"Топ 20" на неудачните "утешения"

сещам се нещо което много от жените тук ги кара да искат да викат
1. бъди силна/смела и т.н.    -   признавам често съм го писала преди да си дам сметка от прочетеното как звучи това
2. мисля си, че и суперлативите - колко си велика, смела, силна .....точно когато една жена се чувства всичок друго но не силан и смела, а най-малкото й се иска да е такава

но аз съм правила всичкото това...не от лошо а с най-искрена вяра, че това ще помогне...

само едно не разбирам - на кой би му хрумнало , че "ще си имате друго или вие си имате друго" звучи утешително...това все пак мисля голям тапир трябва да си да мислиш, че би могло да е утеха

Изпитанията са само за силните жени, защото те могат да го понесат.

Никога няма да забравя бездушните и "утешителните" думи на лекаря след първата ми загуба: Има и по лошо, на долния етаж една жена роди мъртво бебе и после почина..........
Недопустимо е да утешаваш някой с чуждата трагедия. Случаят го даваха по телевизията, много плаках.......

Може би така е по-добре ...
другия път всичко ще е наред
за месец и половина тизи глупости ги чух няколко пъти и всеки път ми се иска да вия като вълк при пълнолуние...

На мен всички ми казват, че се справям много добре и че те ако са на моето място няма да спират да реват, но.......те на са при мен когато съм сама и не знаят какво е в сърцето ми. И това "млади сте, ще имате друго" или "нали ти си добре, това е най-важното" направо ме убиват. Това не е никакво успокоение. Или "Господ дава изпитания на най-силните"............а аз не мога да бъда силна или смела.......

 Когато ми издърпаха бебенцето от ръцете една акушерка каза: Не е най-страшното това, аз загубих близнаци! А ти си още толкова млада, ще имаш и други деца.  Идея си нямаше на колко съм години. И на 45 да бях, пак същото щеше да каже.

 Лекарката, която ми следеше бременността и която изобщо не видя изоставането в размерите и проблемите с палцентата: И пет дни по-рано да бяхме го извадили, пак нямаше да живее, а можеше и да е увредено. Понякога такива недоносени бебета /1900 грама/ развиват тежки пневмонии и не оцеляват. Може би така е по-добре.

 Много често ми казват" Не знам как си го преживяла, аз на твое място сигурно щях да умра".

Хората наистина не са виновни,но понякога се иска съвсем мъничко съобразителност!

1.Може би така е по-добре/оттървал се е.
2.Всичко ще се оправи.
3.Нали имаш други деца.
4.Времето лекува.
5.Животът все пак продължава.
6.Възхищавам се на силата ти.

Ще повторя някои от вас:

1. Мразя да ми казват: "Нали вече имаш едно дете" /все едно въпросът е в бройката; и десет да имам пак бих страдала/
2. Най-дразнещо обаче ми е: "Ей, толкова си млада, имаш време, ще си имаш друго!" /все едно едното може да замени друго - отново опираме до бройката/
3. "Може би е по-добре така, кой знае какво ти е спестено". /при условие, че направиха аутопсии на децата и двете нямаха увреждания/

4. А най-гадното го чух от акушерка, когато настоявах да си взема тялото на момиченцето, а се оказа, че съм подписала документ, с който се съгласявам тялото да бъде кремирано /за да ме приемат ме накараха първо да подпиша сума ти книжа, а на въпроса ми какво подписвам ми се сопнаха, че нямат време на мене да обясняват и че ако искам да ме приемат трябва да ги подпиша./ Та репликата е: "Е за какво ти е? Да си направиш гроб, та да ходиш да ревеш там?" Все едно няма да рева като няма гроб.

Знам ,че никой не го казва с лоши чувства,а даже напротив в стремежа си да ми помогнат хората неразбират колко глупаво звучат тези думи ,неразбират защото незнаят колко ти е тежко в този момент.

1.Вие сте млади ще си имате друго......./Това съм го чувала толкова много пъти ,явно ,че при всички е така./
2.Живота продължава не плачи ,знаеш ли колко по-лоши неща стават.
3.Така е било писано,може би е за хубаво

Може би ще повторя някого :можеше да бъде и по лошо т .е . хубаво  било ,че аз съм добре . Е  да,  ама донякъде  .Ще си имате друго  . Другият път ,некакви такива  имам чувство, че говорят колкото и да  кажат нещо  .По добре да  си замълчат в такъв случай  .Моите съболезнования е достатъчно . Другото са празни приказки .

Дежурните "Млади сте, ще си имате друго",  "Важното е, че ти си добре" и най-култовото "Не беше нормално толкова скоро след сватбата да имате бебе, така е по-добре"  - втрещих се.

милички, но ние всички дружно пишем, че се надяваме всичко което се е случило да е за добро за липсващите слънчица...
аз все си мисля, че ако поне това не казваме и не се надяваме че случилото се е за "по-добро" за децата....тогава не знам какво би ме крепило в една тражгедия
само чистата ми вяра, че така наистина е по-добре за детето ми дава малко покой при цялата тази болка.....
нищо друго...само това

Всичко написано ме дразнеше. Но сега осъзнавам, че хората наистина не разбират болката ни. И когато искат да ме утешат искрено и е човек, който знам, че наистина съжалява - не се сърдя че не е измислил нещо по оригинално   Самата аз, когато съм била от другата страна съм  казвала може би някое от тези "утешения" в смущението и съжалението си...
В момента повече ме дразни това, че когато искам да споделя с близък или приятел ми отвръщат "Забрави, не мисли за това нали имаш друго дете?"
catnadeen, имаш право 
Всъщност каквото и да ти кажат в такъв момент не може да те утеши 

Някой спомена ли:

"Животът продължава"
"Направихте всичко възможно"

Най-лошото е, че в повечето случаи хората са прави... и думите им са логични. Но моментът е толкова алогичен и емоционален, че просто не можеш да слушаш такива неща. И аз съм ги приказвала такива. И сега сигурно ги приказвам на някои от вас, за което моля да ме извините.     

