Тема за момчетата.

и аз съм майка на момченце и мисля, че наистина е съвсем нормално да показвам любовта си към детето си. И аз си имам теория за това - мисля, че това само ще го направи по-сигурен и уверен, да знае, че някой седи до него винаги. Може би като порасне няма да иска така да го целувам и прегръщам, но и в този период си има начин да покажеш на детето, че го обичаш. и също така, мисля, че това учи децата (независимо момчета или момичета), че няма нищо нередно в това и когато пораснат също се чувстват уверени да показват и споделят чувствата си.

Да се подтискат емоциите е пагубно, но да се контролират е повече от необходимо. Говоря за самоконтрол разбира се. Обратното носи много 'беди' - убедена съм в това. И това е нещото което се опитвах да покажа на сина си, нещо с което се сблъскваше често и от което произлизаха 90% от проблемите му и като по-голям вече. Едва от скоро, година две вече виждам тази зрялост бих я нарекла и нещата се успокоиха и потръгнаха по-леко. Не, че пак не не се случва да удря с юмрук в стената... ама у дома, както и да е.
Няма лошо момчетата да плачат, но трябва да знаят кога и къде.
На мен лично с момичето ми е по-трудно.

Разбира се, че е така. От друга страна обаче, спортът дава физическо самочувствие, което е здравословно и дава добро отражение и на психиката. Много зависи какъв спорт ще бъде избран, как се справя треньорът, какви очаквания се възлагат върху децата. Има треньори, които залагат твърде много на състезателния елемент, на спортните постижения. Такъв натиск може да окаже негативно действие върху по-чувствителните деца, при които състезателният хъс е по-слабо застъпен. Синът ми ходи редовно на плуване вече три години и много е напреднал благодарение на отличната треньорка, която освен, че е много добър преподавател, е и прекрасен педагог. Тя залага преди всичко на правилното усвояване на стиловете и физическото натоварване по време на тренировките. Подкрепя и поощрява децата. Синът ми ходи с удоволствие там, защото се чувства оценен и знае, че напредва.

Майка на двама,
относно спортовете - за мен те са вид игра, забавление, след време и страхотно хоби. Дават много - самочувствие, самодисциплина, здраве. Плуването при нас ни помага и при алергиите (не ме питайте как, просто така се получава). В никакъв случай не говоря за професионално занимание със спортове. Не мога нищо да кажа за това. Не сме професионални спортисти (дори вече никаква спортистка не съм, ама трябва да се взема в ръце  ). Също така има толкова различни спортове - не може пък абсолютно никой да не бъде харесван. Дори не винаги се акцентира на състезателния характер. Междудругото, например, чрез шаха синът ми се научи да губи - нали знаете колко са чувствителни момчетата на тази тема. Сега вече осъзнава, че е по-добре да играе с някой силен и да падне, така научава доста трикове.  Има време да стане първи, ако това иска.

Аз така хваля тези спортове, всъщност синът ми е по-скоро много добър математик.

Додо,
тази нощ я мисли темата  . Ами, според мен, гушкането си е напълно нормално. Нали и най-големият мъжкар трябва да се научи на нежност, а кой най-добре ще го научи - ами мама, после гаджетата им ще ни бъдат благодарни.  Не може мъжът да не показва никакви чувства и нежност, а това се възпитава от малка възраст. 

И на мен 

Василиса, много хубав постинг!

Изобщо тази тема ще се превърне май в любимата ми напоследък - толкова позитивизъм и уют струи от нея. Благодаря ви   

Чета една кинга - The Mother Factor, много интересна и тя оспорва тази теория. Всички проблеми, успехи, неуспехи в живота на децата са свързани най-вече с майката според авторът на книгата. Не че омаловажава ролята на бащата, но са описани различни модели майки - властната, любвеобвилната, себичната, домакинята и т.н и т.н  и как всеки един модел майка формира детето по различен начин. Не мога да преразкажа с две думи, но е много важно какви сме като майки за целия живот на детето. Като я чета, ако намеря пасажи свързани с връзката между майката и момчетата, ще пиша в темата пак.
Иначе и моят син е обсипан с любов от моя страна. Той също казва често "обичам те' и иска да се гушкаме. Аз не го отблъсквам, надявам се да отмине и все си казвам: "като стане пубертет, няма да иска да ме погледне". И го гушкам на воля. Страхлив е много, но според мен, това няма връзка с гушкането. Мислите, че може да стане женчо, отхвърлям с лека ръка засега, но все пак съм се замисляла за тези неща.

