Няма лошо момчетата да плачат, но трябва да знаят кога и къде.
Да, така е.
Радвам се да те "видя" Flash*
- Публикувана: 3 май 2008, 22:59 ч.
- Последно мнение: 8 май 2008, 16:00 ч.
Тема за момчетата.
Няма лошо момчетата да плачат, но трябва да знаят кога и къде.
Да, така е.
Радвам се да те "видя" Flash*
Не мога да преразкажа с две думи, но е много важно какви сме като майки за целия живот на детето. Като я чета, ако намеря пасажи свързани с връзката между майката и момчетата, ще пиша в темата пак.
Моля !
На тази възраст, на която са нашите деца не можем да говорим за "сълзи"
Говорим си за чисто реване.
Нагледала съм се на шест, седемгодишни, че и по-големи деца с реакции на двегодишни. Не е умилителна гледка.
Може би криворазбраната майчина любов че и чувствата трябва да се показват. Но не е нормално седемгодишно дете да избухне в артистичен плач само защото някой му взел играчката.
Тези сълзи имах предвид аз.
Огромен брой деца манипуларат здраво със сълзите. Моето лично е прекалено хитро и манипулативно. Но вече е разбрало, че сълзите няма да помогнат.
Дори и като по-голям предпочитам да не виждам сълзи. Аз самата рядко плача, може би на пръсти се броят пътите когато съм плакала и може би затова ми е толкова неприятно. Мъжът ми е друго нещо, той се натъжава, може да си поплаче като му е мъчно за някой
. Често съм си мислила какво ли й е на жена му на Тити Папазов, не може милата никога да си поплаче от това, че сигурно постоянно го успокоява... В повече ми идва.
Говорим си за чисто реване.
Нагледала съм се на шест, седемгодишни, че и по-големи деца с реакции на двегодишни. Не е умилителна гледка.
Може би криворазбраната майчина любов че и чувствата трябва да се показват. Но не е нормално седемгодишно дете да избухне в артистичен плач само защото някой му взел играчката.
Тези сълзи имах предвид аз.
Огромен брой деца манипуларат здраво със сълзите. Моето лично е прекалено хитро и манипулативно. Но вече е разбрало, че сълзите няма да помогнат.
Дори и като по-голям предпочитам да не виждам сълзи. Аз самата рядко плача, може би на пръсти се броят пътите когато съм плакала и може би затова ми е толкова неприятно. Мъжът ми е друго нещо, той се натъжава, може да си поплаче като му е мъчно за някой
. Често съм си мислила какво ли й е на жена му на Тити Папазов, не може милата никога да си поплаче от това, че сигурно постоянно го успокоява... В повече ми идва. 
Каспър, разбира се, че не говоря за артистични плач. Аз се изказах само за подтискането на емоциите и то по начина "ти си мъж, не бива да плачеш". Това аз лично не го подкрепям и не мисля, че е добре. Разбира се, че казвам неща тип "юнак без рана не може", "я виж какво голямо момче си, бързо ще премине" и подобни. На артистичния рев и тръшкане дори на щерката не реагирам, но тя упорито продължава да го ползва, нямам идея защо все още отказва да разбере, че така не получава нищо и е безмислено.
Пък и мъжете могат да са емоционални и темпераментни. Подтискането на това не води до добро, поне според мен. Ще ги превърне в сухари и хора, които се страхуват да дадат израз на чувствата си. Познавам и такива мъже, не е добре.
Просто хората сме различни, ето ти не плачеш толкова, а си жена - няма лошо
Пък и мъжете могат да са емоционални и темпераментни. Подтискането на това не води до добро, поне според мен. Ще ги превърне в сухари и хора, които се страхуват да дадат израз на чувствата си. Познавам и такива мъже, не е добре.
Просто хората сме различни, ето ти не плачеш толкова, а си жена - няма лошо
Каспър, нямах предвид такива сълзи. Предполагам останалите също.
За децата е нормално да плачат / най-вече със сълзи /, може би някъде в началото на пубертета момчетата започват да се срамуват от това.
