Как ще реагирате ако непозната майка удари детето ви пред вас?

Изходът от това е лесен - хващаш детето, отвеждаш го, и му обясняваш, че ако тормози децата, няма да му позволяваш да си играе с тях.

Оставяш го да се занимава сам и не го събираш с други деца, докато периодът отшуми. Това ще е един вид наказание за него.

vmitkova, подписвам се под думите ти. 

Източникът на човешката агресия не е подражанието, а обикновено вътрешен проблем, който търси път навън. При децата това е неувереност, ревност, чувство на безнаказаност, липса на внимание и, разбира се, липса на възпитание. Огромен процент от неуравновесените или неконтролируеми деца всъщност растат в семейства, в които родителите се разбират чудесно и в които няма кавги и побоища, дори напротив. Личният пример на майката и бащата е много важен, но след определена възраст, преди това основна роля играе физическото очертаване на житейски периметър - лошо/добро; правилно/неправилно и т.н. Като израз на похвала и поощрение обикновено целуваме, прегръщаме и изобщо, физически реагираме спрямо детето. По същия начин трябва да действаме и в обратна посока. Точно толкова неадекватно ще изглеждаме, ако наградим първите стъпки на детето си само с думи, например "Браво, мамо, точно така!", провикнати от разстояние един метър, колкото и ако отбележим първия негов удар и ухапване с "Не, мамо, не така". Малките са чувствителни към физическите действия на родителите си, вербалната и емоционалната комуникация се овладяват доста по-късно. Ето защо да удариш детето си не означава да го малтретираш, а да общуваш с него. Да удариш детето си не означава, че си изрод или че си го посинил от бой, или травмирал до живот, нищо подобно. Когато го плеснеш през ръцете още първия път, когато е ощипало или ударило някого; когато го плеснеш през устата още първия път, когато е ухапало до кръв другиго, тогава му даваш възможност да се ориентира и осъзнае цялото това разстояние между целувката и удара. Веднъж установило границите на физическия си свят, то ще ги пренесе правилно и върху емоционалния си такъв, каквато всъщност е и целта. На възраст 4-5 години детето вече е способно да общува на по-фино ниво и може да реагира само по тона или изражението на родителя, но само при условие, че има създадена осезаема и физическа основа за това.

Всяко дете си има индивидуалност и явно на по-буйните деца работи по-изявено..

vmitkova, подписвам се под думите ти. 

Източникът на човешката агресия не е подражанието, а обикновено вътрешен проблем, който търси път навън. При децата това е неувереност, ревност, чувство на безнаказаност, липса на внимание и, разбира се, липса на възпитание. Огромен процент от неуравновесените или неконтролируеми деца всъщност растат в семейства, в които родителите се разбират чудесно и в които няма кавги и побоища, дори напротив. Личният пример на майката и бащата е много важен, но след определена възраст, преди това основна роля играе физическото очертаване на житейски периметър - лошо/добро; правилно/неправилно и т.н. Като израз на похвала и поощрение обикновено целуваме, прегръщаме и изобщо, физически реагираме спрямо детето. По същия начин трябва да действаме и в обратна посока. Точно толкова неадекватно ще изглеждаме, ако наградим първите стъпки на детето си само с думи, например "Браво, мамо, точно така!", провикнати от разстояние един метър, колкото и ако отбележим първия негов удар и ухапване с "Не, мамо, не така". Малките са чувствителни към физическите действия на родителите си, вербалната и емоционалната комуникация се овладяват доста по-късно. Ето защо да удариш детето си не означава да го малтретираш, а да общуваш с него. Да удариш детето си не означава, че си изрод или че си го посинил от бой, или травмирал до живот, нищо подобно. Когато го плеснеш през ръцете още първия път, когато е ощипало или ударило някого; когато го плеснеш през устата още първия път, когато е ухапало до кръв другиго, тогава му даваш възможност да се ориентира и осъзнае цялото това разстояние между целувката и удара. Веднъж установило границите на физическия си свят, то ще ги пренесе правилно и върху емоционалния си такъв, каквато всъщност е и целта. На възраст 4-5 години детето вече е способно да общува на по-фино ниво и може да реагира само по тона или изражението на родителя, но само при условие, че има създадена осезаема и физическа основа за това.

vmitkova, подписвам се под думите ти. 

Източникът на човешката агресия не е подражанието, а обикновено вътрешен проблем, който търси път навън. При децата това е неувереност, ревност, чувство на безнаказаност, липса на внимание и, разбира се, липса на възпитание. Огромен процент от неуравновесените или неконтролируеми деца всъщност растат в семейства, в които родителите се разбират чудесно и в които няма кавги и побоища, дори напротив. Личният пример на майката и бащата е много важен, но след определена възраст, преди това основна роля играе физическото очертаване на житейски периметър - лошо/добро; правилно/неправилно и т.н. Като израз на похвала и поощрение обикновено целуваме, прегръщаме и изобщо, физически реагираме спрямо детето. По същия начин трябва да действаме и в обратна посока. Точно толкова неадекватно ще изглеждаме, ако наградим първите стъпки на детето си само с думи, например "Браво, мамо, точно така!", провикнати от разстояние един метър, колкото и ако отбележим първия негов удар и ухапване с "Не, мамо, не така". Малките са чувствителни към физическите действия на родителите си, вербалната и емоционалната комуникация се овладяват доста по-късно. Ето защо да удариш детето си не означава да го малтретираш, а да общуваш с него. Да удариш детето си не означава, че си изрод или че си го посинил от бой, или травмирал до живот, нищо подобно. Когато го плеснеш през ръцете още първия път, когато е ощипало или ударило някого; когато го плеснеш през устата още първия път, когато е ухапало до кръв другиго, тогава му даваш възможност да се ориентира и осъзнае цялото това разстояние между целувката и удара. Веднъж установило границите на физическия си свят, то ще ги пренесе правилно и върху емоционалния си такъв, каквато всъщност е и целта. На възраст 4-5 години детето вече е способно да общува на по-фино ниво и може да реагира само по тона или изражението на родителя, но само при условие, че има създадена осезаема и физическа основа за това.