Лилибонче, аз също ги пирказвам
напоследък нямам сили да приказвам...чувствам се гузно сякаш правя нещо нередно
но пък представяте ли си ако всички се свием уплашени да говорим...а човека отсреща чака...чака нещо и тъй като не можем да го прегърнем истински без да говорим...
и се напъвам да кажа нещо ...логично, може би не...страх ме е, че иначе човека отсреща уморен да чака ще си иде и той...понякога много ме е страх за някои потребители...

Ох, какво да кажа... Може никой да не го казва с лоши чувства, но като не знаеш какво да кажеш, по-добре замълчиш, отколкото да си нетактичен. Не мога да забравя тези думи и са ме наранили дълбоко. Съжалявам, но е така...

1. Много съжалявам, но заразна ли е била болестта й, да не се разболеем и ние? По-лесно бе да ме питат, вместо да си набавят информация по друг начин.
2. Не я ли бяхте ваксинирали п/в менингит? - Нищо общо с болестта на Поли, а пък и да имаше общо, дали е най-подходящо да ме питат!?
3. Бог наказва само онези, които обича! - Дори не мога да го коментирам...
4. По-добре, иначе може би е щяла да бъде увредена, ако беше оживяла.
5. Ей, ти се държиш, аз ако бях нямаше да мога... Един вид - Браво!
6. Най-ужасното, което никога няма да забравя беше, когато на самото погребение девер ми ни съобщи, че жена му е бременна и ще си имат бебе. По този начин той извини отсъствието на жена си, а на кой му пукаше всъщност.

милички... 
И без това съм объркана... и без това ми е много трудно да намеря подходящите думи... А сега след всичко написано, се чудя - какво да й кажа в първом на Петя, майката на Цеци...
Все още не съм я видяла насаме... уж знаех какво да й кажа..., до този миг... а сега съм още по-объркана...
Но не мога да я оставя сама в мъката й... нали за това сме приятелки... ето, мина малко време... не исках да ги тормозя с присъствие..., но времето минава, искам да я видя... да си поговорим/поплачем...
Какво да й кажа, мили момичета...

Шани, не е ли ясно? Няма нужда да й говориш разумни неща, говори й емоционално. Кажи й колко ти е мъчно, как искаш да можеш да я облекчиш поне малко (да я утешиш не можеш, не се и опитвай). Говори й за детето, какви спомени имаш за него, колко прекрасен е бил, че винаги ще е с вас в мислите ви - такива неща. И най-вече я прегърни и поплачи заедно с нея.

Милата тя... намъчиха се всички...

Шани, просто я прегърни и си поплачете заедно. Ако иска да говори за Цеци, говорете. Не знам дали съм ти казвала за едни приятели - идваха почти всяка вечер при нас. Просто идваха и бяха до нас, когато ни се плачеше, когато ни се говореше за Поли...

Шани, познавам те и ще ти кажа - ти не можеш след всичок преживяно да бъдеш нетактична
знам, че ще намериш верните думи...или правилното мълчание
ако й се говори говори, ако иска просто да поплаче с теб - нека го напарви
не я оставяй ....всъщност ако тя те помоли или устеиш я остави за малко...
но знам че твоето златно сърце ще усети какво да направи
виж сухите думи въ вфорума е по-трудно когато не виждаш отсреща и не познаваш отблизо човека, не знаеш какво и как реагира...тогава е трудно да балансираш

Не е точно по темата, но се вбесявам когато някой има "страхотното" обяснение за нещата от живота, че всичко се връща на този свят. 
Шани, минала си през толкова много мъка. И знам, че знаеш, че не думите са важни. 

Всъщност медалът има и друга страна - хората, не знаейки какво да казват просто изчезват от живота на опечаления. Предпочитам да получа несполучлива реплика. За тези думи ми трябваше известно време, за да оценя, че човекът насреща не е знаел какво да прави. Повече време обаче ми отне да разбера хората, които напълно изчезнаха.

Лилибон, благодаря ти за това, което си пуснала в пилешката супа за душата.   

Там има доста кратички статийки, ще преведа някои.

Рони, за връщането - сякаш не си задаваме непрекъснато въпроса "Какво направих, че заслужих това, Господи!". Ако отговорът беше толкова очеваден, сигурно нямаше сега да стоя тук и да пиша.

Не знам, Лилибон. Достатъчно строго се съдим ние самите.
Питаме се какво сме направили и какво не сме.
Но не сме извършили убийство. Тези, които убиват излежават по една година в затвор или не влизат въобще на топло. И когато дойде време да напуснат този свят, лягат и умират в съня си.
Едни от най-добрите хора, които познавам преди да починат са се мъчили страшно.   
Затова, когато видя тема от сорта на "всичко в този свят се връща" и не разбирам мярката кой е този, който решава, че чуждата болка е справедлива. 

Най-много ме заболя, когато ми казаха "Следващият път............."
Но и всичко, което пишете много боли. Но аз разбирам, че хората които не са преживели такъв удар, не могат да разберат всъщност какво ти е и как се чувстваш. И затова когато някой наистина ми съчувста, не му се сърдя за глупостите, които ми наговаря. Въпреки , че наистина много боли, когато ти кажат нещо не на място.
Достатъчно е "Моите съболезнования".

Преди малко прочетох ето тези думи в темата на Злато и ако знаете колко много биха ме успокоили.Знам ,че жената не го е казала с лошо намерение а за утеха ,но аз направо се вбесих Ако това ще те успокой,моя позната юли месец загуби второто си детенце на 2годинки и сега пак забременя,.Кураж. 

Така е напълно си права мила,когато бях в болницата и мъката беше жестока получих съобщение от приятелките ми /те са три момичета с които съм израснала и съхранихме приятелството си толкова години/ гласеше "Обичаме ти и сме с теб" , след няколко дена дойдоха и до болницата , едната само ме прегърна и заплака опитаха се да ме успокоят с някои от фразите изброени по горе ,но  това не ме нарани защото те бяха там до мен и ме подкрепяха, а имаше много такива мои "приятели" които преди това бяха все в къщи , не посмяха да  се мернат доста дълго време , а когато накрая се видяхме се държаха все едно нищо не е станало.

