Няколко неща, които осиновителите не искат да чуват

Пусни я. Както стана ясно, има нужда от тези теми, даже може да се заковат на видно място.

  Много често се случва да си приличат наистина.
  Иначе Как Сийка го е казала много хубаво, в добрите си намерения човек понякога казва нещо тъпо.

Не смятам, че осиновените деца са по-различни от неосиновените, нито пък, че осиновителите са с нещо по-различни от биологичните родители. То си е твое дете, ти си си му майка, както аз съм майка на моето. А колкото до въпросите... винаги има хора, които ще сглупят в даден момент, дали от неудобство се чувстват длъжни да кажа нещо подобно (от какво пък неудобство???) или пък от простотия - просто ги има. Колкото по-малко се впечатляваш от хорската глупост, толкова по-малко ще се впечатлява и детето ти. Повечето хора определено на са злонамерени, просто на моменти реагират неадекватно, а сигурно и ти си по-чувствителна на тази тема.
Предполагам, че ти е тежно на моменти, но по-добре ти се научи да не приемаш толкова навътре тези неща.
Казвам го и като родител на дете с увреждане, на когото често се е случвало да се сбъсква с нетактични, глуповати или тъпи изказвания и забележки...

Fussii, рискувам окончателно да те вбеся, но явно не мога да обясня точно какво усещам и с кое точно не съм съгласна с теб и смятам, че му придаваш повече от нужното внимание, което е напълно в реда на нещата за осиновените и осиновителите, просто сме по-чувствителни по темата.Например това, което съм цитирала долу 

1.Възхищавам ви се, че сте направили този благороден жест – да осиновите дете.
Напълно споделям с казаното от Фоксче – осиновяването е спасение на нашите животи и в този смисъл нищо благородно няма в това да осиновиш дете. На следващо място, изричайки това, излиза, че едни благородници са „взели“ едно второкачествено същество, което иначе кой знае каква съдба го е чакала...


макар моите родители да не бяха така любящи и отдадени, каквито сте вие, майките от форума, през целият си съзнателен живот съм изпитвала благодарност за това, че са ми дали дом и шанс да се развивам като другите деца.Много съм мислила какво щеше да се случи с мен ако бях останала в дома, особено при положение ужасиите с момичета по домовете, които са ми попадали професионално, че са преживели.Мислила съм си на колко годинки щях да бъда изнасилена например, при положение че бях доста хубаво момиче, това как ли щеше да ми се отрази, щеше ли да смачка психиката ми или да ме овълчи и да ползвам хубостта и секса    като средство за оцеляване и манипулиране?А след като ме изритат от въпросния дом-тогава къде щеше да ме отвее съдбата? Надали щях да се изуча и завърша висше и надали щях да имам двете си прекрасни деца и домът си.
Та извинявай Fussii за това, че не спирам да настоявам за благодарността, която изпитвам, но мисля ще ме разбереш след като изредих частица от това, което ме подтиква да бъда благодарна и което ме прави късметлийка, пред момичетата които не са имали моя късмет и шанс и които кой знае как са оцелели и уредили живота си.
Изключвайки пошлите и фалшивите чувства на благодарност и умиление, както и неискрените и зле прикрити хора, които ги изричат, то в благодарността няма нищо лошо, стига тя да е искрена и чиста, извираща от дъното на душата и сърдцето.......

май много навътре приемате нещата и на мен са ми казвали, я момиче, нищо второто може да е момче и ау, изцяло прилича на баща си, ама нека ти е живо и здраво. Простотията е навсякъде. Аз лично не виждам нищо обидно в половината от въпросите, стига да са от близки хора, аз не коментирам подобни теми пред майки, осиновили деца и сега виждам, че наистина съм постъпила правилно. Но немисля, че трябва чак толкова да го взимате навътре. Малко по-ведро гледайте на живота

Подкрепям пускането и на двете теми. Не е нужно да си осиновител, нито да си загубил дете, за да се поставиш на мястото на тези хора. А някои люде са наистина много нетактични. Да, вярно е, че повечето не го правят от лошотия. Но съм чувала подмятания, които се въртят в устата като захарче. Пускат отровни стрели ей така, за спорта.
Мисля, че темата е много полезна.   
П.П. И браво на авторката, че я е поставила по такъв цивилизован начин.  Можеше да е от типа: "Аман от нетактични гадове!" или "Ваш'та.... не се ли научихте". 

И аз мисля, че мястото и на двете теми е за тук или друг по-посещаван от всички подфорум. Така може да си вземем поука от "добрите намерения". Иначе да се коментира само м/у "себеподобни", няма смисъл- вие/те си го знаете. Ние трябва да се научим.

"Прясно" ми е и ще си подбирам думите.
цитат на учителка пред групата в детската градина, според 4 годишния ми син:
"...гадни жени, които раждат деца и ги захвърлят в домове, където никой не ги поглежда".
Реплика, отправяна към мен:
"... не съм виждала други деца, които така да обичат майка си..." /пред децата ми/.
Не ми се пише повече, поне сега. Има и още.

