Номинации за най-голяма муня

Като каза тракане - сетих се за 3-4 случки
Преди време се прибираме с една колежка от командировка. По едно време колата започва да пищи, тя си кара, ама грам внимание не обръща, че пищи. Аз се обръщам към нея и й казвам - колата пищи, защо така. Спираме, спира да пищи, тръгваме, пак така. Остави, че пищи, ами и лампата за акумулатора свети. Навън мъгла, студ, ужас с две думи. Ние на магистралата, в тая мъгла ни е страх да спираме, да не ни отнесе някой. Обаждаме се на инженера, обясняваме какво става, а той дава напътствия - Вдигнете капака и погледнете вдясно трябва да има ремък, има ли? Ние - нееее. Той - ама как няма, бе. Ние - ми няма! Той - я вижте другото дясно - оказа се че сме сбъркали дясното  . Та накрая ни прибира той, защото се оказа рисково да се прибираме ние сами.
Случка 2 - прибираме се към Пловдив след командировка в Хасково, отново аз и тя. Случката се развива края на лятото по залез слънце. Преди надлеза за Пловдив, аз вече дремейки, изморена от изтощителния ден казвам на колежката - Ти карай, аз ще дремна. Унасям се аз и по едно време тя ме побутва - Иве, събуди се, събуди се. Аз отварям сънено очи и тя ми задава въпроса - Ние къде сме, тоя път аз не го познавам? Аз се ококорвам и се втрещявам - на идване нямаше гора по пътя, а сега има. Казвам й - Карай още малко, пък ще видим някоя табела да разберем къде сме. В същото време си викам - абе това слънце що е отзад, а не пред нас - тоест - ако пътуваме към Пловдив, на запад, слънцето трябва да свети пред нас, а то е отзад, значи сме някъде на изток. Оказахме се на път за Свиленград преди Харманли. Как да е, върнахме се и вече минаваме Хасково /колежката се опита да влезе в града, вместо да кара направо, но един човек я упъти, като я видя да се чуди на разклона/, по едно време едно ченге маха с палката. Спираме - добър вечер, лейтенант еди кой си, документите за проверка. Знаете ли защо ви спряхме - колежката с най-невинния си поглед отговаря - ми не. Ченгето - за превишена скорост. Иска гражданска, ровим, търсим, няма. Ами сега, тя звъни на мъжа си, вдига му луд скандал, накрая след цирка, ченгето й подава документите и казва усмихнато - приятен път и да кажеш на мъжа ти да ти даде гражданската. Още я майтапя, че е искала да ме изнесе за Турция, докато спя.
Случка 3 - тръгваме отново с нея за Чирпан от Хасково, тя звъни на мъжа й и той й обяснява да кара до стария път за морето и от там към Чирпан. Добре, обаче, докато аз говоря по телефона, тя вижда табела Бургас, останала кой знае от кога и решава, че това ще да е пътя за морето. Това още на първото или второ село след Хасково, посока Пловдив. В резултат стигнахме до Димитровград 
Случка 4 - отиваме пак двете към една от нашите бази в едно планинско село. Тя като герой минава през една кална глинеста улица, що да обикаля през центъра. Колата не се движи, а се пързаля. Стигнахме някак до портала и аз й казвам - сега само трябва да уцелим вратата, че беше отворена само едната от двете. За да влезеш в портала, се прави завой надясно и се влиза. Да, но тя вместо да намали, взе че спря. Обаче как спря - през пътя прокарана една тръба, да отводнява двора и част от нея е над повърхността. Предните гуми минаха, задните не и заседнахме. Това става някъде ноември, вече работници няма, само домакинката там. Излиза жената, още не ни познаваше и пита кои сме и какво искаме. Ние обясняваме - за едни фактури за водата сме. Тя - аха, от ВиК-то ли? Ние - не, от офиса на фирмата в Пловдив и се представяме. Жената вика - ми то хубаво сте Ивето и Л., ама тука няма никой, кой ще ви измъкне. Колежката излиза от колата, аз след нея по тръбата, седим и мислим. Тя предлага - ти карай, аз ще бутам. А тя 50 кила мокра с високи токове, аз също, отивахме по работа все пак, а там случайно се отбихме пътьом. Викам не, няма да стане. Качихме се, тя взе да се опитва да изкара колата, вследствие на което се окопахме още по-яко в червената глинеста маса. По едно време се намериха 2 мъже, та ни избутаха, измихме обувките на чешмата, взехме каквото щяхме да взимаме и потеглихме. Да, ама като излезнахме на главния път, колата тропа, та се не трае. Слизаме, гледаме цялата дясна задна гума и калника натъпкани в кал и не пада, а тропа ужасно. Викам - давай, ще я чистим. Вече сме на около 5 км от селото, за връщане и дума не може да става, закъсняваме. Запретнахме двете ръкави и с ръцете я поочистихме оттук-оттам. Ами сега - насред нищото, студ, вода няма. Намерихме в багажника една бутилка, а ние и двете омазани до лактите в гъста, лепкава глина. Викам й - дай да ти поливам, мий се ти, нали ще шофираш, аз ще си ходя така. Изми се криво-ляво и тръгнахме. След 10 км има голямо село и общинска администрация. Намушкахме се в тоалетната на кметицата и източихме бойлера с топлата вода, докато се вкараме в ред. Добре, че никой не ни видя - аз с вирнати нагоре и омазани до лактите в кал ръце, тя измита само до китките, колкото да държи волана. Голяма картинка бяхме. Целият офис ни се смя после.
Същата колежка редовно си удряше колата в бетоновата ограда на паркинга пред офиса, а веднъж беше прескочила на заден един доста висок бордюр, та се събраха 5-6 мъже да вдигнат колата и да я преместят, че се беше заклещила отгоре и ни напред, ни назад. 