В такива трудни моменти човек има нужда от подкрепа

Месеци след като почина брат ми една позната каза на майка ми, че изглежда много по-добре от преди  Едва я успокоих после.

Истинските приятели се познават точно в тези моменти - най -тежките . Няма ли ги до теб  направи сам извода . Когато бяхме в София в 3 -та градска и когато детенцето ни почина,  на съпруга ми му се обадиха само 2-3 ма от всички негови приятели . И то двамата си бяха от София , демек един . А има толкова много. Когато се върнахме вече и се срещнахме с някои , мъжа ми им каза как само един се е обадил и е предложил помощта си . Те отговаряха: ами чух ама ми беше кофти да ти се обадя .Много тъпо честно  си казвам .От моите приятелки най -истинските ми които си ги познавам ми се обаждаха постоянно  .И като се прибрах най -близката веднага дойде  .Не каза  нищо, просто заплака с мен. 

Преди време едно от майчетата, пишещи тук беше дала много сполучливо сравнение. Цитирам по памет "ако си отрежеш един от пръстите, той все някога ще спре да кърви. Но колкото пъти погледнеш към ръката си ще виждаш, че там един от пръстите липсва. Какво като имаш още 9 цели".

Преди години, една от най-добрите ми приятелки изгуби детенцето си , в първия момент незнаех какво точно трябва да направя, обаче твърдо реших че трябва да съм до нея, не съм я утешавала, просто бях до нея и плачех заедно с нея и се обвинявах че не намирам правилните думи за да я утеша
Никога не съм предполагала че и аз ще бъда в същото положение, но днес макар и далече от България тя е до мен , обажда ми се всеки ден ... а ако знаете колко "приятелки" са на две крачки от мене и вече втори месец дори не са ми се обадили по телефона... а бяхме заедно почти всеки ден

така е по-добре само едно съжалявам отколкото нищо, знам че повечето ми приятели знаят но тези които ми се обаждат и са до мен се броят на пръстите на едната ми ръка. Много пъти като се е случвало нещастие на мои близки ,приятели и тук във форума ме е било яд на себе си че немога да кажа повече от едно съжалявам или че и аз тъжа с тях ,но просто знам че каквото и да кажа няма да мога да ги успокоя, по скоро ме е стах да не кажа нещо тъпо в този толкова тежък момент като някои от гореизброените клишета, нещо с което да ги засегна.

Трудно се намират думи...
Когато се наложи наскоро да отидем на помен на дете, се наложи 10 мин да окуражавам моята приятелка, с която бяхме заедно, да влезе и застане пред майката... Не, че аз имах смислени изречения в главата, но чувствах, че трябва да отида.  Разбира се, по-лесно щеше да е да липсвам, но реших да рискувам с глуповати фрази и да подкрепя семейството.
Когато брат ми загуби детето си, пожела да е сам. Въпреки, че сме силно сплотено семейство и много се подкрепяме - уважихме желанието му. За около година почти не го виждахме. Той искаше да е сам в мъката си. Гърчехме се, но не се натрапвахме... Ето, хората са различни. Няма правилна формула. "Моите съболезнования" е нещо, което аз лично не мога да произнеса - в моите представи фразата не носи нищо и е студена, бездушна. Но... така мисля аз.


 

ПП Да не дава Господ никому да разбира колко силен може да бъде (в този смисъл)...

Още си спомням, как един наш приятел дойде скоро след събитието на гости и започна да се оплаква от предстоящият си развод. Ясно и отчетливо каза, че неговата загуба (развода с жена му) е по - трагинча от нашата. Никога няма да го забравя.  И последваха обичайните заподозрени - "млади сте, не се тревожете", "другият път всичко ще е наред" и т.н.

В болницата много приятелки ми звъннаха за да ми съчувства (не помогна), имаше и такива които не звъннаха и впоследствие ми обясниха че не са знаели какво да ми кажат, имаше и трета група, които и до ден днешен не повдигат темата все едно съм прокажена. В онзи момент и в трите ситуации не ми беше добре - не исках съчувствие и съжаление, исках подкрепа, не исках безразличие.
След като се прибрах от болницата пък, не исках да виждам никого, просто нямах сили
Днес опитвам да забравя, не се получава, опитвам да не търся вина - и това не се получава, опитвам да се правя на ведър и щастлив човек - това се получава само през деня, ноща ме засилва към онзи черен момент

И аз имам много "приятелки", които вече втори месец не са ми се обадили изобщо. А преди се чувахме всеки ден. Сега разбрах кои са ми истинските приятели. Броят се на пръстите на едната ми ръка.
А другите, които пък като ме срещнат , се правят че нищо не е станало, и не споменават и дума за нещастието, вече не мога да понасям, и започнах да ги отбягвам. Човек има нужда да поговори за нещастието си. И ако не с приятелите си, то с кого другиго тогава. А тези, които не искат да говорят за това, какви приятели са.
И аз имах случка с друга моя приятелка, която ми се обади не за да ме утеши, а да ми се оплаква как нямала топла вода, как живота бил много гаден защото се развеждала, .............благодаря от такива приятелки.

От няколко дни само прочитам мненията тук и ми се ще да се запиша. Май истината за тези моменти е, че думите са безсилни. Каквото и да ни кажат ни се струва тъпо, безмислено, дразнещо... Аз поне се чувствах разбрана единствено тук - във форума, защото знаех, че момичетата, които пишат са изстрадали. Каквото и да прочета тук, усещането, че е казано от "сродна душа" ме успокояваше.
Думите на другите хора не ме успокояваха по никакъв начин и в главата ми се "блъскаше" само една мисъл: "Ти пък какво разбираш?". Знам, че много от тях са били искрени, други-незнаят как да реагират, но всеки сам и по различен начин намира покой и сили да продължи. Стимулът за всеки човек е различен, за едни - това са родители, съпруг, братя и сестри, деца, за други - бъдещо бебе...Най-важното, според мен е да не се самообвиняваме и да не допускаме да ни бъде насаждана вина, защото това чувство ни смазва допълнително.
В крайна сметка едни и същи думи, казани от/на различни хора действат по различен начин.
 

