За децата и компютрите.

Всеки има собствени методи на възпитание, няма само един правилен начин, виждаме че и по отношение на компютърните игри мнението ни е различно.

Аз съм за "равноправието" в семейството, а не за йерархията, родителите казват, децата изпълняват. Заиграли са се по-дълго, измислям занимание, което да ги отдели от компютъра, или домашно да се напише, или трябва да се напазарува, или предлагам да играем нещо навън, обръщам вниманието им към това, че други деца играят на поляната любимите им игри, да не ги изпуснат, моля за помощ в домакинската работа и тн и тн, според интересите на децата. Така те сами изключат компютъра. Това 2 часа и прас шалтера, а мама и тате продължават да се забавляват с игричката или форума си, за мен е неприемливо. Винаги съм го оприличавала на казармения режим, офицерът може, войникът не, нямаш право и да питаш "защо"!
Стана ми интересно, децата не са ли ви питали, защо вие можете, а те не. В крайна сметка и на нас ни влияе на очите и ние се обездвижваме и пренебрегваме другите си задължения, заради възможността да се позабавляваме. Какъв отговор давате тогава?! Или децата ви не питат   Въпросът не се отнася към родителите, ползващи пред децата си компютъра само за работа  

Понякога са питали - "Защо не може още малко?!". Особено малкия - винаги търпеливо обяснявам че се уморяват очите и че човек трябва да се разсее отвреме на време. Самата аз никога не седя в къщи повече от 20 - 30 мин. пред компа без да стана и да свърша нещо друго из къщи.

Е, точно за това говоря, личния пример Ако ние злоупотребяваме, как обяснявате на децата си, родителите могат, децата не 
ПП По-горе беше даден примерът с цигарите, родителите няма проблем да пушат, а за децата било вредно  Да пренесем тази ситуация върху компютърните игри и интернета.

Четейки мненията, сякаш наистина е така.
За мен е невероятна ситуацията Денис да седне да играе и в мига в който му кажа - хайде сега, миличък, времето ти изтече, ставай от компютъра - и той да рипне - добре, мамо, ставам! 
Произтичащото ще бъде в следната последователност  - 10 пъти повтарям горната фраза, с градираща интонация. На стената. И тъй като очевидно гласът ми не достига предназначението си, го докосвам по рамото или ръката. Което предизвика мощно "нееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее" - човек ще рече, че го е ухапал вълк. Съпроводено с още по-голяма концентрация в погледа / а си мислех, че няма на къде/ и изолация от заобикалащото го в реалността. След още дузина увещания и безсмислени молби, ядосана на себе си, че очевидно не мога да разчитам точно в тази ситуация на родителския си авторитет / всъщност май направо е запрашил нанякъде и ме е изоставил сама/, но и на непослушното хлапе - се навеждам и натискам магическото копче. Turn off.
Поглеждам победоносно, но .... за секунда. Защото в следващият половин час разбирам, че все пак не съм победител.
Любимият ми син минава през всички фази на сърденето, викането, молбите, тръшкането, отрицанието, мразенето и каквото още ви хрумне. И не истерията му е страшна.  А това, че той наистина очевидно изпитва болка. Почти физическа. Разговори по темата под никаква форма след това също не помагат.
Защо да причинявам това на себе си, но най-вече на него?
За това е темата ми. За зла участ детето ми не е от тези, който имат мярка. Пристрастява се лесно и болезнено. Подозирам, че с малкият този проблем няма да съществува. Но равнопоставеността на децата е на почит у дома и понякога невинните си патят.
Между другото на морето го пуснахме една вечер да играе на електронна игра с жетони. Никога не бе играл на такава. Игра час и половина и направи рекорд за всички времена. Тръгна си при гореописаните обстоятелства.

Бях писала по-горе, че сме се разбрали с малката ми дъщеря да имаме ден без компютър, а когато е ден със компютър й разрешаваме да играе 1-2 часа. Но това е взаимно споразумение, не "заповед, спусната отгоре". И разбира се, не навивам часовник и в края на разрешеното време не дърпам шалтера - ако играе я изчаквам, ако гледа клипче - също. Но винаги я предупреждавам преди това - 15 минути, 5 минути - че времето свършва. И когато детето не е на компютъра - аз също не седя пред моя, а си говорим, рисуваме или "домакинстваме". Както казах - функционира много добре.