  Е, не. Уникални направо.

Изкарах аз курса на 08,06,2012 от първия път. И милото тръгна да ми търси кола, намери човека купи я малка стара да не ме яд ако нещо е одраскам да се уча на нея.
Качвам се аз за първи път на нея супер притеснена не карала друго освен учебната. Пробвам по една улица, която няма движение всичко 6 / и по думите на милото/ при което решавам че ще спирам нацелвам шахтата и в това време успях и да изгася колата 

Вместо да си гледам манджата седя от 10 мин и се хиля  

Я иди виж манджата, да не четем после случки в кухнята...
Аз ще я чета уикенда, че в офиса изпадам в едни смехотворни състояния и колегите гледат странно 

Тази мацка беше просто уникална, всеки път като тръгнехме някъде с нея, се случваха подобни изцепки.
Имам и още една - тя не е толкова смешна. Тръгваме с милото да се кара той на работа, а аз да върна колата и по едно време започва нещо да стърже. Викам край, счупи се, ами сега? Работата далече, часът към 4 и нещо сутринта, ние на пъпа на града, няма кой да помага. Спира, гледа, нищо, тръгва, онова жули, та не спира. Предния ден я бях карала аз и вече втрещена какво съм й сторила, седя на седалката и не дишам. Минаваме тунела, милото пак спира, пак гледа, нищо не се вижда. Накрая аз се сещам за една случка с едно стържещо камъче, която имахме преди време с един колега и едва промълвявайки питам милото - А дали не е камъче? Той вече започна да се ядосва, защото ще закъснее за работа. Спира, отива пак отпред, гледа, пипа, човърка и вади какво мислите - една огъната тел, която се беше забила леко в предната дясна гума и дере по калника отвътре. Изкарах си душичката докато разбера, че не съм му повредила скъпоценната колица.