това исках да кажа и аз...

Тези моменти наред с мъката носят и голямо разочарование от хората, които си смятал за близки, а те ти казват "Не смеем да ви безпокоим"Второто гадно е "моите съболезнования" - заредено е с жестокото чувство на обреченост. А по отношение на това, че ще имате друго дете не виждам нищо дразнещо, то естествено няма да замени другото, но у мост към едно по-щастливо и пълно бъдеще. А и какво да кажат хората, какво бихме казали ние, макар и минали през това, вероятно пак подобни неща. Истинатае, че чуждото нещастие е винаги далечно

Още на същият ден, докато бях в болницата след като загубих бебка, ми се обади моята приятелка. Казах и какво е станало и тя веднага доиде да ме види. Не каза нищо, но аз знаех какво мисли и чувства, личеше си в очите й, бяха пълни със сълзи..... И така вече цял месец тя е до мен и преживява болката ми. Понякога думите не са нужни, важното е да имаш човек до себе си, с когото да можеш да поплачеш.

И това, че Бог удря там, където най-много ще те заболи.
Когато загубих момиченцето, дълго време вярвах, че е наказание за предишните ми грехове /а имам такива/. Научих се да живея с тази мисъл. Приех, че съм виновна и свикнах да не коря Бог, че ме е наказал по този начин.
Тогава обаче загубих и момченцето си. Това вече теорията за наказанието не можеше да обясни. Смятах, че колкото и да съм съгрешила, съм платила глреховете си със смъртатта на момиченцето. За какво плащах тогава? Беше ли поредното наказание? Не стигна ли първото?
Днес вярвам, че Бог не е така жесток, че не сме наказани за стари грехове. Вярвам, че е било не наказние, а изпитание.

Отклоних се от темата много. Простете ми за това, но темата за възмездието ме вълнуваше твърде дълго...

И до днес ми е страшно като прочета колко майчета смятат, че са наказани за нещо и че вината е тяхна...

А аз ще продължа по наклона, за което моля да ме извините, но за мен това е наказание. Никой не може да ме убеди в противното. Продължаването да живея може би е част от изкуплението. Не знам... Но знам, че трябва да си нося кръста...

 

Шани, прегърни силно Петя и от мен 
рони, много хубав и точен цитат 
ивонска, и на мен това ми е много трудно за произнасяне... и излишно... Не разбирам какво трябва да даде на скърбящия такъв израз 

"Млада е, ще си има друго..." - това и го чух за една братовчедка. Жената явно не знаеше на каква възраст е... Нищо не казах, но ми стана тъжно и обидно 

За да има неудачни утешения, трябва да има и удачни такива.
Аз поне не съм чула да има удачно утешение, нещо което ще заглуши болката и ще ни помогне да станем по-силни.

Най-голямото утешение за мен беше, когато една непозната акушерка ме погледна съчувствено и каза: Зная как се чувстваш. Преди години и аз го преживях. Тогава не го оцених, но сега разбирам че ми даде малко сила да се примиря със случилото се.

А иначе години подред не желаех да говоря за това, не желаех приятели да ми звънят, не понасях съчувствените им погледи, въобще не желаех някой да ме утешава.
И мисля, че е много по-добре разни познати с фалшивото им съчувствие да стоят далеч и да игнорират случилото се.

Хората често не знаят как да се държат, дори и тези които са го изживели, защото правилна рецепта и верни думи за утеха просто няма.

много трудно беше... 
Моята приятелка вече не е същата  ... сякаш не е тя... това ме стъписа и ме обърка, как да се държа... Ще продължа да търся начин...
Таткото е доста съкрушен и имал стягания в сърдечната област, но не било сърце. Сега с него се обикалят болници... не му се живеело 
Моля, кажете ми нещо...

Шани   
истината е, че няма да става по-лесно, бъди до приятелката си ... това помага

Шани, няма да стане повече същата, но след време ще е доста близко приближение до предишното й аз. Ще й трябват месеци, а може и години, докато се справи с мъката си. Бъди до нея, ако й се говори, гушкай я, помагай й за дребни домакински дела, защото може да няма сили за тях... какво друго... Гушкам те и теб!

Шани,  
Просто бъди с тях.   Много малко хора ще останат. Те ще ти покажат как да общуваш с тях.  

Права е Рони. Те ще ти подскажат как да се държиш. Аз директно си захващах разговор по темтата. Имах нужда да  говоря и ясно показвах това. В повечето случаи не съм очаквала да ми кажат нещо конкретно. Просто исках да изразя на глас мислите си, да усетя, че не съм сама. Че някой е зад мен и няма да позволи да се срина съвсем /не че не бях де/, че ще продължи да бъде с мен...

Шани, ще се справиш мила
уви имаш опит и знам и този път ще намериш сили да помогнеш

Аз затова и не пиша мили момичета.
Чета и плача.
Искам само да ви прегърна силно и да плача с вас.
Няма думи за утеха. Няма.
Аз загубих брат си...никакви думи не са в състояние да ме накарат да се чувствам по- добре. Никога няма да забравя тези очи жадни за живот, молещи за помощ...Няма, няма го.....

 Въпеки, че ТОЙ не се роди част от мен си отиде с него

 "радвай се, че се е случило преди да се роди"
 "така ти е било писано"
 "какво ревеш като не се е родило"
 
 Хората си мислят, че ако загубиш бебето си по- време на бременност не боли и не губиш нищо...

Моя позната бременна в 9 месец:

"Хайде, кога ще раждаш?"
"Загубих го!"
"А, да, верно бе, аз чух за това! Е, аз пък съм добре!"

Това надмина всичките коментари в болницата, другото беше нищо в сравнение с това. Тогава разбрах, че няма как да ми кажат нещо по-лошо, стигнала съм дъното и щом не припаднах на момента, нещата ще вървят на добре, макар и стъпка по стъпка.

Дълго време не исках да я видя и не се обадих да поздравя за близначките, да са й живи и здрави. Но после разбрах, че не го е мислела с лошо, че хората толкова се стъписват от тази болка, че не знаят как да реагират и много ги е страх на тях да не им се случи.

