Прераждане, карма и живот след смъртта...

Днес разговарях в Скайп с много близка приятелка от Хасково. Говорихме за операцията на сина ми, която мина успешно и си споделяхме скърбите и преживяванията. Като приключи разговора, тя каза, че си мислила нещо и че ще ми го напише. По-късно открих това и си помислих за нашата тема, попитах приятелката си, дали мога да я цитирам. Тя е писала това до мен лично, понеже и двете имаме вяра... Споделям го от приятелски чувства:

    По време на разговора си мислих някои неща, спомнях си…

Не знам дали знаеш, но брат ми загина при катастрофа на 24 години, аз бях на 26. Той отначало беше във вярата, после се отстрани и в живота му настана голябма скръб.

Когато стана катастрофата, за която имам увереност, че не беше наказание от Бога, просто така си му беше дошло времето – имах огромно изпитание не толкова заради липсата на брат ми, не толкова да удържам близките си да не се сринат /защото на практика аз ги държах, а Бог – мене/, а най-вече ми беше изпитание че не чувствам нещата “по схемата на света”. Хората очакваха да роптая против Бога, да съм срината, и аз непрекъснато се чувствах виновна че имам утеха, сила и светлина които те не разбират.

Но се предадох на тия “ненормални неща” и да ти кажа, не само моята душа зарастна, а и раната на родителите ми зарастна ненормално бързо и силно. Сега те са способни да се радват както преди, а относно смирението – баща ми след тоя случай вместо да се опълчи срещу Бога, започна постепенно да Го приема и уважава все повече. И още и още се променя душата му....

Аз изпитвам подобни чувства и на мен също ми е трудно да обясня защо не се чувствам безутешна и защо гледам напред. Нека нищо от написаното от мен да не служи за обвинение, понеже е написано от копнежа, който имам да познавам истината и да променям живота си. Аз също имам поводи да се обвинявам и за преждевременното раждане и за други недоглеждания, но мисля, че съвсем друга е посоката на това, което идва към мен като поука и нов поглед.
diana_val4eva,  Мари Ив  

Пумукъл, мисля, че не сме пионки, освен ако сами не си изберем тази роля. Аз лично се чувствам активно действаща страна във взаимоотношенията човек - космос. Мисля, че и провидението така ме приема.

mom,много се радвам,че операцията е била успешна,дано лошото вече само зад гърба ти

Благодаря ти, Мари Ив, дано и за теб е така. Знам, че си искрена, аз също.
Само да споделя, че съм малко объркана вече по отношение на понятията, добро-лошо. В моя живот всички изпитания са послужили за една по-здрава основа на живота ми. И понеже виждам, че са ми помогнали, ми е трудно да кажа, че са били лоши. Някак се преплитат нещата, трудно ми е да го изкажа.
А за операцията, при нас случаят е особен, понеже тези операции целят възстановяване на окото, но не и зрението. При ретинопатия 5 степен в повечето случаи няма шансове за виждане, освен светлина и силуети, в най-добрия случай.
Но при нас чудото взе да се случва и имаме частично прилепяне на ретината на едното око, без операция, което дава шансове евентуално и за някакво зрение, с по-голям диоптър. За сега. Но аз вярвам, че ще постигнем много повече от това, с Божията помощ. Надявам се да не свикна с диагнозата, да не ме повлече ежедневието и да търся оздравяването на бебчо, докато не се изпълни. 