Да, и синът ми мисли така. Че не часовникът, а играта е от значение. И ако го оставиш, времето ще спре за него.
Да седна до него, да поговорим? Да обсъдим стратегии? Да му предложа да стигне донякъде и утре да продължи...Да поразмисли!!! - той не мисли, всичко е рефлекс, бързина, усет. А всяко отвличане на вниманието води до грешки и предизвиква още по-голяма концентрация в играта.
Радостина, какви ги пишеш? Аз мисля, че ти наистина нямаш никаква идея какво значи пристрастеност и си пишеш наизуст, защото обичаш да пишеш и си мислиш, че знаеш всичко.
Това не е телевизора, играта навън, четенето на книжки - където мога да увещавам, но най-вече увещанията ми да бъдат чути.
Проблема при пристрастеността е, именно, че времето спира и всичко изчезва. Нищо не го интересува, нито приема - нито предава. Губи интерес към всичко, което го е интригувало, дори и често физическите потребности остават на много заден план.
Не чува, вижда само в една точка - напред. Ти си говори. Ако времето е спряло и за теб и си нямаш работа - може с часове да го правиш, без файда.
.....Морални граници...
Това е дете. И ако аз с оглед възрастта си мога да нося отговорност за себе си и мога да си причиня всичко, дори и да припадна пред компютъра, съгласете се, че не мога да позволя това да се случи с детето ми. Колкото и неморално да ви звучи ..... в името на равнопоставеността и справедливостта.

Додо, аз обикновено не го откъсвам без повод от компа, именно за да избегна горната сценка. Или му предлагам да изпие чаша нещо си, или да отидем да си четем /рисуваме, сглобяваме нещо/ или пък за да излезем навън. В смисъл винаги предлагам алтернатива на заниманието, за да бъде по-плавен и приемлив прехода.

Merry аз това се опитах да обясня, че самата аз съм достатъчно зрял човек, за да се контролирам и да си налагам да не вися на компа до откат, като тях. Те все още не са достигнали това ниво на самокнтрол и поради това се налага той на малки порции да им се налага външно и ненатрапчиво. И пушенето и алкохола и пристрастеността към каквото и да било са безпорно вредни, ние като родители сме длъжни да упражняваме превенция. В този смисъл примера за мен е много подходящ.
Ако аз пуша/пия или съм пристрастена към нещо/ и си давам сметка, че това е слабост, че това ми вреди. Трябва ли да допусна това да се случи и с детето ми?
Или именно защото зная какви са последиците бих могла тактично да го контролирам и насочвам, за да не стигне до там.
И за да илюстрирам и аз поста си ти давам пример със себе си.
И двамата ми родители са страстни пушачи и до ден днешен, въпреки годините и вече налегналите ги болести не спират - ние и двете със сестра ми не пушим!!! Първо защото виждахме какво причинява това на родителите ни и второ защото самите те ни обясниха каква е вредата от пушенето и колко е трудно човек да спре, когато вече е привикнал!

Лени, алтернативата и да я предложа - само аз си разбирам за нея. Той не чува, буквално , и не го интересува, защото в този момент нищо не е интересно за него. И най-любимите му занимания стават омразни, ако биха попречили на играта.
Но, разбира се, че винаги има конкретен повод да стане. Ако щеш, дори и това, че е играл примерно 4 часа без прекъсване и го виждам как се олюлява / играеше прав на плейстейшъна/.

Вижте, аз съм много толерантен родител и за децата ми почти не съществуват забрани. Ако ги има, те са свързани основно с тяхната безопасност и физическо оцеляване. И защото смятам, че компютъра физически и психически вреди / в нашия случай/, а аз не съм открила начина по който да управлявам тази зависимост - затова и се страхувам да дам достъп.
Но именно защото не одобрявам вманиячените забрани - затова и пускам тази тема. Сами разбирате, че търся вариант.