Чак в такава ситуация осъзнаваш колко си сам, колко малко приятели имаш.

Важното за мен беше приятелите ми да са до мен и да ми помогнат да се върна в нещо като "нормалност".

Шани, аз бих отишла при приятелката си, бих я прегърнала силно и бих я държала в ръцете си дълго докато плачете двете. После нещата автоматично ще си дойдат по местата и ти инстинктивно ще усетиш от какво има нужда тя: да си поговорите, да се напиете, да ти разказва отново и отново как е станало, за да го преработи или просто да поседите заедно мълчейки. Ти ще разбереш - нали я обичаш.

radmila 

но не е така, както аз си мислех, че ще бъде...
Била съм с много мои познати и приятелки, които са засегнати от трагедии. Всяка реагира различно. И мога да кажа, че със всяка намирам начин за общуване, който да не ги разплаква (не, че се гордея или изтъквам. Аз съм голяма ревла и почне ли се.... няма спиране. Та карам по друг начин.). Но с Петя засякох  , признавам си. Явно не напипвам точния модел на поведение... 
А имам опит... от '95г. датира 1-вият ми 

Радмила, наистина много неадекватна реакция, ама ... какво да правиш? Понесла си всичко... Желая ти щастие!

Шани, Петя се намъчи наистина много. Нервите й са били напрегнати с месеци. После имаше надежда, че в чужбина ще помогнат. После дойде тоталния срив, че не могат да помогнат и Цвети си отиде... Доста се е повозила на лудото влакче на надеждата и отчаянието. Ще й трябва време, докато се възстанови поне физически от преживяното напрежение и стрес.
Мисля си за нея и ми е мъчно, и дано имат сили двамата със съпруга си да продължат да живеят.

Шани, не спирайда "Чукаш" на вратата на сърцето й
дори да виждаш че в момента яя дразниш и дори леко да се ядосва
вярвам, че дори тези чувсдтва ще са нещо по-добро от безкрайното затъване в болката и тъгата
явно те със съпруга й са по-затворени хора и тази оповестена трагедия съвсем ги извади от релси и внесе допълнителон напрежение в душите им
надявам се с времето нещата да се уталожат
дай и време, не спирай да настояваш...това поне ще си сигурна пред себе си , че си постъпила максимално правилно

... много се надявам 
При все краткия ни разговор, тя ми каза нещо, което много ме разстрои... говорели си с мъжа й... той нещо се опитвал да я намачка по рамене и изведнъж я стиснал по-силно... а тя милата е останала около 40кг. Сепнала се и му казала: по-леко, ще ме убиеш. А той: ми давай да умираме и 2мата...
Не знам защо, но не мога да спра да мисля в/у тоз диалог.
Къде ли й е мъчно на жената заради детенцето й, а сега и заради мъжа си се притеснява... Координати на добър невролог или психолог или психотерапевт или... Не знам, давайте идея, милички 

Работата определено е за психолог! Не знам, Шани, имаше тема в Здравния подфорум за психолози. Ако можеш да ги накараш да идат и да поговорят... А баткото поне не ги ли държи свързани към настоящето?

Прочетох всичко и реших и аз да пиша. Когато преди две години загубихме нашите бличнаци - в седми месец, всичките ми близки хора ми се обадиха и дойдоха да ме видят. Сигурно са казали неща, които са били неуместни, но аз не съм им обърнала внимание, защото хората които обичах доказаха за пореден път че са истински. Мисля че това е най-важното.
Шани, тогава ние изпаднахме в семейна криза и може би щяхме и да се разведем. Не че не се обичаме, но се бяхме оженили прибързано заради бременността ми и после мъката ни покоси и то жестоко. Пред хората бяхме силни, но в къщи всяка вечер плачехме и двамата. Не бяхме подготвени за такава загуба, но човек никога не е. Тогава мъжът ми ме подкрепи и не ми разреши да си тръгна, защото аз си бях стегнала багажа. Преборихме се заедно и не съжелявам, че останах до него, защото сега сме много щастливи. Сега когато имаме нашата Пресиянка пак ми е мъчно и в момента плача, но знам че единственият лек е любовта на хората около теб и силата и борбата с мъката. Така че, миличка, върви и я прегърни и това ще и донесе макар и малко утеха, защото ще знае че не е сама в болката си!

Настръхвам,като ми кажат-нали си имаш едно дете.Като че ли едното може да замени другото.
А най-отвратителното беше-оттук нататък живей си живота.Като че ли съм се отървала от някакво нежелано бреме,и вече -охо-какъв живот ще си живея.
Честно казано,предпочитам нищо да не ми казват,отколкота да чувам такива неща.

ето и аз ще драсна някой ред.....измина почти година откакто загубихме нашето ивенце....съдбата на петя не ми е чужда,едва сега мога да кажа с широко отворени очи,че имам смелост и достойнство да изплувам и знам,че в това няма нищо лошо....да вдигнеш очи и да погледнеш слънцето.....
шани,стой до нея,петя(поне това което успях да опозная от нея за краткото време,в което бяхме заедно ) е силен човек,който обича да даржи всичко да е по правилата ,чавек ,който се бори а не плува по течението-на тези хора им е най-трудно да приемат подобни неща,които никой не контролира,ще мине време,но те ще успеят да се справят-заедно,с много любов към себе си,към другото си дете и към цеци,защото както наскоро една жена ми каза-ти си оцелял и в това има някакво послание също-оцелял си,защото е трябвало,защото има смисъл в твоя живот оттук нататък.....ставам многословна,но явно имим нужда от говорене.
по повод неуспешните утешение-кураж,ХУБАВОТО Е ,че живота продължава:да живота продължава,но аз в момента не виждам нищо хубаво в това
и второто от доста близък роднина и приятел,който два месеца не се беше обаждал,идва в къщи  и от незнание какво да кажа и как да се държи-похвали се нещо
това е от мен момичата-прегръщам всечки ми ,наистина сте прекрасни и подкрепата ви значи много за мен ,макар че не съм писала много,но всичко ,което сте казали тук е стигнало и до моята душа!