           Прости ми за навлизането в личната ти територия, но не вярвам да ми се разсърдиш, вече малко те познавам.  Ако след повече от година живееш в този ад, както си го написала и мислите ти не вземат друга посока, се страхувам, че може да си остане така за постоянно. Това е за мен програма саморазрушение.
           Според мен тези въпроси нямат отговор, в този си вид. Може никой да няма вина, може и да не е била целта да плащате нещо. Може смисълът изобщо да не е такъв, ако и ти така да го преживяваш. Може би ще получиш някакъв отговор на въпроса как да живея от тук нататък, как да помогна на големия си син, как да изцелим раните. Останала съм с убеждението, че Бог не винаги ни отговаря на въпросите "защо", поне в началото, но отговаря на въпросите "как", понеже в тях има действие и в това действие, познаваме и Божието действие (и грижа).
           Все по-ясно виждам, че твоят ум ти е враг сега. И няма да те остави на мира, а ще те върти на шиш. По лесно е на човек, който смята, че нещата в живота са случайни, от този, който вярва в съдбата, но вярва, че тя е против него. Това е най-трудно. Сега ти казвам най-отговорно, че ако беше извършила такъв грях, че да се плати с живот, щеше да го знаеш, повярвай ми. Господ не е дребнав и не ни гледа под лупа и да чака да сгафим нещо. Той наранява тези, които обича. Не се чуди, това е обратната логика на твоята. С другите той просто не се занимава, оставил ги е на сами себе си. Той наранява и Той изцелява. Човек може сто пъти да падне и сто пъти да стане. И да е обичан от Бога. Не бързай да мислиш за наказание и вина, много малко грехове има, които да не могат да бъдат простени и силно се съмнявам, да сте извършили такъв. За това дерзай и се мобилизирай и вярвай, че е време за ставане след падането. И че този филм не е измислен. Моля те да не гледаш на себе си, като на човек, който не заслужава да е щастлив и съдбата го наказва. Напротив, търси да видиш как съдбата иска да ти помогне, превеждайки те през изпитанията.
           Няма да коментирам въпросът какво привличаме, понеже си с черни очила в момента и несъзнателно слагаш черното навсякъде, дори това, което трябва да насърчи, теб те обезсърчава.  Когато повярваш от сърце, че провидението те обича, може пак да поговорим как да го "използваш".
           Сега ме извини отново, че си позволих да ти споделя тези неща, беше от добри чувства.   

mom,   

Mom. yes good posting!!!Благодаря ти, явно е, че имаш вяра в хората и в Господ. Аз я зягубих и не става въпрос за мен ,а за детето....................ДЕТЕТО..............НЕ ИСКАМ ДА СЕ ИЗЦЕРЯТ РАНИТЕ МИ ИСКАМ ДА СЪМ С НЕГО ТАМ ИЛИ ТУК, НО ТАМ Е ПО-ВЕРОЯТНО преди време писах,че чувството за вина ме убива, но ето че още съм жива , разкъсана, кървяща ,луда от болка и вина ,трепереща за него и ръцете му, за невинният му поглед и невероятната ,дълбоко разбираща ангелска усмивка, за топлината, която само той може да ми даде -по-силна от слънцЕто и от всичко, ОГРОМНОТО МУ МЪДРО И ЛЮБЯЩО СЪРЦЕ............ГОСПОДИ, АКО ТЕ ИМА ,ОТВЕДИ МЕ ПРИ НЕГО!!!!!!!!!Сълзите ми са недостойни за него и мъката ми е недостойна за него и аз съм недостойна да съм до него........това разбрах

Nai-vinovnata, много е невъзможно човек да пише след тебе, още повече да се опитва да ти "отговори" или каквото и да е там. Такава болка.

Знам, че може да ти звучи глупашко, но все пак ти го казвам - ако имаш начин, възможност, роди дете. Пак.
Защото Ние още Живеем на Тази земя.

