет".Разбира се,пише closed на една табелка до вратата

Оооо, сетих се и аз една моя случка с автобус.

Беше преди доста години, футбулна среща между Локомотив Пловдив и ЦСКА. Аз като една отявлена чорбарка (живееща в Пловдив  ) се замъквам на стадиона, заобикалям хубавичката за да стигна до червената агитка, дошли от София организирано с автобус, сядам на най-задния ред и тихомълком вадя червеното шалче от джоба си. (Не се чудете, явно съм си чалната, аз и за риба ходех сама  ) Та играят си момчетата, викаме си ние, пеем песни, естествено ЦСКА води убедително, но... минути преди да свърши мача полицията забелязва намерения за бойни действия от страна на агитката на Локото и решава да изкара червените фенове по-рано, под прикритие да ги натика в автобуса и да ги изпрати за София по живо по здраво. Е я си представете - цял стадион вика, около мен възторжени фенове изливат радостта си от победата, а аз 19-20 годишно девойче с червен шал на врата се опитвам да ги надвикам и да обясня на полицаите, че не съм за автобуса. Глас в пустиня! Няма не искам - ще се качваш. Че и по-назад в автобуса ме натикаха! Чак секунди преди да се качи автобуса на магистралата успях да се добера да шофьора и почти да го оглуша с виковете си в ухото да спре, та да сляза..... От тогава гледам като ходя по мачове да сядам по-надалеч от всякакви агитки