Критиката, стига да е в рамките на семейството и да си остане при затворени врати, за мене е признак на семейно здраве. Кой друг би могъл по-добре да ти помогне от това да приемеш хората, които в един момент се оказват твое семейство? Защото той/тя си ги познават, сбъсквали са се може би с аналогични ситуации, знаят как да излязат от тях, знаят как да постигнат баланс, могат да те предупредят на кое да не се връзваш, защото няма смисъл, кое да уважиш, защото е от взаимна полза, кое в крайна сметка е незначително и кое - трайно. И в крайна сметка да се приобщиш. Кой иначе? Комшийките? Дружките? Мълчанието?
Абсолютно безкритичното приемане и идеализиране на родителите за мене е синдром на оскаровщина. Нестабилните бракове - също. Уважението не изключва критика.