Говорехме за порастнали мъже. Които, разбира се, не проливат водопади от сълзи, когато любимият им футболен отбор падне. Но на които в драматичен житейски момент не би им било непосилно да проявят чувствата си, дори под формата на сълза. Срещала съм такива мъже и уверявам те, това не ме е отблъсквало. Напротив, правило ги е още повече мъже в очите ми. Защото съм усещала, че мога да се докосна до душата им, а по-важното - разбирането, че те самите ме допускат до там. Твърде съкровено, но и много човешко. Преди да сме жени или мъже, сме хора все пак.
За децата е нормално да плачат / най-вече със сълзи /, може би някъде в началото на пубертета момчетата започват да се срамуват от това.
Говорехме за порастнали мъже. Които, разбира се, не проливат водопади от сълзи, когато любимият им футболен отбор падне. Но на които в драматичен житейски момент не би им било непосилно да проявят чувствата си, дори под формата на сълза. Срещала съм такива мъже и уверявам те, това не ме е отблъсквало. Напротив, правило ги е още повече мъже в очите ми. Защото съм усещала, че мога да се докосна до душата им, а по-важното - разбирането, че те самите ме допускат до там. Твърде съкровено, но и много човешко. Преди да сме жени или мъже, сме хора все пак.
Преди да сме жени или мъже, сме хора все пак.
Точно така. И не знам защо по-емоционалните, особено, ако са мъже се отъждествяват със слаби и т.н.
Додо, аз си мисля, че твоето момче просто още има нужда от теб. И също като повечето тук смятам, че ако ти не го "връзваш" зорлем за "полата си", той ще се отдели постепенно или пък изведнъж, когато сам го почувства. Насилствените научавания на децата на нещо си, самоцелно, просто защото някой смята, че на такава възраст трябва винаги са ми били неприятни. Децата са различни, развиват се различни и емоционално, и физически. Това, сигурна съм, ни е ясно на всички тук. И когато нещата са оставени на естествения им ход аз лично мисля, че реаултата е по-добър и децата растат по-уверени и спокойни. Не става дума да се престараваш, да поощряваш залепването за теб и т.н., сигурна съм, че твоята преценка за "правилно" в това отношение е достатъчно трезва. Така че определено смятам, че няма проблеми, Дени още си е малък. Катето е на 5 и е абсолютно залепена за мен. Не мисля, че е защото е момиче. Убедена съм, че е темперамент.
Как мислите - кой е начина малките ни момчета да израстнат като уверени, сериозни, отговорни и силни мъже? Кое е нещото, което ще им помогне по пътя към правилното им формиране? И има ли нещо по-различно като потребност при тях, която да отличава правилното им възпитанието от това на момиченцата?
Пепи и баща му си имат техни си мъжки занимания в които не искам да участвам. Имам пример в живота, където баща реално липсваше(отгледан от майка си и баба си - и двете орлици), младежа беше спукван от подигравки, защото видът му беше като на женчо. Може би и той си го е носил в себе си, нещата са 50 на 50.
И все пак като прочетох на кака Сийка първия пост по темата ми се дорева, защото хем е права, че трябва да се отбие мъника, хем не ми се иска( и аз като повечето от вас съм привързана ужасно много към него, той също). Времето ще покаже, но предпочитам той да се отбие. А и в един момент момчетата се усещат и започват да избягват целувки с мама, особено пък на публични места. И така се връщам на първото си изречение.
А спорта - да, важен и необходим е, но не на сила.
Додо, не познавам Дени добре, но това, което видях ми хареса
Може би пред теб и близки е толкова чувствителен, но в игрите с Пепи видях едно щуро самостоятелно момче.
Сина ми е на 2,5 г.
