ИМА ЛИ ВДОВИЦИ/ВДОВЦИ СРЕД ВАС???

Всичко се случи много бързо. Мъжът ми беше международен шофьор и го изпратих на път в един летен ден с дата 13. Беше здрав и силен. На следващия ден на 14-ти е починал. Незнам как да опиша мъката си. Минаха 3 месеца а аз го чакам да се върне. Имаме 2 момчета на 8 и 10 години. Много ми е трудно. Потърсих помощ от психиатър и сега съм на хапчета. Знам че ще става все по-трудно. Затова потърсих Вас. Благодаря Ви че Ви има. Първо четох този форум, после плаках, пак четох, пак плаках и ето ме тук.

 Непременно ще се справиш.
Виж ни колко сме. На никоя не е лесно, нама какво да те лъжа. Заслужава си заради децата.
 Не оставай сама. Нека около теб винаги да има хора.
Плачи, оплаквай се, говори... Хората които те обичат ще са търпеливи да ти влязат в положението.
Ако няма такива наблизо, ние сме насреща.

Почина на 37 години, а се питахме какво ще правим като остареем. Питам се зашо са му на Господ тези млади мъже , тези млади хора. Нали е добър, защо тогава разделя семейства, почерня съпруги и остава деца без родител.

Въпросите са много, много , много дълго време ще си ги задаваш! МОя мъж също беше шофьор, колко съм треперила да не стане нещо на пътя, но накрая какво се случи- в ръцете ми у дома умря. И пак го чакам да се завърне, да отвори вратата и да ме заслепи със щастливата си усмивка, че го чакат двете му "любими жени"! Не знам,аз първите месеци все си мислех, че е на път, даже смс-и  му пишех (все едно е в чужбина)!

Съпругът ми почина внезапно в началото на юли,докато ние с 6 г.ни син бяхме на 1 седмична почивка в един СПА център,тук ,във Финландия.Не мога да ви опиша колко трудно и ужасно е без него,сам сама в една чужда земя,без роднини,приятели...аз и сина ми (Изключвам родителите му,които живеят в друг град и брат му.който виждам веднъж в годината.)
Бях изпаднала в депресия,сега съм по..добре вече,все още плача обаче,почти постоянно...опитвам се наистина да се стегна ,заради детето,заради мен самата,но някак си всичко е пълен хаос..
Наистина не знам какво да правя...

..............Не стои на гроба ми и не плачи,
аз не съм там... аз не спя...
Аз съм хилядите ветрове, които веят...
...Аз съм диамантените отблясъци на снега...
........

В оригинал,звучи още по-красиво,втората версия е по..добра,ето я:

Mary Elizabeth Frye

    Do not stand at my grave and weep,
    I am not there, I do not sleep.
    I am in a thousand winds that blow,
    I am the softly falling snow.
    I am the gentle showers of rain,
    I am the fields of ripening grain.
    I am in the Morning hush,
    I am in the graceful rush
    Of beautiful birds in circling flight,
    I am the starshine of the night.
    I am in the flowers that bloom,
    I am in a quiet room.
    I am in the birds that sing,
    I am in each lovely thing.
    Do not stand at my grave and cry,
    I am not there. I do not die.

Благодаря за красивата поема!
В почит към всички за които скърбим и ни липсват,всички,които винаги ще обичаме и никога няма да забравим:
http://www.youtube.com/watch?v=skk9vfoUJXc

Мили момичета, все избягвам вашата тема, защото не знам доколко съм затук   Четох един път преди много време и не спрях да плача, а сега я чета за втори път и пак рева.
Аз не съм вдовица, но майка ми е. Знам какво чувствате, знам какво чувстват и децата ви.
Толкова ми е мъчно за татко!Моят татко, най-силният, най-добрият, най-готиният!Всеки ден ми се иска да е до мен, за да види колко е порастнало "на тати момиченцето", как се оправя самичко в живота, колко е силно и борбено, защото тати така го е учил!Плача с всяка буква, която пиша.
Няма ден, в който да не си мисля за татко, да не се питам, ами ако беше тук, какво щеше да направи на мое място, какво щеше да мисли за това или онова.
Почина преди 4 години. Все едно беше вчера. Беше толкова силен и допоследно стискаше зъби и двамата градяхме планове за бъдещето, макар да знаехме, че такова няма да имаме.
Още помня гласа му, последният път, когато мипомаха за довиждане, всичко помня.
Дълго време след като почина, аз слагах едн снимка на масата и чинийка с ядене и вода и за него.
Не обичам да ходя на онзи гроб!Той не е на баща ми!Баща ми е свободен и не стои там. Понякога само ходя сама, когато почувствам, че е сякаш ме вика. Говоря му. Смеем се. Никога не плача пред хората за татко, винаги разказвам смешни и весели неща свързани с него.
Майка ми каза, че нямам сърце...
За мен моят баща не е мъртъв, не е и няма да бъде!Той е с мен всеки ден и много го обичам!
И аз съм писала писма, опаковала съм ги в плик с името му, а за адрес слагах РАЯ. Писала съм му смси. Имам гласът му записан на един стар мобилен телефон, но ми става много мъчно като го слушам и все ми се иска да му отоговоря, когато ме пита: "Бори, как си, тате?"

