ОСИНОВИТЕЛИ, време е да кажем нещата такива каквито са.

Да, и добавям, че винаги ще го обичам - файда нъц. Сега съм направила лист на хладилника - + и - - като каже истината - +, като излъже - -, не действа много-много. Това, което подейства за първи път беше снощи, когато каза че не е направил нещо, но аз му казах, че най-вероятно не го е направил, но понеже постоянно ме лъже, не му вярвам и ще приема, че го е направил. Той се нацупи, а аз му казах, да не ми се сърди, но че не мога да постъпя по друг начин, а той ми отговори, че не се сърди на мен, а на него. Дано е някакъв напредък 

Никак даже не очаквам, тези камъни бяха за друга градина...
Аист, много ми става тъжно от постовете ти. Разочарование блика от тях.
Дано се намерите с дъщеря си 

Всъщност, всички ние ще го изкараме този път с децата си и това е прекрасно. За себе си знам, че съм негова мама и това е така докато съм жива. Надявам се и той да го чувства и да го усеща винаги, въпреки трудния му старт..

Тревожи ме това, че в тази уязвима възраст, синът ми ще е по-уязвим от другите. Семейството ми (аз и той) ще сме по-неподготвени да се справим с евентуалните бури.

Искрено се надявам, че ако мога да създам между нас трайна връзка на доверие, ако успеем заедно да изградим представи за добро и зло, за правилно и неправилно, за допустимо или не като свой, достоен и горд начин на живот, ще ни е по-лесно в този период. А не е ли това най-трудното?... Много усет и мъдрост ще ми трябват да се науча не просто да го обичам, а да го обичам "умно".

Теориите са хубаво нещо, добре е че ги има и има стремеж да ги следваме, но все пак ме е страх, то е и до натура на детето, а и още нещо (надявам се да не е старческа реакция): не ми харесва светът, който сме създали за децата си, а не мога и не искам да го ограничавам, както никога и никой не е ограничавал мен в допира със света...

Всъщност не знам как ще бъде… Миналия месец и половина бе кошмарен за нашето семейство, голяма беда ни бе надвиснала. Трудно му беше и на Анди. От център на вниманието, потопен в любовта и грижите на мама и сестра ми, на баба си, той за пръв път бе с чужда жена, която го взимаше от детската градина, не само без любимата си леля, но в повечето време от денонощието и без мен… И съм учудена как бързо порасна, как стоически го преживя. Е, дете си е, на моменти пред мен предимно  си искаше своето, но изведнъж стана толкова по-зрял, търпелив и… изплашен. В детската градина от почти най-палав, от деня на първата операция на сестра ми, стана най-послушният, трогна всички учителки с това, че каквото рисува, каквото ръкоделства, все повтаря – „това е за Гуленка, да оздравява по-скоро, мама ще й го занесе в болницата”… Не им обяснявах, че той знае по-добре от другите какво значи загуба…

Аист, не бих могла да ти кажа нищо друго освен: кураж и търпение. Надявам се най-бурния етап при вас да е отминал, знам как много може да боли, като виждаш как се лута болна и объркана щерката. Е, и как обидно може да бъде от хвърлени думи. Не бих могла и да съдя за теб и вашите отношения… Аз като се чета тук в постовете, много мила си изглеждам, а всъщност май съм доста труден и праволинеен човек и понякога май се налагам на детето си…

