ОСИНОВЕНИ, време е да кажем нещата такива, каквито са/2/

Не зависи от никакви фактори,ни образование ,ни социален статус-нищо.Моите създатели са били вишисти ,не са имали други деца ,не са били бедни ,нито цигани ,просто явно единият се забавлявал ,а другият излиза невинен ,че не е схванал първоначалните му намерения и това трябва да им е голямото оправдание ,големият мотив-т.е. секса не са знаели явно до какво води ,това във ВУЗ-овете не се учи ,но пък малко лична отговорност никога не е излишна ,че после отговорности трудно се поемат ,особено като ти е зелена тиквата
Изобщо не ги оправдавам ,но и не ми пука за тях-живи ли са ,здрави ли са.Даже напоследък не се и сещам много за тях и ми е по-добре така.Каквото имаше да мисля го измисилих ,каквото трябваше да обвинявам -вече се изморих да го правя.
Забавляват ме постове във форума от типът "Искам да открия дома си"-ето за пръв път осиновен ще я употреби тази дума ,но това си е висша форма на неблагодарност.Ако искате ме разпънете на кръст за тези думи ,или ме разчекнете на 4 коня пак ще го твърдя ,защото не е малко да дадеш "дом" на едно изоставено дете и да не усети никога как възпитателките от другият "дом" те връзват на леглото на конвейр и после да тръгне да търси хората ,които правили секс и да ги нарича тях "дом".
Единствено мисълта за другите след мен-братя и сестри-незнам как да ги нарека ми е мааалко криво все още-както каза kalina@ .Но и те не ме интересуват ,така ,че избягвам да се сещам и за тях.

   Сега излезнах на терасата да изпуша една цигара, толкова рядко стъпвам на тая тераса , не знам защо, както и да е.Гледам едните комшии си отрязали голямата череша и вече се виждат прозорците и на други къщи, които не се виждаха преди.Лелееее, колко рядко поглеждам през тая тераса ,за къде все бързам и нищо не забелязвам  Точно пък на тези комшии ли трябваше да се открият прозорците, не им говоря поне от 15 години.И се сетих защо- баща ми се беше скарал с един от тях/ който даже ни е роднина/ , беше побеснял/ комшията/, не помня точно защо, но помня грозната сцена.Един ден беше застанал под терасата ни, и крещеше , ама така крещеше че целия квартал го чуваше.Беше решил явно да ни вади кирливите ризи на показ .Аз тогава бях към 20 годишна ,може би , излезнах на терасата да го видя тоя какво е изтрещял и като ме почна ,-Ти не си им кръв,каква си ти, ти си осиновена....Как си го спомних това, бях го забравила.Исках просто да споделя.
    Знаете ли, напоследък преосмислям доста неща.Стигнах до заключението , че за да се освободя от негативното, трябва да простя и да продължа напред.Е как да простя това?Беше жестоко и дори се чувствах унизена, бях смазана от болката на майка ми...не знам,мога ли да простя?!

    Много тъжно и жалко, че си преживяла това. Но за мене в този случай, най жалък е този човек, който е казал тези думи.
Лично аз, като майка на осиновено дете, не бих се обидила от тези думи. Не претендирам за кръвта на детето си, претендирам за друга връка, която се опитвам да градя всеки миг със сина си и която мисля, че може да бъде много по силна от кръвта - връзката на любовта, на привързаността, на всичко, което изживяваме и правим заедно всеки миг.
  Обичам роднинте си, с които ме свързва кръвта, но всъщност по-близко ми е  семейството, което съм създала, независимо, че нямам кръвна връзка с тях.   Уча сина си, че дърветата, водата, слънцето, кръвта са свещени, но за кръвта мисля като жизнената индивидуална сила, която заедно с нашата любов ще го направи личност.

Здравей аистенок!
В този момент ще е трудно, да не кажа невъзможно да разбереш чувствата на дъщеря си, защото и тя не е наясно какво чувства. Хаос е най-точното определение на нейните мисли и действия, но това не бива да те плаши. Ще ви трябва време и на двете, за да дойде моментът, в който ще преодолеете страховете си и ще загърбите тайните. През цялото това време, ти трябва да бъдеш до нея. Ще има мигове, в които ще те отблъсква, ще има моменти, в които ще те обвинява и ще се самонаказва - трябва да знаеш че боли, боли от лъжата, боли от недоверието, боли от срам и от страх за бъдещето - от всичко боли. Чувствата и мислите, в такъв момент са толкова объркани и вплетени, че трудно може да ги разграничи и увладее човек, особено дете в тази трудна възраст. Трябва да си сигурна в едно - тя иска да знае всичко и ако ти решиш да й споделиш - кажи истината и не забравяй да  бъдеш до нея.