По-добре да "преболедуват" на по-ранна възраст. Ак се зарибят (а повечето ще се зарибят) като по-големи, ще ги държи по-дълго и по-тежко. Познавам страшно много възрастни, които седят по цели нощи пред компютрите си и ИГРАЯТ!

Голямата ми дъщеря мина през плейстейшъна и компютърните игри. Сега използва компютъра основно за рисуване - има куп приспособления за целта. Участва във форуми за рисуване. Като цяло приемам нейното висене пред компютъра като "работа", а не като игра.

Нейни връстници обаче, които откриха игрите на училищна възраст, не правят нищо друго пред компютъра, освен да играят. За мен това е по-лошият вариант.

Ако трябва да си кажа мнението конкретно за Денис  - не мисля, че е добре да играе на компютър.
Освен ако не са някакви образователни игри, но предполагам, че те въобще не са му интересни.

Ето и от това се страхувам. Но как мога да съм сигурна, че изобщо ще "проболедуват". Ами ако не проболедуват? Познавайки си хлапето, съм склонна да си мисля, че това е по-вероятното.

Благодаря Реза 
Поне съм спокойна, че не си внушавам за Денис.
Не зная дали са му интересни образователните. Както написах - никога не е сядал на компютъра. Възможно е и да му станат интересни. Той по принцип е склонен към залитания. Когато открие някоя нова своя способност или придобие умение - и само това прави. Сега например е открил, че може да брои до безкрай. Брои до 1 000 - напред, назад, всичко което прави го измерва в цифри / за колко време/. Всичко в главата му е в цифри. Само това следи - номера на коли, на телефони, научи за седмица да познава часовника заради цифрите, годините на хората - на колко си сега, а след еди си колко на колко ще бъдеш, от там започват изчисления за всеки свързан с него човек...
....Но покрай образователните, се страхувам, че ще открие и другите. Ще започне да чопли из компютъра и тъй като ще му стане интересно - няма да има спирка. Игрите ще бъдат въпрос на време да намери, дори в нета.

А ти би ли споделила къде точно се противопоставям на когото и да било, по отношение на собственото му дете?
Пасивната форма на възприятие е най-елементарно казано предлаганата от телевизията, компютъра и електронните игри и прочие, информация в пасивна форма- реалните действия и възприятия са заменени с витруални такива, казано най-просто.
Също така, ми е наистина много трудно да възприема как точно асоцирате родителското ограничение с еденична килия, поточна заводска линия и мерене на мускули в домашна обстановка и изобщо подобни твърдения.

Иначе споделям мнението по отношение на зачитане на личността на детето, стимулирам го в  и мога да кажа, че независимо, че налагам ограничения, никога не го правя за сметка на достойнството на детето, винаги се мотивирам и проявявам дебилно търпение, но това са две различни неща.
Но ние живеем в социум, който изисква определени граници, правила и изобщо норми, които се налага да се спазват в една или друга степен, но децата нямат изграден ограничителен режим, който съществува при възрастните и поради тази причина се налага докато детето не достигне определено ниво на зрялост, тези граници и ограничения да се въвеждат от родителите. И в това няма нищо лошо, колкото повече един индивид познава общоприетите граници и изобщо правила на обществото, в което живее, толкова по-адекватно ще се справя със същото това общество и дори бих казала толкова по-лесно ще може да ги нарушава до степен да задоволява собствените си потребности, без да бъде изхвърлен.
Също така сравнението с личния пример е до някаква степен валидно, но не изцяло, поради простата причина, че родителят и детето са два отделни индивида, с различен статус, който в някои измерения може и да се доближава, но в никакъв случай не се припокрива. Или с думи прости- ако аз, като възрастен мога да шофирам, скачам с парашут, пия алкохол, стоя до късно и прочие действия, това изобщо не означава, че дъщеря ми следва да прави същото, на същия принцип аз не мога да си полегна следобяд да поспя или вместо да ходя на работа - да отида да се попързалям в градинката.
В заключение бих повторила, че намирам за редно всеки родител и изобщо всяко семейство да определя тези граници и изобщо възпитателни параметри, ако някой родител сметне за редно детето му да прекарва повече или по-млко време пред РС или телевизора, това е единствено и само негово решение и аз не го оспорвам.