Последното, което ми казаха беше: лесно майка не се става, да знаеш. Като че ли аз не знам.Все едно като си нямам бебе, не съм станала майка. Повече не искам да го чувам, разплаках се като ми го казаха. Беше страшно, онемях, нямаше какво да кажа. Каза ми го бременна колежка.

Марморанче, не знам как, но трябва да пропускаш подобни реплики покрай ушите си. Аз по някакъв начин успях да го направя и рядко нещо такова може да ме нарани. Хората не знаят как да общуват с нас, не знаят какво ни е, как се чувстваме. Често в стемежа си да разговарят с нас казват нещо което може да ни жегне. Чула е репликата от някъде и е решила да я вмъкне в разговора, после сигурно е разбрала, че е било неуместно но.................... след дъжд качулка. 

  те
И мен днес един клиент ме пита расте ли? Казах Не! Почина на следващия ден след раждането. Той ми каза няколко пъти  колко съжалява и след няколко минути мълчание ми разказа как и те са прживели същото. Просто е ужсно колко много сме. Преди да ми се случи не знаех на колко много мои роднини и познати се е случило, а те всички са весели и щастливи хора с прекрасни деца, така че миличка горе главата, трябва и на нашата улица да изгрее сънце(някой ден).

Малко не е по темата за което се извинявам

Извинете, че се набутвам така в темата ви... Но честичко надничам при вас. Много пъти съм плакала заедно с вас на трагедиите, които се случват! Не мога да твърдя, че ви разбирам, но усещам каква болка бих изпитала, ако загубя дете по един или друг начин ( недай си боже!)... Сега ужасно ме боли, като ви чета, за иначе не смея и да си помисля...

Две мои приятелки загубиха бебчетата си - едната в четвъртия, другата малко преди да влезе в деветия месец... Бях потресена! Чувствах се виновна - първо, че съм бременна, след това - че се радвам на детето си! Не смеех да споделя с тях радостите си и пред себе си се чувствах виновна въобще, че се чувствам щастлива! Много странно усещане... Сега все внимавам какво говоря, за да не ги засегна по един или друг начин...

Може би точно тук е мястото да се извиня за всяка неуместна дума, която съм казала и за всяка неуместна постъпка...

Но околните наистина не знаят какво да кажат, когато се сблъскат с подобна трагедия! Всъщност... стигнах до извода, че няма уместна реакция... Каквото и да кажеш, каквото и да направиш - все е неуместно! Даже да замълчиш, да не реагираш... Дори да плачеш заедно с хората, преживели подобна трагедия... Неуместно е някак... Защото не знаем какво ви е! Искаме да помогнем, но не знаем как... няма как... а не сме безразлични! Поне аз не съм... Никога не съм била!

Простете ни за глупостта!

За мен много странно звучи: "може би така е по-добре", или "за всичко си има причина", коя е може би причината, 18 годишния ми син да си счупи главата, както и приятелят му да почине....защо така да е по-добре.Ако да речем може да се е знае, че след да речем 1или 2 години е щял да се разболее от рак, да определено не бих искала да го виждам да минава през този кошмар, и наистина бих предпочела да умре така- за един миг, без да усети болка.
Но това няма как да се знае.
Хората се опитват да кажат нещо, за да ни успокоят, да ни помогнат да се чувстваме по-добре.
Моите приятели се чувстват много, много зле от загубата ни.Някои от тях си взеха по една седмица отпуска, за да ни помагат с децата и с всичко.

Аз не се сърдя на хората, когата казват нещо, което звучи странно.Никой не знае точно какво да каже в такива моменти.
 

Млади сте ,ще имате друго .Така е трябвало да стане.Ако се беше увредил мозъка от недостиг на кислород,щеше да гледаш болно дете цял живот .

най-тъпо ми беше, когато всички ме питаха как съм, а те виждаха че не съм добре, че ми се реве, че ми е тежко, просто цялата болка се чете в очите ми и този въпрос ми идваше малко в повече.

Здравейте момичета,от един месец се ровя по форума и прочетох почти всичко..стигнах до тук,защото моята приятелка чакаше бебче,което изгуби преди дни..и сега не знам какво да направя,какво да и кажа..плача всеки ден,пиша и всеки ден,търся думи,с които да изкажа мъката,а не намирам..в момвнета е в състояние,в което надали ще вдигне телефона,а знам че няма да иска да ме види,защото не иска да я гледат слаба.....много ми тежи това,че не знам как да и помогна,не съм преживяла това,а ме боли,само че не знам какво да направя..помогнете ми,моля ви!

В такъв момент човек има нужда от силно рамо .Отиди при нея, няма да сгрешиш. Казвам го от собствен опит .Аз също не исках да виждам никого, но най -добрите ми приятелки не ме оставиха сама в мъката си. А и именно точно в такъв момент разбираш колоко са истински .

neshtastna      Рени   е права иди пре нея ,когато бях в болницата моите приятелки ми се обадиха ,че ще дойдат аз им казах да не го правят ,мислех си че неискам да виждам никого ,но те дойдоха въпреки всичко не казаха нищо не се опитваха да ме успокояват ,само ме прегърнаха и останаха до мен ,никога няма да го забравя ,бяха там въпреки че незнаеха какво да ми кажат ,бяха там в един от най-трудните моменти в моя живот и им Благодаря

Благодаря ви за съвета,може би ще ви послушам и колкото и да не иска да ме види ще застана на вратата и и ще се надявам да ми отвори... Съжалявам за всички тези разбити надежди и за тези помръкнали животи,и моят от няколко дена е така(изживявам го твърде лично) и разбирам болката ви!Благодаря ви!

съжалявам пак съм аз..писах на приятелката си,днес и звънях,но не се обади,а случайно като се засякохме в skype,каза че не съм и спестила тормоза от това да и пиша всеки ден и да и говоря за това,каза че не иска да говори за случилото се и обърна темата в друга посока...къде сгреших този път...аз страдам ужасно много за това,а тя дори не иска да ми каже как се чувства...за случилото се ми каза няколко дни след това,след като настоявах да ми отговори.....не знам къде греша,кажете ми....

neshtastna, най-добре направо отиди при нея!