Сигурно преживява, но и тя и малката мълчат по въпроса, все едно нищо. Само каката изтърсва по нещо като е ядосана.
 

Мълчанието не означава, че всичко е отминало. То е реакция, която в един момент ще се отключи. Според мен не бива да мълчите. Сега е моментът да разговаряте, да споделяте - само така тя ще се почувства по-сигурна.
В постовете ти намирам сходства с моя живот и ще се опитам да ти разясня как изглежда всичко от другата страна, дано да съм от полза. Разбира се, трябва да подчертая, че това е моят живот, мислите ми, чувствата ми и не ангажирам никого с тях. Разбрах, че съм осиновена на почти 11 години. Имам по-малък брат, който е родно дете на родителите ми. Те двамата са преживяли дълъг период, в който майка ми не е могла да има деца и точно в този момент в тяхното семейство съм се появила аз. Пет години по-късно се ражда брат ми. Тук съм длъжна да спомена, че никога и по никакъв повод на съм имала чувството, че съм осиновена (различна) и ако "доброжелатели" не ми бяха подсказали, може би и сега нямаше да знам. В денят, в който научих истината - безгрижното дете, което не беше лишено от нищо, се превърна във вяло същество, което никой не можеше да познае. Спрях да говоря с околните (при вас този признак вече е налице), затворих се в себе си, идваха ми странни мисли, настроенията ми се меняха непрекъснато - бях тотално объркана. В този миг имах нужда от човек, на рамото, на което да поплача; имах нужда от човек, на когото да споделя болките си. Уви, не намерих такъв. За всичко, което ми се случваше обвинявах себе си, исках да не се бях раждала никога. И точно в такъв един "прекрасен" миг на самообвинения и самоизтезания направих най-голямата грешка -  грешка, за която аз и родителите ми никога няма да забравим - избягах от дома. Три дни се подвизавах в моя приятелка (съученичка от по-горен клас) - момиче, което моето семейство не познаваше. Какво са преживяли майка ми и баща ми през тези три дни не знам, но когато се прибрах у дома не можах да ги позная, изглеждаха съсипани. Нямаше скандали, нямаше разправии, дори не ме попитаха къде съм била. Просто плачеха и ме прегръщаха. Това беше моят миг на прозрение. Едва тогава аз разбрах, че това са моите родители, в този момент аз прогледнах и установих, че с глупостта си ги бях ги наранила жестоко. От една страна никога няма да си простя това, което извърших тогава, но от друга явно така трябваше да се случи - за да усетя с пълна сила, че не са важни хората които са  създали едно дете, а тези които са го отгледали; тези, които са посветили живота си за да има то минало, настояще и бъдеще. У дома и до ден днешен тази тема е табу, когато се случи да се спомене нещо близко до нея, става неудобно за всички. Не упреквам моите родители за това, че не намериха сили да разговарят с мен, само смятам, че по този начин можеха да ми помогнат да преодолея мъката си и да предотвратят всичко, което се случи в последствие. Повярвай ми, много е трудно на едно дете само да носи този товар на плещите си. Затова Вие на всяка цена трябва да намерите подхода, трябва да разговаряте непрекъснато, да общувате непрестанно, да изградите отново доверието помежду си. Надявам се с поста си да съм помогнала. Ако има нужда - съм насреща  .

Мисля, че голяма част от осиновителите изпитват голям страх, почти ужас от откровения разговор с детето си. Предполагам, ги е страх от силата на емоциите, които те не са сигурни, че могат да овладеят - и собствените си и на детето си. Една част много ги е страх, че детето ще ги "изостави" и ще тръгне да търси биологичните си създатели. Освен това сигурно им е неприятно и да си спомнят и онези отминали времена, преди и около осиновяването. За тях детето си е тяхно и точка.

И това си е така, само дето детето е малко по-особено и има нужда от истината за себе си.

Децата от своя страна отчаяно искат за знаят всичко за произхода си, обаче ги е страх да не наранят родителите си, защото виждат болката в очите им.