Дъщеря ми е със светла коса и светли очи, като баща си, аз съм точно обратното- тъмна коса, мургава, с тъмни очи.
Когато беше бебе беше със съвсем руса коса и небесно сини очи. Влизаме в магазин да й купим обувки, до нас друга жена избира обувки на детето си, видимо на възрастта на моето, задава ми въпрос: "Осиновено ли е детето?". Съответно питам защо?
"Защото е светло, а вие се тъмна!"
Детето си е мое, в момента даже прилича изцяло на мен.
Изводите за вас!

детето заспа, настъпи тишина, та викам, хайде и аз да се изкажа по въпроса.
лично аз не искам да чувам нищо, което да засяга даже косвено осиновяването на детето ми. това е вмешателство в личния ми живот и не подлежи на коментар. ако реша, аз обяснявам и то само с образователна цел.

интересното е, че никой не ме е питал колко съм платила. никога, поне до този момент. питаха как съм осиновила, когато обяснявам, че осиновяването е непълно и детето има де юре две майки интересът приключва. има само възклицания от сорта -аууууууууууууууу, ма не те ли е страх. и дотам.
тези, които ме познават знаят, че платих петцифрен хонорар на мазен адвокат, никога не съм го крила, нямам и намерение да го правя. постъпвам така, както съм счела за добре и отговарям за действията си. пред своята съвест и пред детето си.
за секунда не съжалявам за постъпката си, нямам и морални угризения.
но всичко това е част от моя живот, а не от този на другите.
за обществото аз съм майката на моето дете, поне така би трябвало да бъде. така че, всяко нещо, което ме прави различна в очите и мислите на хората около мен е според мен дискриминация.
каквото и да чуя ме дразни. ако реша, просто разказвам историята ни, но това е нещо лично.

след дълго мислене стигнах до извода, че не искам да отгледам детето си в българия. решението не беше леко, но сега виждам че си заслужава. за половин година, откакто се върнахме съм чула коментари само от българи. как един немец не каза нещо дразнещо.......имам дете, и толкова. нито ме смятат за велика, нито ме питат как, защо и кога. просто съм поредната жена, която има дете. и да ви кажа, това ми харесва.

Почти в този вид съм го казвала и аз. Истината е, че в един момент, особено когато хората ти са близки /както в моя случай/ забравяш, че детето е осиновено. Съвсем несъзнателно съм казвала - "Ауууууу, колко прилича на майка си." или "Тази проклетия само от баща си я е взел." ... Тези ми приятели обаче държат в тайна осиновяването.

 

и за да не правим зло по пътя на доброто най-добре нищо да не правим
трябва да се учим на толерантност към другите, не само да търсим лошотията в тях...
напоследък никой не търси хубавото в човека отсреща...търсим само лошо зад думите му и някакъв скрит намек за нещо.....

трябва да се комуникира дори с риск отсреща да не те разберат правилно
иначе всеки ще се затвори в своя си свят и ще комуникира само с тези дето го разбират...

то ние май и това правим тук в подфорума 

не виждам защо толкова се рита против различията...ми различни сме
българи, арменци, турци, аз съм и калмычка на четвърт
различни сме - с проблеми и без, здравословни, с черни и светли коси....
не виждам нищо обидно в това да има различия
друг е въпроса защо за някои в съзнанието им "различен" е почти равносилно на обида и дискриминация
осиновители или не - винаги ще сме различни и няма лошо в това, не сме като тухлите в стената, нали?!
от нас обаче зависи дали ще приемаме различията или ще се опитваме да приравним и докараме света до едно пълно еднообразие....

Темата е страхотна и по мое мнение мястото и е точно тук.
Накара ме да се замисля,докосна ме,развълнува ме,засрами ме...
Истината е,че наистина в желанието си да направим комплимент или да кажем нещо мило изтърсваме неща,които могат да наранят хората.
Ситуацията е деликатна и е нормално,когато непознат човек бъде информиран да реагира по някакъв начин.
Ние,родилите деца не мислим за вас като за по-различни.
Но и нямаме заучени реплики,с които да си служим когато ни го поднесете.
За себе си признавам,че съм казвала 1-вото и до този момент не съм се замисляла какво би могла да вложи отсрещната страна в съдържанието на думите.
Сега буквално ми просветна и осъзнавам колко глупаво звучи.

Имам познати с осиновено детенце/на 4 годинки/ и определено мога да твърдя,че никога,ама никога нямаше да се сетя,че не е тяхно биологично дете,понеже буквално е одрало кожата на баща си
Не съм го казвала обаче,твърде лично ми се видя подобно вмешателство.

Благодаря ти 

За съжаление в стремежа си да кажм нещо хубаво, често изтърсваме някоя глупост. Наскоро четох темата за топ 20 на неудачните утешения и се замислих. Никога не съм знаела какво да кажа на майка загубила детето си или на майка осиновила дете. В първия случай изтърсвам само едно "Съжалявам", но ми се вижда малко, иска ми се да кажа толкова неща, поне малко да я утеша, не се чувствам достатъчно състрадателна с това просто "Съжалявам", но всичко звучи толкова глупаво и тъпо, че просто си замълчавам. За майка с осиновено детенце е почти същото - не искаш да си груб, но чувстваш, ч трябва да кажеш нещо. Положението малко е такова, че каквото и да каже човек, може отсрещната страна да не го разбере правилно, а човек изобщо идея да си няма.
Иначе много ми харесва как възприемаш нещата, за това, ч децата н са даденост и благодарни по презумпция. С моите деца се отнасям по същия начин.