но тя не иска..понеже живеем в различни градове,когато и споменах че утре ще пътувам,тя каза че ще ходи в болницата,а като стана въпрос за друг ден,каза че ще започне работа,че в момента родителите и са в къщи,изобщо не разбирам..а толкова искам..днес просто ми каза темата е приключила не ме занимавай излишно,сякаш бях някоя от улицата,която не познава и не и се обяснява..знам,че тя е такава и никога няма да ми каже какво и е,дори да я моля за това,но на мен ми е мъчно,че не споделя,че не иска да бъда до нея...тогава как да отида

Ами в такъв случай мога да ти кажа само едно - "Не можеш да помогнеш на някого, който не иска да му се помогне!"
Съжалявам за приятелката ти! Добре те разбирам какво ти е! Не унивай и просто тегли чертата за момента, колкото и да ти е тежко.

Извинявам се на момичетата, че им оспамихме темичката!

опитай да идеш като изненада
не говори какво е станало и не търси нито информация, нито я питай как е
просто я прегърни, опитай да не ревеш ако тя не заплаче...въобще опитай се да се държиш така както иска - ако иска да се правите, че нищо не е станало - прави се
може да си има причини за това как се държи - знам за случаи на късно предизвикан аборт заради увреждания например....мисля си, че в този случай е още по-болезнено и трудно за майката...тази лично предизвикана загуба
не казвам че е такъв случая, казвам само, че понякога сами си забраняваме да страдаме и когато другите не ни разберат и се опитват да ни утешат за нещо дето сме си забранили да признаем че имаме /болак в сърцето, душата и ума/- тогава се ядосваме на тяхната "слепота" и често в нашата болка се опитваме подсъзнателно и тях да нараним...
та в слумчая твоята приятелка е блокирала и тотално е забранила на ума си да приема нещата такива каквито са...не би искала и друг да й напомня как са в действителност нещата...иска всички да приемат нейното виждане за истина.....
не е добър подход, но сигурно е единствения, който я пази да не се метне от някъде...
а това, че се опитва да те нарани - тя не се усеща, често си позволяваме с близките си да си изливаме болката върху тях, да ги караме да страдат заедно с нас.....всички го правил в една или друга степен...това само показва колко силно я боли и колко е наранена

та аз лично бих опитала жив контакт ама въобще без да я питаш как е, какво е станало, ка ксе чувства
просто среща където ще се държиш така както тя те насочи - ако иска да се правите, сякаш никога не е била бременна и нищо не е станало - ще направиш това....за нея това в момента е най-доброто....
успех и те разбирам и теб в болката ти, но ако си наистина обвързана с тази женва - дай й шанс независимо колко е лоша в момента - това определено е най-тежкия период в живота и и психиката на човек търпи коренни и лоши изменения в такива безбожно трагични моменвти

съгласна съм с catnadeen. аз също предпочитам сама да не говоря за това и просто се правя, че нищо не е станало. това е единственият начин да продължа напред....но това което е в сърцето ми си го пазя само за мен, защото не искам да наранявам другите, защото ако ги разстроя и аз ще го нправя също. вече почти не отбягвам тази тема, ако някой се поинтересува за мен и за случилото се. просто всеки човек е различен и по различен начин се справя в тежките ситуации. уважи нейното желание за момента, когато тя се почуства готова да разговаря с теб и да те види, тя сама ще те потърси.

Когато изгубих бебето ,аз също не исках да говоря с никого.Някои от по-близките ни приятели ми звъняха още първия ден в болницата,но аз не вдигах на никого.После,когато се прибрах вкъщи също не исках нито да се виждам,нито да се чувам с близки и приятели.Мъжа ми им беше казал и те не настояваха.Общувах единствено с детето и мъжа ми.Беше зима и три месеца не бях излязла от входната врата,стоях само вкъщи ,сама през деня само плачех и почти не говорех.Хората са различни,за мен това беше вид защитна реакция ,по начало рядко показвам чувствата и емоциите си пред околните,така че в мъката си предпочитах да съм сама.И до ден днешен никои от приятелите ми не знае как преживях тези няколко месеца,в които никой не ме беше виждал.Не съм им разказвала нито защо се случи това нещастие,нито как го приех,нито какъв отпечатък остави върху мен.За пред хората аз затворих тази страница.Вероятно никой освен мъжа ми и родителите ме дори не подозира какво се случва в душата ми.Ходя си на работа,излизаме с приятели,живота продължава -но това е едната част от мен,другата част е скрита от всички.Издигнах стена и тя ми дава някаква сигурност или нещо подобно,не знам как да го изразя с думи.
Нещастна ,съвети не искам да давам ,когато не познавам хората,но според мен дай време на приятелката си ,може би скоро или малко по-далече във времето тя ще бъде готова да се срещне с теб,нека сама прецени.

Нещастна, и аз когато загубих бебето, не исках никой да виждам, не вдигах телефона. Една моя много добра приятелка така ми звъня като теб няколко пъти, а аз все й казвах че не искам да я виждам, въпреки че много я обичам. След няколко дни, тя просто се обади по телефона, и каза, аз съм долу пред входа, елате ми отворете. ........И така, поплака си с мен, нищо не ме разпитва, а и аз тогава нямах сили да говоря. Но аз знам, че тя е моята добра приятелка, и ми мисли само доброто, и дори да не искам да я виждам, нямам нищо лично, просто скръбта е много голяма. Дано съм ти помогнала, кураж на приятелката ти. 