Мисля, че родителите трябва да стиснат душата си в зъби и да се опитат да постъпят отново (за кой ли път) мъдро и в полза на детето си. Откровенният разговор лекува и в двете посоки, той е реактивът, лакмусът, който показва как родителите са си свършили работата при възпитанието.

Ако този разговор закъснее или не се проведе, раната и отдалечаването поради липсата на доверие може да разруши и най-добрите семейни отношения.

Това всичкото отдавна си го предъвкваме тук и се знае от родителите. Има и голяма промяна в настроенията в сравнение с времената преди 20-тина години. Всеки път обаче като пиша, го изкарвам с кръв от сърцето си. Дано е от полза на някого.

Знам , че  не е отминало. Знам, че има въпроси които я вълнуват. Явно споделянето е с приятел/ка,за сега.

Говориш за бягство.Бягствата бяха много, и чести, и сериозни, без видима причина най-често.Бяха ни съсипали. Всички.
Мисля, че беше приключила с тях, казването дойде по-късно. Изненада ме нейната реакция-защо не ми казахте по-рано, за да не бягам!

Да, усетих желанието й, но и нежалание да  ни нарани.Казах, ще й помгна ако иска.Този път тя остана изненадана.
Мисля, че и за това не съм готова апълно, колкото и да мислех обратното.Слава богу и тя е не е готова май.

Здравейте !Включвам се при вас за да споделя и аз свой личен опит!Аз съм жена на 30 години семейна с две деца(да са ни живи и здрави)!Осиновена съм още като бебе,но това никога не ми е правило впечатление ,може би защото ,когато бях на 4- 5 години,моята майка започна ,да ми говори на тази тема и така лека полека ми разказа всичко, а аз бях горда от факта че съм по различна от другите , че моите родители са ме взели с любов и с желание ! Моята братовчедка също е осиновена ,но леля ми беше против да и се казва истината и сгреши.....,защото доброжелатели много.....,един ден тя разбра ,но тогава беше и в пубертета и го преживя трудно,а иначе и моята биологична ,не мога да кажа майка  идва да ме търси, говорихме близо два часа,питах я за баща си, да ли имам братя и сестри(оказа се ,че имам двама братя)и когато тя ме помоли да й простя аз и отвърнах ,че не й се сърдя, защото имам прекрасно семейство ,защото моите родители са едни прекрасни хора които ме обичат и подкрепят!А когато ми каза ,че искала да се виждаме е тогава я отрязах,защо иска сега ,защо не се замисли ,когато ме е оставила ....... и сега като поглеждам назад се радвам че имам такива родители,Господ да им дари дълъг живот
НЕ Е ВАЖНО КОЙ ТЕ Е РОДИЛ, А КОЙ ТЕ Е ОТГЛЕДАЛ

Здравей Маджика! как се справи с "новината" на 54-5 години? Имаш ли спомени. А друготе деца? Извинявай, ако  налитам така с въпросите. Май ме интересува.

Добре дошла при нас magika winx.
Ще се радвам да станеш редовен член на форума   

как се справих ли ,ами по децкому, приех го някак нормално,а и след време то стана нещо съвсем обикновенно за мен,не ми правеше впечетление,дори по едно време си спомням че се хвалех с това другите деца ме питаха дали познавам другат си майка и а отговарях ДА, че е висока руса със сини очи и че прилича на принцеса, а братовчедка ми ...тя избяга от тях да търси баща си ,намери го ,но той даже и не знаеше за нея и я изгонил,след това се ожени за един зада избяга от тях
Няма проблем питайте каквото ви интересува

здравейте на всички и аз съм новичка тук но реших да споделя с вас и моята история.аз също съм осиновена когато съм била на 15 дни.когато майка ми каза бях на 4 год. не си спомням нищо но тя ми го е обяснила много деликтно.посли когато пораснах се намериха разбирасе много хора които искаха да злоупотребят с това но аз бях вече подготвена и не ми правеше впечатление както и сега ни ми прави.имам момченце на 1 год и 2 месеца но  ако господ беше решил друго-да нямам деца -също щях да си осиновя.

а ти как отри биологичната си незнам как да я нарека;жената която те е родила.извинявай че се натрапвам но ми е интиресно как си се справила с това защото съм в същата ситуация.благодаря ти предварително