Фоксче, мислиш си че не им влиза в тиквите, ама има файда.... убедена съм 

Хайде и аз да се включа в общия хор на тези, на които децата са им малки и си умират от страх от евентуални емоционални сривове в "онази" възраст.
Човек е разнолико същество и винаги е изключителен, независимо кой го е създал и кой го е възпитавал. От една страна има едни безкомпромисно интимни неща, които и най-екстровертната личност пази само за себе си и не споделя с никого. Не е задължително това да е съзнателен процес. От друга страна възпитанието е изключително дълъг и многопластов процес и за щастие не е поверен само на родителите (иначе войната щеше да е неизбежна) - има и любими учители, личности, които ни впечатляват, книги, филми, приятели, лели, приятели на родителите, дядовци...
В хода на тези мисли, както вече сте го казали, задължително е родителят да не идентифицира детето със себе си (всяко дете - и рожденото, и осиновеното). Това е ясно.
Мисля си обаче какви грешки най-често допускаме в неистовото си желание на всяка цена да изградим онази мечтана емоционална връзка с децата си и то така, че да запълним огромната болка (тяхна и наша). Не грешим ли в прекалената си отдаденост на тази кауза? Не следва ли понякога дори и съзнателно да не мислим за това?
И преди, и сега смятам, че и за децата, и за родителите е изключително вредно децата да запълват 100 % живота на родителите (животът е шарен и децата са част от него - най-важната, но само част от живота. Смятам, че родител, отдаден изцяло и само на децата си, е непълноценна личност и това рано или късно ще доведе до разкъсване на връзката родител - деца. Само не ме линчувайте за това!). Вредно е също родителите да доказват непрекъснато на децата си, че са им изцяло отдадени. Смятам, че това е непоносимо бреме за децата.

Аз не знам кое е правилното поведение ден след ден, за да се получат нещата така, както всеки от нас мечтае. Както всяко дете е различно, така и всеки родител е различен. Но все пак има задължителни добродетели, които са като "екзистенц минимум" на възпитанието. Децата просто трябва да станат добри хора. Изглежда много просто на думи.

Аз и затова дебна да се появят -  я Дидка, я Дефи и да кажат , че при тях е в рамките на гадното , или всичко е ОК, ама не- никакви ги няма...

Имам приятелка от детинство с 14 годишно осиновено дете.Много е стабилна и уверена в майчинството си и наистина постига чудеса.Макар и да са странни педагогическите и виждания, но често са изумително житейски приложими.Било ми е " на езика" да и кажа, че пиша тук и тя да хвърля по едно око и ако иска да пише, но знам ли защо все се възпирам

   Мили мами, защо се тревожите за нещо, с което ще се справяте след години? Радвайте се, че сте заедно и не се страхувайте от бъдещето. То е такова каквото си го направим.  Бъдете щастливи!

Ми защото, мила Пани, ни се налага да се справяме сега. Точно, защото искаме да си се радваме едни на други. Нали знаеш приказката - който сее ветрове, ще жъне бури. При нас друг е посял ветровете. Ние ще трябва да жънем и гледаме да не са (големи) бури.

Аист, за "не си ми майка"... аз си репетирам отсега на два гласа, обаче СЪМ ЕДИНСТВЕНАТА майка - хибава, лоша - това е. И като умара пак съм майка завинаги и пак единствена. Направо си е като заплаха "Най-лошата си", "като баба яга" - ама и аз провокирам. И не знам защо си мисля, че е нормално да изразяват ядовете си по тоя начин. "Ако ще и като сто най-лоши да съм аз гризки не купувам" и си браня своите позиции до дупка. Не успях да накарам детето в мен да порастне и може би затова ми е нормално да се драчим понякога почти като връстници. Сякаш и аз раста с тях. Ще я видим в пубертета каква ще е.
Голяма прегръдка!!!

 
Ако знаеш как ме зарадва с тези думи. Щото аз си мислех, че само при нас е така. Хеле пък с голямото имаме спорове на ниво детска градина понякога.

Той неговият пубертет ще съвпадне с разгара на моята критическа както гледам. Голям купон ще си спретнем в къщи сигурно...

Калина, не се коси отсега. Момичетата са "по-страшни"
Днес сутринта пак пълна програма почти.

ПП та  за върбова клонка днес нямам желание....

Хич и не ти трябва клонка, току-виж сте се набили с тези клонки 

Викането е полезно, помага на белия дроб

Е, не се предавай на мрачното настроение, все пак е празник.Те понякога празниците натоварват повече, но пък са повод да се поизгладят ръбове в отношенията.С пожелание следващите празници/Великден/ да има мир и смях и настроение у вас!

Кудку, туй с белите дробове май за определена възраст беше
не ...няма да се бием с клонките...вероятно , все си вземах за здраве , ама сега-тц