Благодаря ви,че успявате по някакъв начин да ме насочите,защото в момента съм като лодка,плаваща по течението-ако някой ми каже да скоча и ще скоча.. съжалявам за всички,които са преживели загуба,аз изпитвам сигурно само една малка част от болката,която е  в действителност..може би е защитна реакция,не знам,може би наистина трябва да я оставя за известно време да помисли,да преживее това,но си мисля-ако я оставя и ден без да и пратя поне едно съобщение-сякаш не съм с нея..а тя се ядосва на това!Понякога дори до таква степен съм отчаяна,че ми се иска да и се развикам за да се осъзнае,за да разбере,че не е сама,но знам,че това няма да помогне!Просто търся пролука,малко пътче за да стигна до сърцето и и да разбера какво и е,но не намирам..ще се опитам да я оставя малко време за да помисли(въпреки,че пак казвам-така сякаш я оставям сама),да преживее болката,аз също,ще се моля и ще се надявам някой ден просто да ме потърси...дразня се на защитната и реакция,това че изгражда стена между нея и хората,които я обичат,но няма как да я накарам да го промени,не знам дали е за добро,знам,че вече няма да е същата,още от сега го проумявам,а аз не искам-искам да я видя пак предишната,никога няма да бъде така,нали?Объркана съм ужасно много,извинявайте,ако съм ви дасадила с моите изказвания,просто няма къде другаде да споделя всичко това,няма кой да ми помогне!Благодаря ви още веднъж!

нещастна, това е хубаво, че искаш да подкрепиш приятелката си в такъв момент, но човек докато не проумее нещата и неосмисли живота си  иска да е сам-сам да вземе тези трудни решения, защото ако не е взел правилното после той да не обвинява другите, а себе си. а относно, че искаш приятелката ти да си остане същата, за съжаление няма да е....

Загубваме бебе в 22 седмица. Следва аборт, болнични 5 дена после отпуск две седмици ( нямам сили да се върна на работа и да се правя че нищо не е станало. ) Времето обаче минава и на първия работен ден ме вижда една колежка и ми вика - лошо стана ама поне казаха ли ти момче ли беше или момиче , че коремът ти беше като за момче ...

 

Четох ви, плаках;.. минала съм и аз през подобна болка , загубвайки най-любимия, но пак не знам кои биха били утешителните думи. И така, отивам  безмълвна на погребението на едно смело ангелче, само на 11..

 

След като загубих бебето си в 37- ма седмица, в болницата наред с утехите, че сме още млади и ще имаме друго дете и че така ми било писано, ме "успокоиха" с думите : ами стават такива неща, ето ти си 19-ия случай на мъртво раждане в болницата за тази година, а на мен ми стана още по-мъчно- за другите 18 майки, минали през същия ад...

Преди две седмици се наложи кюртаж поради мисед бях много разстроена и като ме вкараха в операционната избухнах в плач, при което всички се побъркаха да ме успоякояват, че ще имам и аз детенце, още съм млада, да млада изглеждам, но не съм първа младост. Аз им обясних през сълзи, че вече имам 2 момиченца, но много сме искали и трето детенце. Е успокоението беше като имаш две деца за какво ти е трето. Нима само циганките имат право на толкова деца колкото си искат, защо е странно да искаш да имаш повече деца, вместо да насърчават раждаемостта на тази застаряваща нация те гледат като извънземно.

Здравейте, скърбящи мами.
Наскоро ми се наложи да успокоявам приятелка след спонтанен аборт и сега разбирам, че съм използвала най-неудачните реплики за случая  . Наговорих й неща от рода на "недей да се обвиняваш", "това се случва много често", "не трябва да се отказвате", "и при мене има сериозен риск от аборт" и какви ли не още глупости.  Виждах, че изобщо не й помагам, но наистина в този момент не съумях да измисля нищо по-свястно, а не можех да мълча сякаш нищо не съм чула. Тя все пак очакваше да кажа нещо...
Сега като чета тази тема се чувствам ужасно глупаво и съжалявам за жалките опити, които правех за да я успокоя. Сигурно съм я подразнила и наскърбила още повече. 
А още по-тъпото е, че не тя, а аз започнах разговора, като я питах "айде, няма ли да правите бебе, ние вече чакаме" - до скоро тази тема беше доста често повод за шеги и закачки помежду ни. Оказа се, че не е толкова смешно, когато нещата са се прецакали по най-гадния начин. Без да искам бръкнах точно в най-дълбоката рана и сипах цяла шепа сол.   Чувствам се като пълен идиот, какъвто явно съм...
Надявам се повече да не ми се налага да успокоявам майка, изгубила детето си. Надявам се да не се налага и мен да успокояват по такъв повод, тъй като и моята бременност също е от рисковите - имам ОГРОМНО отлепване на плодния сак и кървя вече повече от месец. Постоянно съм на тръни, и всеки ден се моля да не попадна във вашите редици.
Все пак -  предложете някои "недразнещи" реплики, ако изобщо има такива. Пък дано никому повече да не се налага да ги използва. 

Най-зле се чуствам когато ме попитат "Как си?", този въпрос направо ме убива и ми бърка в ... незнам къде и другата най-тъпа реплика, която чух освен стандартните, които всички сте написали е "Приеми по-философски нещата" 

Една проста кокошка ме среща преди дни и ми вика
" Ама ти пак ли такова  Пууууууууу какво ти става БЕ да не би да си болна нещо
Ами как си родила Цветелина тогава , тя да не би да е от друг , а "
Малеееееее направо ми идеше да я разстрелям , не бях очаквала чак такива думи

все бях чувала за тъпи и ограничени хора, ама чак пък толкова ..... ами като незнае какво да каже да си замълчи
Хриска 

Кой питаше какво всъщност искаме да чуем?

Отговорът е - НИЩО.

Приемат се само невербални изрази на съчувствие - ръкостискане, прегръдка и изслушване. И все пак, гледайте да не изглеждате по-скръбни от скърбящите родители, че да не се налага те да ви успокояват.

Хриси, тая жена е била наистина халосана в устата. Един и същ смисъл може да звучи ужасно различно в устата на лекаря ти и на селската клюкарка. 

Лилибон и Нефертити са напълно прави
по-добре си замълчи , отколкото да говориш пълни глупости и да си правиш изводи като споменатата от мен простакеса

Направо съм изумена колко безумно тъпи същества има по тази земя.  Хриси,съжалявам,че е трябвало да чуеш това.

Хриси за жалост е пълно с такива хора в България .На глупака отвърни с мълчание.