Номинации за най-голяма муня

Преди около 4 часа залепих първия в живота ми тапет. Опитът ми с подобни дейности се изчерпва до една набързо прочетена листовка от "Практикер" и едно 3-минутно клипче със съмнително качество от youtube.com. Въпреки това със завиден ентусиазъм си наредих всички инструменти, за които се сетих, около мен и докато лепилото съхнеше по стената, започнах да подготвям парчетата. Стената е 2,55 м,
оставях си 5 см аванс и така започнах меренето: 100 см - чертичка, още 100 см - чертичка, 60 см - чертичка. Че и за поговорката 3 пъти мери, 1 път режи се сетих, затова премерих още 2 пъти сантиметрите. И така, сложих една перфектно перпендикулярна черта, изрязах първото парче с перфектно прави ъгли и така доволна започнах подготовката на второто парче.Издърпвам ролката ... и виждам ... с моливче отбелязана една чертичка   на около 60 см от вече отрязания край ...  Едва тогава се усетих, че съм теглила чертата на 200 см и точно там съм срязала!  

PS: В своя защита ще кажа, че си взех поука и вече тапетите са налепени перфектно, дори човек с остро зрение не може да разбере къде точно са снаждани
Бих сложила и снимки, но имам известни резерви дали утре сутринта няма да ги намеря свлечени на земята, така че ще изчакам със самохвалството до утре

Да вземем да направим една бригада с теб освен  Аз така преди около година се опитах да направя гипсова шпакловка в кухнята.. Бях леко поизнервена от това , че майстора отново не дойде и реших да запретна ръкави и да почвам сама..щото как така ще ми стои кухнята в такова състояние още токова време..И аз като теб запретнах ръакви, като преди това бях изгледала едно клипче -"как става". Резултата плачевен разбира се  Аз го мятам по стената-то неще да стои там и пада..Накарая звънах на един приятел за професиоанлен съвет Като чу какво правя заряза всичко и дойде да помага, после дълго време всички които бяха посветени в това ми начинание , се шегуваха, че са ми намерили "частно" на еди кой си обект

Хохохо, ние имахме стар салонен бюфет. Много стар, но недостатъчно салонен. Черен.
Отначало го ползвахме. После обаче почна да се пречка, нищо не ще да събира, пущината, освен прах. Решихме да се простим с него, викам си - ще го изнесем пред блока и веднага някой ще си го хареса.
Нищо подобно. Отивам на работа - бюфетът си стои, връщам се - още си е там. През нощта надничахме през прозореца да видим какво става - няма бе, не мърда. На заранта, като заваля ситен дъждец, ни дожаля и решихме да си го приберем. Той заседна в асансьора, едва го домъкнахме обратно. От чувство за вина реших да го боядисаме бял, поне на нещо да пасне. Боядисваме на смени, на балкона, то черното все прозира, накрая почнах да мажа с неразредена боя и гордо-гордо го завърших. Дълго време го чакахме да изсъхне... и когато това стана, установих, че чекмеджетата не се отварят...
Този път вече го извлачихме до кофата за смет, откъдето изчезна за час и половина.

Пазарен принцип, Анда! И тия, дето влачат от боклука, си имат предпочитания за цвят! 

  Охххх, сладури .... 