          Здравей, най-…упоритата…  Сега спокойно можеш да ми се разсърдиш (понеже знам какво ще ти кажа), но отново ще ти кажа какво мисля.
          Човек може да даде живота си за децата си, да направи всичко за тях, това е любов, но болката, която изпитваш не е причинена от любовта ти, а от твоята зависимост.  Детето ти е станало идол за теб, и преди е било така и сега. Затова ти писах и преди, че твоето слънце скрива голямото слънце…  А сега ти още по ясно си го изразила. Това, че си го обичала и го обичаш е извън съмнение, но има и друго. Само дето е трудно да се обясни с думи.
          Мога най-лесно да го кажа така, че всичко, което си искала да получиш си го потърсила в него, а не е трябвало. Но майките сме такива. Вкопчваме се в децата си и колкото повече неща ни липсват в живота ни толкова повече …  Само че децата не притежават сами по себе си това от което се нуждаем, дори това, от което те се нуждаят. И за мъдростта и за любовта те чакат ние да им покажем източника на своето вдъхновение, за да имат и те. Те се запалват от нас, не ние от тях. Ние сме длъжни да имаме този огън  в живота си и докато ги подкрепяме и когато поемат пътя си. Но те идват в пълнотата на божественото естество, чувството е неописуемо и аз го преживявам непрестанно с моите деца.
          Сещам се сега за Давид. Цар Давид. Това е човекът, който Бог избира навремето измежду целия Израел за цар, още докато е бил дете, пасящо овцете на баща си. Цял живот Бог му се открива, прави го цар, учи го как да победи Голиат. Но един ден Давид съгрешава в нещо, прави така, че да бъде убит съпругът на една жена, за да я вземе. След което Бог му праща един пророк, който да му пророкува, че синът, който чакат с нея, ще умре. Давид, който много добре познава милостта на Бога, започва да се моли, да пости, да скърби. Всички се тревожат за неговото състояние, молят го напразно да се нахрани… Детето се ражда и умира. Тогава Давид става, облича си царските одежди, нахранва се и продължава живота си. Когато му казват как, ти до сега не се храни, а сега, като почина детето се храниш, знаеш ли, какво е отговорил? До сега се надявах, че може детето да се спаси, за това постих, но сега, след като си отиде, вече няма смисъл. Изобщо не се съмнявам, че Давид би пожертвал живота си за детето си. Напълно съм убедена, че е скърбил след смъртта на детето. Но това е погледа на човек, който познава ценността на своя живот, познава и източника му. Той се изправя незабавно на краката си, а след този случай се ражда сина му Соломон – най мъдрия човек на земята за онова време. И то от жената, заради която Давид съгрешава. Бог продължава независимо от всичко да го благославя до края на живота му.  Така че дете може да изгуби и най-големия праведник. За Йов да не коментирам.
          Искам също да ти кажа, че отношението ти изглежда доста обидно спрямо другия ти син и съпруга ти. Искаш да идеш при починалото си (само спрямо този живот) дете и да изоставиш живото дете и съпруга си? А как биха се чувствали те, като те прибере Господ и теб?  Не бързай! Имаш някаква представа за отвъдното, да не се изненадаш, небитие няма, не можеш да избягаш от себе си. Бог ти е дал време да приготвиш душата си за това, помири се с него първо. Поне това е съвета ми. Който не го приемай като нещо меродавно, да кажем като друга гледна точка. В крайна сметка, ако не искаш раните да се изцелят, твое право е. 

мом прекланям се пред силата,която имаш да се бориш,много се зарадвах за случващото се чудо с детенцето ти,явно това,че не се предаваш дава резултат,така и трябва,радвам се и че си намерила начина за себе си да се държиш далеч от тръшкането и вайкането,а стискаш зъби и дори не се оплакваш,дано новините от теб да се все по добри 
nai vinovnata,аз нямам дар слово като мом,но мога да ти кажа и с прости думи,това отчаяние няма да те доведе до никаде,знам,че боли много миличка,знам,че не виждаш смисъла да живееш и заради какво да се изправиш и продължиш,най лесно е да се предадем,а не трябва,опитай се да живееш заради изгубеното си дете,и заради всички около теб,които те обичат и имат нужда от теб,там където и да е ,то знае колко мама го обича,но едва ли е щастливо като гледа как се разрушаваш,защото няма майка,която да не страда с детето си ,но няма и дете,което да не страда с майка си.Не си най виновната, но не карай твоето ангелче да се чувства виновно,като гледа какво си причиняваш.....погледни го по този начин ,знам,че може да прозвучи лошо,но случилото се е случило и ние трябва да живеем дамгосани с тая болка до края на дните си,но това значи ли,че не мислим за тях и че не  ги обичаме много,значи ли, че сме егоисисти и ни си живее,макар и без тях......Болката ще я има винаги,но намери сили в себе си и вдигни глава,помисли,не се оставяй на мъката и болката да замъгляват погледа ти,мислиш ли,че едното ти дете,което е ангелче,има нужда повече от теб от другото ти дете,което е живо и е до теб....спирам до тук,дано не съм те обидила,но просто искам да  видиш,че около теб има хора,които ще ти помогнат да се изправиш,само да го поискаш...

http://www.books.bg/books/author/18567/
Прочетох тези книги от българската писателка Мариана Илиева. Тя е жена, изгубила единствения си син Пепи.
Дава сила, оптимизъм, вяра на всички, докоснали се до смъртта на любим близък човек. Състрадателна, човечна, истинска, добра... нямам думи... препоръчвам трите книги на всички 