ЗА мен е важно детето да поzнава всичките си роднини, хората , които го обичат и на които може да раzчита. Никой не може сам , камо ли дете. Затова при всяка въzможност се канят баби, дядовци, лели или се ходи нагост. Учи се да обича и чЕ е обичан , учи се, че като е добър му се радват и го харесват. Това му дава много увереност и стимул да прави хубави и добри неща. Сега правим табло zа стената , като родословно дърво със снимките на всички роднини, които са го гушкали и целували и с теzи , които не са успели, но го обичат.
Другото важно е, детео да се учи да е полеzно и добро. Т.е да раzлиЧава чувтсвата у другите и да реагира рпавилно. Дали мама я боли, пък татко е болен ...
Оттук нататък, почувства ли се уверен , пълноценен човек в любяща го среда той сам ще може да се усети кога да плачЕ и кога да се радва истински. Истерията няма да му е нужна.
ЗА мен е важно детето да поzнава всичките си роднини, хората , които го обичат и на които може да раzчита. Никой не може сам , камо ли дете. Затова при всяка въzможност се канят баби, дядовци, лели или се ходи нагост. Учи се да обича и чЕ е обичан , учи се, че като е добър му се радват и го харесват. Това му дава много увереност и стимул да прави хубави и добри неща. Сега правим табло zа стената , като родословно дърво със снимките на всички роднини, които са го гушкали и целували и с теzи , които не са успели, но го обичат.
Другото важно е, детео да се учи да е полеzно и добро. Т.е да раzлиЧава чувтсвата у другите и да реагира рпавилно. Дали мама я боли, пък татко е болен ...
Оттук нататък, почувства ли се уверен , пълноценен човек в любяща го среда той сам ще може да се усети кога да плачЕ и кога да се радва истински. Истерията няма да му е нужна.
Много хубава тема се получи!!!
Скоро големият ми син ми се обади по телефона,за да ме пита може ли да отиде с приятели до мола.Отговорих му с ДА,а всичко в мен викаше -НЕ,не можеш да ходиш нито до мола,нито някъде другаде,защото може да те бутне кола,може някой да те прилъже или нещо друг лошо да ти се случи.Като затворих телефона се разплаках,защото МОЕТО МАЛКО момче става голямо,защото все повече и повече ще иска да ходи тук и там и все по-малко ще има нужда от мен.Далеч съм от мисълта моите момчета цял живот да се държат за полата ми,знам че всичко това си е в реда на нещата,но чуството което изпитах беше ужасно.Все едно някой открадна нещо от мен.Едва ли някога ще спра да се притеснявам,но се надявам вече да свикна с мисълта,че децата ми растат.
Скоро големият ми син ми се обади по телефона,за да ме пита може ли да отиде с приятели до мола.Отговорих му с ДА,а всичко в мен викаше -НЕ,не можеш да ходиш нито до мола,нито някъде другаде,защото може да те бутне кола,може някой да те прилъже или нещо друг лошо да ти се случи.Като затворих телефона се разплаках,защото МОЕТО МАЛКО момче става голямо,защото все повече и повече ще иска да ходи тук и там и все по-малко ще има нужда от мен.Далеч съм от мисълта моите момчета цял живот да се държат за полата ми,знам че всичко това си е в реда на нещата,но чуството което изпитах беше ужасно.Все едно някой открадна нещо от мен.Едва ли някога ще спра да се притеснявам,но се надявам вече да свикна с мисълта,че децата ми растат.
Едно дете под 3 години е още в бебешкия си период и е напълно нормално да търси майка си за всичко и дори да е залепено за нея. Според мен за този възрастов интервал направо е недопустимо да става това "отбиване" на детето. Нещо повече, за мен критичната точка за отделянето на момчето от майка му е като започне училище. Виждам, че много момченца, особено в първи клас, та и във втори са доста привързани към майките си и ги търсят. Предполагам, че всяка от нас, която има дете в училище е виждала момченца, които плачат сутрин и не искат да влизат в клас и не се отделят от майките си. Очевидно част от момчетата са значително привъзрази към майките си. При момичетата виждам обратното - те като че ли много по-лесно се откъсват от майките си и искат да са самостоятелни още от първи клас и не им пречи да се справят доста добре. Досега не съм видяла момиченце да плаче сутрин и да не иска да влезе в класната стая. От повечето майки, които познавам тези с момичета много рядко се тревожат, а притесненията са главно на майки с момчета.