Извинявайте, че ви занимавам и въобще не ви помагам, но ми стана много тежко  
Вие всички сте толкова силни и ви желая само здраве на вас и децата ви.
Простете, че се намесих в темата ви.  


Това е един от моите стихове, писах за баща ми:

И ако има пропаст бездънна
И ако има безкрай
Ще стигна на пропастта до дъното
И на безкрая до край,
За да те видя за миг
За миг да зърна очите ти
Тъй мили и сини
Толкоз добри
Така огряващи дните ми

И ако кажат че луда съм
И ако се смеят в очите ми
Ще преплувам отвъдното в сън
И ще дойда във дните ти.
Казват нямало връщане,
казват вечност било
Цяла вечност е в къщи
Да нямаме твойто крило

И ако виждаш отнякъде
И ако чуваш ти мислите
Ако сънуваш очите ми
Или усещаш сърцето ми
Значи знаеш, че мога
Да преплувам бездънното
Да стигна до края
На онова безкрайно
И да дойда в отвъдното
За да ти кажа че липсваш ми!

vagabond,  много съжалявам , че ти се е случило това. Сигурно сте имали силна връзка.
Мъката по близките ни е една, така че не се извинявай, че си тук.
На моменти се питам какво ли е на детето ми. Но то на тези тема не споделя. Иначе доста неща от ежедневието ми разказва. Сигурно аз съм виновна. не можех да говоря за баща й дълго време. Тя сигурно реши, че това е тема табу. Нищо не ме пита за него. А сигурно има нужда от разказите ми.

Можете ли да ми кажете дали трябва да водя децата на гробищата и колко често. Минаха 3 месеца от както почина съпруга ми внезапно, без да е боледувал. Аз ходя 3 пъти в седмицата и не знам кога да водя децата и да ли е редно . Те са на 6 и 8 години, две момчета, които бяха много превързани към него. Много е трудно, искам си стария живот, с всичките му борби. А там е пусто, никой не говори. Не знам дали ме чува, ходя сама късно, когато знам, че няма никой около мен. Внушавам си, че ми олеква за момента, или не е внушение.

vagabond,миличка много е красива поемата ,описала си точно моите чувства ,но аз нямам твоето дар слово,а понякога искам да кажа толкова много неща ,но не мога да опиша сърцето си ,то е само една дума болка.Margoto води ги само ако поискат да отидат при тати.Моята дъщеричка не иска да ходи и не я насилвам,не я взех и на погребението,исках да запомни татко си както го изпрати сутринта ./Моят съпруг също беше на 37г и загина в автомобилна катастрофа час и половина след като излезе за работа - един заспал шофьор на цистерна го е блъснал/Искам да го помни като вечно усмихнатия и весел тати.

За мен е много тежко да водя детето на гробищата. Още повече ми се изостря мъката. Ходя там и си говоря на спокойствие с него.

Днес не ми е ден и като ви прочетох се наревах едно хубаво.....Много ми е мъчно за момчето ми...не мога да забравя колко мъки преживя с тази болест.....Като почина запълних времето си с грижите за децата ,не давах на никой да ме отмени исках да съм ангажирана.Сега пък почнах работа и съсвсем си запълних времето ,но в момента в който остана сама със себе си сълзите рукват....Боли ....

 vagabond,

 Какво ли не прави човек в мъката си.
Месеци следкато съпругът ми почина, ми се е искало, да отида при някой болен познат старец и да му кажа, като умре и види моето момче, да му каже колко много тъгуваме за него и да му каже колко го обичаме...
 Все едно да бях казала на някого, ти си пътник, хайде умирай да ми свършиш работа.

 Звучи налудничаво, но в мъката си, човек е способен на какви ли не щуротии.

Не не звучи налудничево,аз също го направих и помолих майка ми ,който отиде пръв от нас ,ако не съм аз непременно да ми даде знак ,че милия ми е добре и ни вижда.Милата ми майчица обеща ми какво да прави.

И аз съм си го мислела това, спокойно и майка ми също 

Момичета, искам да ви дам целия кураж на този свят, за да се усмихвате въпреки всичко 

Не карайте децата си да ходят по гробища, ако не искат, но говорете с тях за татковците им. Те трябва да отработят болката, а не да я затворят в себе си. Всеки има нужда да говори, независимо, че е дете.
На мъжът ми майка му така направо е заличила всеки спомен за баща им от дома им, за да не ги натоварва, да ги предпазва и когато се появих аз и само за баща си говорех, явно с годините всички ми свикнаха и започнаха и те да говорят и да си разказваме разни неща. Мъжът ми може да говори с мен, ако иска. И говорим, как нашите татковци ни гледат и сигурно ни се радват отгоре

И майка им разбра, че като се е опитала да ги предпази, като не говори за баща им, всъщност не им е помогнала. Може би не при всички е така, не знам, но мое лично мнение е, че трябва да се говори. Тези силни емоции и чувства не бива да се спотайват в душата на никой, подтиснати.

Целувки на всички от едно пораснало татково момиченце