Здравейте, мили момичета! През месец януари 2010 год. загубих бебето си  , но темата не е за това, така че няма да пиша подробности. Това, което ще споделя, незнам дали е за тази тема, но въпреки това ще го напиша. Преди 15 години моята първа братовчедка от страна на майка ми в деветия месец роди мъртво момченцето си. След няколко месеца отново забременя и роди близнаци - момиченца. Другата ми първа братовчедка - по бащина линия преди 8 години, по същият начин роди в деветия месец мъртво момиченце. Забременя след три месеца и роди близнаци - момченца. Двете помежду си нямат родствена връзка, нито в рода ни близнаци. Това не е ли странно. И двете губят първородните си рожби, но после Бог ги дарява с по две дечица, сякаш компенсира болката и загубата им.
А аз, когато бях бременна в петия месец, свекър ми почина. След една седмица на ехограф ми казаха, че бебето е момче.

Здравейте мили момичета. Сега влизам в тази тема и ми стана много интересно. Реших и аз да ви споделя за предчувствията и сънищата преди лошите неща да ми се случат. Първо ще ви кажа за смъртта на баща си. Имах много силна връзка с него, много го обичах и много ми липсва, болката ми е голяма въпреки, че минаха вече 2г и половина. Вечерта преди да почине изпитвах някакво странно безпокойство, напрежение което ме задушаваше, искаше ми се да избягам, да се махна от къщата. Даже споделих за тягостното чувство на приятеля си при лягане в леглото. Същата вечер сънувах любимата си починала баба, която държеше кръщелника ми провисен през прозорец и притеснено ми каза, че не може да го задържи повече и го изпуска. Аз в паниката си се опитах да го хвана, но мисля, че не можах, стреснах се и се събудих. Притеснена от съня реших да се обадя, да чуя как е детето, какво става. Улисана в работа се сетих да звънна чак към 15.10ч и тамън да го сторя видях баща си безжизнено лежащ на земята. Почина на място покосен от внезапен масивен инфаркт. На следващата година забременях (след 10 годишни опити) случайно. Загубих бебето в 4 месец. Преди да го загубя сънувах отново кръщелника си, че сме на една гара, той тича около нас ние му се караме да стои мирен и изведнъж го виждам слезнал на влаковата линия и идващия влак. Развиках се, но всички бяха изчезнали някъде. Скочих да го взема, грабнах го и през цялото време виждах приближаващия влак. Обърнах се опитвайки да изляза от линиите и докато се катерех нагоре по перона усетих как влака ме удари в гърба. Изтръпнах цялата и се събудих. Отново помислих, че нещо с кръщелникът ми не е наред, но не беше така (слава Богу) Седмица след това разбрах, че бебето е загинало в мен.
   Странно ми е, че преди лоши неща сънувам кръщелника си в беда и себе си в отчаян опит да му помогна. Ако първият път е било случайно, то вторият път за мен потвърди предвещаването на подобни сънища на нещо лошо.
   И за да завърша оптимистично, искам да ви се похваля с един скорошен сън. Сънувах, че там горе в една лаборатория се подготвя моето бебе, баща ми беше там и ми каза, че трябва да престои известно време така и после ще дойде. Видях бебето, беше малко като една длан, бяха го сложили в стъкленица, беше оформено усмихнато и красиво момченце. Чувството от съня беше изключително приятно и когато се събуди знаех, че това е моето бъдещо бебе и в момента се изчаква да му дойде времето. С никого не съм споделяла казвам го за първи път на вас.
   Искам само да ви кажа, че не съм се побъркала и сънищата, за които разказах са различни от другите обикновени такива. Отличават се с чувството за реалност, ясни, запомнящи се, пораждащи силна емоция на страх и ужас или на спокойствие и сигурност.
Нека лошото остане зад гърбовете ни.   Дано Господ да е с нас, да ни закриля и помага в следващите начинания. 

Мартинче, дано скоро ни се похвалиш ... .

martina77 , вярвам , че скоро ще се заформи едно хубаво коремче 

Аз именно на тоя принцип тълкувам своите сънища- според усещането  Убедена съм, че в близко бъдеще ще гушнеш бебето си.

Пумукъл , nani-banani , reni _805 Благодаря сърдечно за подкрепата. Дано да стане така, както си мислим. Вярвам, че всички, които сме преживяли толкова тежки моменти заслужаваме компенсация. Полагат ни щастливи и безгрижни дни. Трябва да си ги искаме и да настояваме за тях.