Додо,

Виж сега, няма смисъл да ми се нахвърляш само защото моето мнение не съвпада с твоята предварителна нагласа. Разбирам - не разбирам, аз такъв проблем нямам вкъщи. Ако искаш само охкане и вайкане как се пристрастяват децата и да анатемосваш компютрите и игрите направо си го кажи.
Като изключим нападките върху мен, че си мисля, че разбирам всичко, ще те попитам ти защо смяташ компютрите за такава напаст? Ти вече си ги обявила за врагове на децата и гледаш на тях подозрително и захващаш една война. Какво очакваш при подобно отношение? На всичко отгоре тази война я водиш на бойното поле, наречено дете. Е, ти преди време сума приказки изписа за позитивното мислене и как ти го имаш, а аз го нямам. Ето, дойде моментът да те питам как ще има мир, като ти отиваш на война?
Опитвала ли си някога да говориш с детето по принцип за компютрите и игрите, как му изглеждат нещата, колко време би искало да играе, кои са любимите игри и т.н.? Оставам с впечатление, че направо отсичаш, че е вредно и битката започва.

Зная много добре какво съм написала, това е моят възглед и моят начина да не се стига до пристрастяване. Ще използвам приказката "забраненият плод е най-сладък".  Защо мислиш, че не зная какво е пристрастеност? Точно, защото имам представа се опитвам да я предотвратя и децата да наместят в главитеси нещото "компютър и игра" на някакво безопасно-приемливо място - игрите са хубаво нещо, приятно и забавно, но в живота има и други забавни неща или с компютъра може да се свърши и някаква приятна работа. Колкото повече растат, толкова повече ще имат работа пред компютъра. Ако не се научат сега да се справят и да намират мярката как ще работят след време по 8 часа на ден? Тогава би трябвало изобщо да не подхващат работа с такава техника, че да не се доближават до машината.

Ако толкова си сигурна, че става въпрос за пристрастеност, консултирай се с детски психолог и той ще ти каже какво да правиш. Аз си имам моето обяснение и опит за нещата и досега тези ми възгледи и последователност до момента  дават добри резултати. Затова и нямам никаква причина да ги променям. Децата ми могат понякога и по 2-3 часа да играят в мрежа, че и тримата с баща си, но могат и с дни да не седнат пред компютъра. А компютърът е почти целодневно включен и винаги имат достъп до него. Няма какво да ми се сърдиш на мен.

Предварителната ми нагласа не е самоцелна. Тя не е измислена, а е основоположена на горчив опит.
Твоята предварителна нагласа е базирана на твоя опит, който е по-различен от моя. Именно от тази разлика произтича и разликата в мненията ни. Как бих могла да ти се сърдя? Бих могла само да констатирам твоето неразбиране. И до тук би следвало да приключи моята и твоята беседа по темата - нямаме пресечени точки.
Твоите деца за щастие не рискуват да придобият зависимост, поради което и не се страхуваш да им дадеш достъп, дори и за повече време. Моето дете - точно обратното. Реакциите му са коренно различни от тези на твоите деца.Постарах се да ги опиша достатъчно образно, за да разбереш ти и който друг има затруднения със съпоставянето, така че да стане ясно, че едни и същи приоми не във всеки случаи са приложими.
С темата си търся опит и съвети как да преодолея евентуалната зависимост на сина си. Очевидно пълният достъп не е вариант, поне на първо време. В този смисъл - благодаря за мнението, което си споделила, но то не е приложимо при нас. Очаквам други по-различни. От където пък следва да стане ясно, че "забранения плод" не е тенденция, а цел за преодоляване.
Всъщност, като се замисля, нищо не е забранено на детето ми, по простата причина, че то не познава компютъра и никога не е изявявал желание да сяда на него. Точно обратното - аз желая да ги запозная, но това да стане по най-безопасния за сина ми начин.
Да, позитивна съм, вярвам, че ще открия отговор.
В тази връзка, войните за които пишеш са само в твоето съзнание.