Ще заведа синът ми на гроба на свекърва ми, когато почне да разбира и да задава въпроси, защо има само една баба. Така съм решила. 
- Публикувана: 27 май 2008, 11:40 ч.
- Последно мнение: 3 юни 2008, 12:33 ч.
Кога е най подходящата възраст да заведа сина си на гроба на починалата ми майка
чичото на Габи (брат на мъжа ми) почина преди 1г. и пол.
Габи много го обичаше и много тъгува за него, все още. Заведохме я на гроба някъде 6 месеца след погребението, водим я всеки път с нас, когато ходим, пее му песни, садим му цветя, поливаме, носим с нея цветя, приема го нормално. Не мисля, че синът ти е малък. Още повече, че не я познава. В същия гроб е погребан и бащата на мъжа ми (дядото на Габи), който тя не познава, само пита в началото кой е той и не й прави впечатление.
А относно смъртта съм й обяснила, че тялото е погребано с земята, а душата му е на небето, самата аз вярвам в това
Габи много го обичаше и много тъгува за него, все още. Заведохме я на гроба някъде 6 месеца след погребението, водим я всеки път с нас, когато ходим, пее му песни, садим му цветя, поливаме, носим с нея цветя, приема го нормално. Не мисля, че синът ти е малък. Още повече, че не я познава. В същия гроб е погребан и бащата на мъжа ми (дядото на Габи), който тя не познава, само пита в началото кой е той и не й прави впечатление.
А относно смъртта съм й обяснила, че тялото е погребано с земята, а душата му е на небето, самата аз вярвам в това
На децата трябва да им се казва истината.
Иса, и други твои постове съм чела, доста по сходен начин мислим - и тук съм на 100 процента съгласна
На децата трябва да им се казва истината.
Мерси, но не е моя заслугата...
Пише го по всички книги за възпитание. Истината и само истината... Никакви измислици, никакви оправдания с някой друг, без отлагане 'когато пораснеш', никакви залъгвания.
За смърта специално питах терапевтката си, защото дъщеря ми последно време само за това говори. Първото, което тя ми каза беше - Не я лъжи. Никакви "Заминават, заспиват..." и прочие.
Мисля че възрастта му е подходяща за това.Когато почина наскоро баба ми,след няколко дена заведох синът си на гроба и(той е на 8 години).Той го възприе съвсем нормално,занесе цветя,пожела да запали свещ,дори пожела да премете около гроба ,което ме учуди.Но според мен зависи от детето.Ако предполагаш,че твоето ще реагира по друг начин или ще се уплаши,по-добре не го води.Първо разговаряй с него,попитай го дали би искал да отиде и го подготви по някакъв начин за това,което ще види,за това какво представляват гробищата.Ако видиш,че има колебание или страх в него,по-добре отложи.
Moето дете не разбра,че загуби дядо си,болен от рак /преди 2 месеца точно/.Много трудно ми бе да крия мъката си ,сълзите и негодуванието с-у съдбата,защото баща ми си отиде в болка и голямо страдание.Не й казахме,прикриваме се и досега.Но говорим за дядо й/ все едно е жив и е заминал надалече/ и самата тя често се сеща за него.Мисля,че едно дете на 3 и половина г. не може да се сблъсква с такава болка.Аз поне нямах сили спокойно да й обясня случилото се и последиците.
Не зная кога ще съм готова да й кажа.
Не зная кога ще съм готова да й кажа.
Ние нямахме голям избор, защото родителите на мъжа ми са починали преди да се роди синът ни, а баща ми почина, когато той беше на 2 години и 8 месеца - винаги идва с нас на задушница. Нормално е и да е питал защо има само една баба.
Не мисля, че гробищата са травмиращо място за едно дете в нормален ден. Това просто е част от живота. Ако съдя по себе си няма нищо страшно и аз от дете съм ходела с родителите си на гробовете на дядовците и бабите си.
До възприятия на родителите и дете си е.
Не мисля, че гробищата са травмиращо място за едно дете в нормален ден. Това просто е част от живота. Ако съдя по себе си няма нищо страшно и аз от дете съм ходела с родителите си на гробовете на дядовците и бабите си.
До възприятия на родителите и дете си е.