Едно дете под 3 години е още в бебешкия си период и е напълно нормално да търси майка си за всичко и дори да е залепено за нея. Според мен за този възрастов интервал направо е недопустимо да става това "отбиване" на детето. Нещо повече, за мен критичната точка за отделянето на момчето от майка му е като започне училище. Виждам, че много момченца, особено в първи клас, та и във втори са доста привързани към майките си и ги търсят. Предполагам, че всяка от нас, която има дете в училище е виждала момченца, които плачат сутрин и не искат да влизат в клас и не се отделят от майките си. Очевидно част от момчетата са значително привъзрази към майките си. При момичетата виждам обратното - те като че ли много по-лесно се откъсват от майките си и искат да са самостоятелни още от първи клас и не им пречи да се справят доста добре. Досега не съм видяла момиченце да плаче сутрин и да не иска да влезе в класната стая. От повечето майки, които познавам тези с момичета много рядко се тревожат, а притесненията са главно на майки с момчета.
Да, момичетата по-рано узряват. Значи, няма никакви причини за безпокойство, докато момчето не го тресне пубертетът. Ако и тогава се държи за полата на майка си, значи нещата излизат извън рамките и трябва нещо да се направи.
Подозирам, че много майки се влияят точно от западняшкото, да не кажа американско твърдение, че мъжете трябва да доминират, да са твърди и да се "отбиват" много рано от майките си. Това, според мен, не отговаря на нашата култура и начин на мислене. То и на американците вреди, защото са доста сериозни потребители на антидепресанти и прочее лекарства. Не ми харесва да се следва нещо, което не отговаря на нашенските възгледи само, защото повечето книжки за възпитание на деца са написани от американци и от тях се печели доста добре. Готова съм да прочета нещо, което е написано поне от европейци, които са с по-близка до нашата култура и история, а най-приятно ще ми бъде да е написано от българин(ка).
Подозирам, че много майки се влияят точно от западняшкото, да не кажа американско твърдение, че мъжете трябва да доминират, да са твърди и да се "отбиват" много рано от майките си. Това, според мен, не отговаря на нашата култура и начин на мислене. То и на американците вреди, защото са доста сериозни потребители на антидепресанти и прочее лекарства. Не ми харесва да се следва нещо, което не отговаря на нашенските възгледи само, защото повечето книжки за възпитание на деца са написани от американци и от тях се печели доста добре. Готова съм да прочета нещо, което е написано поне от европейци, които са с по-близка до нашата култура и история, а най-приятно ще ми бъде да е написано от българин(ка).
На мъжете им е "разрешено", разбира се, да плачат. Но мъжкото справяне с проблемите е да ги решаваш, ударят ли те - да се защитиш - както и другите около теб, а много често ако ударят жена, тя ще се обърне настрани и ще заплаче (защото не приема обидата, обикновено). 100% против потискането на емоциите, но подтикване на детето да намира начин за решение на ситуацията, както и да ги учим да гледат в перспектива. Във всеки момент можем да си задаваме въпроса, това, което прави детето ми сега, какъв човек го прави? Какво му показва тази ситуация и как реагира той? Според това и действам. Ще видим по-нататък 
Възнамерявам да гушкам и целувам малкото си момченце, докато ми позволява. Не съм си правила дете, за да имам кого да възпитавам - за тази цел можех да си взема и куче. Исках да имам кого да обичам и ... ами, най-вече жива играчка, която не се нуждае от разходка рано сутрин. 
Вярвам, че това не означава, че детето, което имаш, възнамеряваш само да обичаш, но не и да възпитаваш. Както и евентуалното ти куче - само да възпитаваш, без да обичаш
П.П. Децата също имат нужда от разходка / и това се дължи единствено на факта, че са "живи играчки"/