То моите изцепки в кухнята край нямат, тоя път не успях да загоря манджата. Но какъв ли ще е вкуса и е отделен въпрос 

като сте подкарали колите да ви разкажа и аз една история. Започвам курсове за шофьор, но за първи път в живота си се качвам на кола, на учебната. Тръгваме с инструктура по един обезлюден междуселски път. Карам си аз, птичките пеят, натискам газта смело, километража показва 20. А не става така, си викам, това е извънградски път, трябва да засиля. Натискам още по-смело газта, цънки, не помръдва километража, не отлепва от 20. Натискам вече със сила при което инструктора се развиква: "леко бе, момиче /тогава бях още момиче, ех/ вдигна 140, искаш да излетим ли?". А аз горката съм гледала водомера   
В деня на изпита се качвам с изпитващия, но със самочувствие, че съм взела листовките с една грешка, пък на кормуването да става каквото ще. Тръгвам да паля, бръм-бръм, угаснах. Изпитващия ме успокоява, да съм спокойна, пък аз си викам - ако знаеш само колко съм спокойна, просто толкова са ми възможностите. Подкарах криво-ляво, кара ме да правя едни сложни маневри, а от дясно кола, от ляво пешеходец пресича, викам си: мачкам пешеходеца, няма я да се блъскам в колата, избирам по практичния вариант - с по-малко евентуални жертви. Разтича се горкия човечец, спаси се. Ама така е, не вижда ли "У-то" отгоре на капака на колата. Пет минути му трябваха на изпитващия да си върне цвета, каза ми да отбия и да спра. Е, повече зад волан не се качих, и за снимка се не качвам.

Хахах, като ще споделяме изцепки - аз пък от втора ускорих и после вместо трета вкарах пак първа Леле как изръмжа тази кола

аз пък карам като змей  моя все заспива, когато го водя аз. викам си: чудничко карам и се кефя на себе си. 
  той пък предпочитал да умре от раз спейки, вместо да умира всяка секунда в която аз го возя 

в София не искам да карам и съм го заявявала неднократно, но... пийна човека и нямаше как. мятам се аз и той ме насочва (още нямаше навигатори, GPS и проч. улеснения): завий в дясно!! не това дясно!! и т.н.
както и да е, стигаме до някъде и той се успокоява до степен да погледне встрани и изведнъж в средата на едно кръстовище започна да вика: тук трябваше в дясно! не помниш ли?
Ба, помня. аз като се возя не гледам къде вървим.
в средата на кръстовището няма как да се върна надясно, но аз виждам локално, еднопосочно (е не е в нашата посока, но са някакви 50-100 метра) и решавам всичко да поправя. мушкам се в локалното, карам срещу движението (то добре, че нямаше, но аз си знам, че съм в нарушение) светнала съм всичките светлини мигам, и пълзя за да не затрудня никой и....
  точно зад мен, мъж джиБар почти ме удря, след което даже ме освирква, че бавно карам 

та София е един от малкото градове в които могат да те блъснат отзад, докато се движиш в насрещното 

Да изтипосам една приятелка за мунъовщина с кола .
Отиваме на купон в някакво село , където има река . Изпросили сме колата от баща и / това се случва в студентските ни години / и той ни я е дал под смъртна заплаха , да я върнем цяла . Та спира моята приятелка пред реката / ще мием колата / , събува си нови италиански чехли , естествена кожа и се заплесваме с компанията - пием , лафим си ...
 По едно време шок и ужас  - колата я няма .
Тя , мунята я оставила на свободна и колата в пътя си към реката , минала през новите и чехли и ги закопала в калта . Самата кола се накисна до прозорците и се наводни цялата 
Ще ви спестя как три часа обикаляхме , докато намерихме един отзивчив тракторист , който ни я издърпа 
Лошото дойде после - тиня , вода , растения и т.н. Върнахме се в София , сушихме я със сешоари , прахме стелки , абе трагедия ...
Баща и обаче и до ден днешен се чуди , защо колата така миришеше на тиня , при все , че ние се кълняхме , че нищо не усещаме 

Мацка, къде го тоз водомер в колата ти??? 

    
Ти само трябваше да му кажеш, че колата има водомер и чакаш ВиК да я отчетат преди да тръгнеш. Изобщо нямаше да се наложи да караш и да стресираш сума ти и народ 

Днес си изтеглих заплатата и си прибирам портмонето в чантата чудейки се какво подаръче да взема на майка ми ( имаме си навик да си купуваме дребни подаръчета при всяка заплата). Докато се чудя и мая ръката ми попада на някаква незнайна торбичка, изваждам я, и какво да видя - потничето, което купих на мама с предната заплата