Moето дете не разбра,че загуби дядо си,болен от рак /преди 2 месеца точно/.Много трудно ми бе да крия мъката си ,сълзите и негодуванието с-у съдбата,защото баща ми си отиде в болка и голямо страдание.Не й казахме,прикриваме се и досега.Но говорим за дядо й/ все едно е жив и е заминал надалече/ и самата тя често се сеща за него.Мисля,че едно дете на 3 и половина г. не може да се сблъсква с такава болка.Аз поне нямах сили спокойно да й обясня случилото се и последиците.
Не зная кога ще съм готова да й кажа.
Не зная кога ще съм готова да й кажа.
Не мисля, че това е начина, ти таиш и криеш-за теб е тройно мъката, детето не разбира и един ден със сила ще му се стовари истината.Прекалено е малко, за да възприеме смъртта като чак такава трагична случка, че то да се натовари.И е съвсем нормално да поплачеш пред детето си.Не се прикривайте, хора, бъдете естествени.Така учите и децата да преживяват тежко.Показвайте си мъката-това не е лошо, нито грешно, нито ще натовари детето.Ще го научи.
Зависи какво е твоето настроение и какво й обясняваш... и какъв тип дете е... Много са нещата. Моята голямата в момента е на вълна `умиране`. Непрекъснато ме разпитва какво е да умреш, какво се случва, къде отиваш и т.н. Много е любопитна и аз гледам да й обяснявам спокойно, без да влагам емоции. И тя самата сега приема смъртта като част от всичко, което се случва на хората... Даже веднъж беше толкова ентусиазирана, че ми обясняваше `Мамоо, аз много искам да умра и да отида на небето при дядо Господ` 
Та така....
Та така....
От както се помня съм ходила на гробища.Незнам какво е било обяснението на родителите ми,но съм го приемала за нещо нормално.Разликата е че не бях ходила на погребение до към3 клас.Тогава за пръв път видях починал човек-това беше учителката ми в първи клас.Заведоха ни от у-ще и родителите ми не знаеха.Тогава се запечата едно страшно чувство в съзнанието ми.Не отидох на погребение повече никога.......До 2006 когато тати почина.Ужаса от загубата и самата гледка ме преследва още,макар че той почина в ръцете ми.Вече голяма,омъжена,с дете,аз не мога да преодолея този ми "страх".Зная че това е реалността,неизменна част от живота ни,но просто когато трябва да ида на погребение все не ми достигат сили.Иначе на гробищата ходя без да се замислям.Някак си приемам го може би,незнам....Но никога няма да направя грешката която мойте родители допуснаха с мен.Не бих позволила детето ми да "расте в саксия"и да не е част от реалността.Дъщеря ми е на год и 2 мес.Ходила е на гроба на дядо си.Все още не обяснявам нищо,защото няма нужда.Тя не разбира къде е и защо,водила съм я за да я "види той" колкото и да е смешно на някой.Мисля че дори след време ще го приема като нещо нормално,и няма да се налага да съчинявам истории и да си измислям.Мисля че колкото е по малко толкова по лесно се приемат нещата.Без задълбочаване,без да се замисля,приемат го като факт и това е.Просто в една осъзната възраст за нея не бих спестила истината...
Аз не си падам по ходенето по гробища ,нито по погребения.Но майки ми почина преди по-малко от 2 месеца и ми се налага доста често вече да ходя 
Дъщеря ми я заведох сега на Великден,за да занесеме яйчица.тя знае ,че баба й е ангелче и е на небето.На 3г. и 4 мес сме я завели,не е имало драми или нещо от сорта.
Дъщеря ми я заведох сега на Великден,за да занесеме яйчица.тя знае ,че баба й е ангелче и е на небето.На 3г. и 4 мес сме я завели,не е имало драми или нещо от сорта.
Феята, разбирам мъката ти. Аз не съм водила все още малката на гробища. Моята дъщеря е също на 3 и половина годинки. Ходя сама, понеже не знам как тя ще понесе гледката на толкова много плачещи хора наоколо а и мен ревяща заедно с тях.
Тя е много чувствителна и как ще и обяснявам какво става, идея си нямам. Така че за сега ще отлагам ходенето до гробищата с нея, докато малко порасне.
Тя е много чувствителна и как ще и обяснявам какво става, идея си нямам. Така че за сега ще отлагам ходенето до гробищата с нея, докато малко порасне.