Малко преди да влезем в Европейския съюз едно от лекарствата на мама изчезна от Бг. аптеките. Заместителят бе неподходящ за нея и след като поровихме и разпитахме установихме, че можем да закупим лекарството в северната ни съседка. Двете със сетра ми се нагиздихме и скокнахме в колата - хем за маминия илач, хем на шопинг.   Но тогава да минеш граница не бе съвсем проста задачка - имаше проверка на личната карта, трябваше зелена карта за колата /или нещо от сорта/ и куп допълнителни дреболии. За целта взехме служебната кола на моя мъж, защото тя често пътуваше в чужбина и бе снабдена с каквото там трябваше.
Дунав мост ми се видя величествен, древен и малко съмнителен. Спряха ни и ни поискаха документите през прозореца на колата. Сестра ми се пресегна и подаде нейната карта, като флиртуваше шеговито с митничаря. Раболепно усмихната без много да ровя отворих портомонето си на разделителя за карти и документи, видях ъгълчето на личната си карта с цвят на свежа човешка плът и без да я погледна я измъкнах и подадох, като направих шеговит коментар за годините си. Митничарят подемаше флирта ни и широко се усмихваше - бе хубав млад мъж. Взе картите ни една след друга погледна ги и когато погледа му спря на моята спря да се усмихва и ме погледна втренчено. "Ех - казах си - вярно, че не съм много фотогенично, но чак пък да се изплаши човек като него, дето е видял хиляди лични карти ...".
- Госпожо, това вашата лична карта ли е? - попита той, а гласът му имаше остротата на ледена шушулка.
- Да! Толкова ли зле съм излязла на снимката? - продължавах аз да съм в закачливо настроение, но нещо в мен се опитваше да надвика притеснението ми да ми припомни нещо забравено.
Митничарят обърна документа към мен и бавно помоли да сляза и да отида с него.   Опулих се - от ламинираната хартийка в ръцете на митничаря ме гледаше съседката леля Славка. Леля Славка и сега и тогава, когато си е правила снимката, е мила женица над 60-те с бяло-руса коса и много сини очи или с две думи негатив на тогавашната ми гарваново черна коса и черни очи, които обилно подчертавах с очна линия. Още се чудех що за обърквация става и докато изляза от колата до мен се озоваха две яки униформени момчета и ме поведоха към малката сграда.
- Момент, момент! Нещо стана объркване - дала съм чужда карта! На леля Славка е! Ето я моята - с треперещи пръсти зарових в портомонето си извадих картата, която видях и преди да я подам ръката ми замръзна във въздуха. На снимката мило се усмихваше мама! Преди да прибера картата в портомонето ми бе взета от ръката и погледите на симпатичните момчета загубиха всякакъв блясък на симпатия.
Та съвсем накратко - накрая намерих и собствената си карта. Митничарите подредиха трите документа на ожулено бюро и ме гледаха много, ама много строго. Сетих се и се опитах да обясня, че мама и съседката искаха да им свърша услуга преди няколко дни и ми дадоха личните си карти, които останаха в мен. Никой не ми повярва! Оказа се, че освен че съм съмнителна трафикантка на документи не мога по никакъв начин да докажа, че не съм откраднала колата и каква аджеба е връзката ми с фирмата собственик. За капак в багажника откриха няколко пластмасови туби с бензин, които и до ден днешен нямам обяснение кой и защо бе оставил там, но както се оказа това не било законно. До Румъния така и не стигнахме. Докато двете смени митничари се разправяха с мен сестра ми бе освободена да ме чака в колата навън и тя използва времето изключително рационално като пофлиртува с таксиметровите шофьори та в крайна сметка докато моите безумни обяснения, че не се опитвам да измамя държавните служители, приключиха, един от сестрините приятели - таксиметровите шофьори се върна от курс до Букурещ и донесе така ценното лекарство.  
 

the Дорис     

The ДОРИС       
Прекрасно разказваш,преразкаваш и споделяш.
Ако издадеш книга--------- има около 20 потенциялни купувачи...Извън БГ.
Не искам голям процент.По точно -да ме запознаеш с младия,готиния, на границата.
А аз обещавам,че няма да съм с три лични карти в чантата.
Ще нося  и 3 снимки. На мама,леля,и на баба.И на трите приличам.
     

the Дорис   

Mного благодаря   

Пликче с пудра захар на видно място в колата при пресичане на границата гарантирано ще ви осигури запознанство поне с две смени митничари + няколко млади и бързи мъже от НСБОБ. Този начин на запознанства ви гарантира, че ВСИЧКИ мъже ще гледат предимно вас и много, ама много ще се интересуват от миналото и познанствата ви. А какво може да иска повече една жена - внимание и да я слушат  , а накрая да плени всички като разкрие, че е изкусна кулинарка. 

Хахаха, определено много си кореспондираш с аватара.
Скоро със сина ми гледахме "Немо" и се сетих за теб, когато Дорис ръсеше от нейните разсеяни, но винаги добронамерени лафове.

Еййй, голям смях и добро настроение е с теб!      

Ха – имало и  за муни тема

Да ви разкажа за една муня – секретарка в предишната фирма. Беше от жените от голямото добрутру Та купува си тя нова “ХЕМ ПЕТ Тройка” и се фука наляво и надясно и на който свари. Писнало му на един колега, прибарал джаджата докато я няма момата и настроил скоростта на 75% - после ни информира да се правим на улави. Идва въпросната секретарша и пуска музиката .... и се оцъкля и при кой да дойде – при същия колега Той обаче с много сериозна физиономия и казва:
- Свършва ти батерията и влачи – сложи нова
Разбира се батерията не решава проблема след което тя обикаля колегите един по един и събира следните ‘съвети’:
- Песента е бърза а паметта бавна – за това е.
- Зацапала се е главата – превърти назад напред или го почисти със спирт и ще се оправи.
- Ремъчето се е разхлабило – трябва да се смени.
- Изпъни кабела на слушалките да не ти бави звука.
- Разтръскай го да се намести флаш-а.
- Файла е пиратски а те не се плейват нормално.
- Що не го фърлиш тоз боклук.

Накрая някой се смилил над нея и и казал .. та не ни говори цяла седмица .... жалко само седем дена    

Немо! 

По-добре късно, отколкото никога. Редно беше и мъже да се намесят в темата!