 Страхотна тема!
 Моят големият син е още малък, а малкия още не се е родил, но и аз си задавам същите въпроси.  
 Досега винаги съм се занимавала с момиченца (като студентка бях детегледачка), ама сега с тези две момчета - не знам как ще се оправим. Съгласна съм, че ролята на бащата е много важна. Просто както беше написал някой образува се друга енергия, когато детето играе с баща си. Аз не съм от смелите майки, но не съм и от страхливите и обсебващи. Винаги гушкаме нашия син, когато той сам прояви желание, което засега е много често. Засега така се получава, че търси баща си, когато иска да си играе, а търси мен, когато иска да се гушка, ако е кисел или му се спи. Според мен сте прави, че си зависи и от темперамент и характер на детето. Моят съпруг например е много сериозен, но и много гальовен, но само вкъщи и само с мен и детето. Иначе за хората навън, той е много сериозен и леко сопнат на моменти.
 В моето семейство брат ми е по-гальовен от мен. Дори сега, когато той е на 26 год, а аз на 27 - той повече прегръща и целува майка ни и баща ни, но аз пък имам по-близки контакти с тях, повече споделям, по-лесно си общуваме. В семейството на съпруга ми сестра му, като че ли повече общува с майка си, а мъжът ми не общува много нито с баща си, нито с майка си. Затова смятам, че и възпитанието има значение.
 Аз искам да разширя малко темата и за културните различия при възпитанието на момчетата. Ние не живеем в България (ама и двамата сме българи), а в САЩ - забелязала съм, че тук много семейства все искат момчетата да са "tough", тоест да са силни,твърди . А реално порасналите вече мъже са или абсолютни муньовци или са загубили кавалерското си чувство.  Записват момчетата на силови спортове и какво ли още не, но явно някъде се бърка. Естествено това са само мои генерализации, които може изобщо да не се верни.

Миналата година попаднах на някакво изследване на Уницеф за това какво разбират родителите под качество на живот на децата и кои според тях са най-важните неща, степенувани по важност. Казват, че американците и др. англо-саксонци (които всъщност Ховстеде определя като мъжки култури) смятат за най-важни образованието, материалното благополучие и постиженията на децата, а щастието поставят на някое от последните места. Мъжете не са много склонни да се занимават с децата или да поемат част от ролята на майката. Представителите на културите от Близкия Изток смятат, че най-важно децата им да са щастливи и към средата на списъка са реализацията и материалното благополучие. В тези култури бащите се занимават много с децата,склонни са да поемат част от ролята на майката.
 Според мен ние като начин на мислене сме по-близо до хората от Близкия Изток. Затова и момчетата тук не се възпитават в такъв мъжкарски, доминиращ стил. Мисля, че при нас бащите са по-меки в поведението си към децата в сравнение с американците, например.

Трудно е на такива изследвания да обхванат напълно, но, да, по частични мои наблюдения, обръща се особено внимание на образованието, което е напълно разбираемо, защото значи добър старт в живота.
То е нещо като нашенското - да уредим детето с апартамент (защото образованието е уж безплатно и лесно постижимо все още  )


Рано ми е за емоционално отбиване, големият е едва на 3 и половина. Обичам моментите, когато прекъсва играта си и тича през цялата площадка, крещейки "мами", за да ме гушне. И така няколко пъти...

има ли книгата zа въzпитаване на момчетата онлайн?

Тази тема се появява тъкмо на време за мен.
Синът ми е от много палавите момчета, които не си падат много по ласките.А е едва на 2 години
Това определено ми тежи и ме кара да се чувствам някак не особено добра майка.
Иначе от едно известно време "откри" баща си и когато всички сме заедно мен дори не ме забелязва.
Притеснява ме не това, че е привързан толкова към него, а това че някак се държи очуждено с мен
И да, на този етап, а мисля че и занапаред, възпитанието на момче ми се струва много сложна и отговорна задача.

Аз на свой ред, си мисля, че е твърде възможно неувереността на Дени да е резултат на моята собствена такава като майка. Като първо дете, факт е, липсата на предшествуващ опит при отглеждането му. Треперех за всичко свъзрано с него - да не падне, да не се удари, да не се препъне - неизменно бях една крачка зад него. Имало е моменти в които съм си давала сметка, че по този начин не стимлирам самостоятелност и храброст у него, но въпреки това - страхът ми бе огромен. С малкия - всичко бе по-лесно. Още от самото му раждане нещата вървяха от самосебе си. Знаех, че нищо няма да му се случи ако не дай боже пропусна веднъж да изваря шишенце за хранене / с Денис това би предизвикало раволюция/. Като резултат малкия е много по- смел, самостоятелен и уверен.
Независимо, че разлика в чувствата и отношението ми към двамата няма, не мога да не отчета, че при все различните им темпераменти и характери като първична даденост, до голяма степен разликите между тях са и плод на родителския фактор. И противно на всяка логика - по-голямото "обгрижване" на практика се оказва, че повече вреди. В такава посока са моите самообвинения....

Да, шахът ни стои на дневен ред. Баща му като дете е ходил по републикански състезания и в 9 клас е бил майстор на спорта, та се опитва да събуди интереса му.Ездата е изключена, какъвто е страхлив, ще избяга от кончето 

плуването е много добър спорт, раzтоварва и натоварва всички мускулни групи ... но zа детето не е ли по добре спортове в екип , отбор, където всички се учАт да печелят и губят zаедно и да приемат успехите и неуспехите на всеки един, като принос на екипа .. ? Баскетбол, волейбол. Еzдата е добра, zащото контакта с животни е много полеzен.

Аз се радвам, че темата намира отзвук и съответно повече майки излагат разбиранията си по нея
Също не споделям максимата, че мъжете не плачат. Всъщност, надявам се, момчетата ми да познават сълзите, но това да не им пречи да бъдат истински мъже един ден.
Повече ме плашат мъже за които "сълзите" са непознато явление.
Мъжете също имат своята емоционалност, душевни терзания и вълнения - макар и по-различни. И намирам за вредно тяхното спотаяване. Защото не се знае под каква форма ще намерят излаз навън. А това няма начин да не се случи, а когато се случи, последиците могат да бъдат страшни.