Има ли и други, за които времето, прекарано с децата им е мъчение

Оооо да p.mariana напълно споделям нуждата от споделяне и разбиране!!!
И на мен в тежките ми моменти ми е помагало именно общуване с майки, чиито деца имат сходен на моите темперамент и проблеми. Именно и за това Миленка създаде темата за "Темпераментните деца", за да се подкрепяме, за да споделяме със себеподобни, за да видим проблема и евентуалните му решения отстрани. Да си даваме съвети и да се подкрепяме.
Напълно съм добронамерена в съветите си към NikiFin макар и тона ми да е може би по-рязък на моменти / NikiFin помня те още от Дир-ските клубове /.

Сега се сещам и за още една книга, която лично на мен много ми помогна освен хилядите други за възпитанието на децата - "Подсъзнанието може всичко" - има я и онлайн - непременно я намери и почни да я прилагаш, звучеше ми налудничаво в началото, но е факт че има ефект.
Ако се сетя от къде да дръпна линк ще го пусна тук.



NikiFin не си нежелана - това първо!
И второ точно това е най-големия ти проблем по мое мнение - ти самата се настройваш /от личен опит ти го казвам, защото съм минала през такъв период/ като приемаш децата си и общуването с тях като бреме.
Това се опитаха да ти кажат и мамите в темата - промени гледната си точка за проблема. Не приемай децата си като врагове, а търси пътища да ги направиш приятели. Не е лесно!!! Но е възможно!
Аз неслучайно ти казах, че харесвам нагласата в темата, защото всички там сме наясно с проблема си, борим се, плачем си на рамената, но всеки говори за бонбоните си с нежност, обич и разбиране, това е което те отличава от останалите, а не директността ти.
Ние също сме директни и откровени, всяка от нас е споделяла гняв, болка, мъка, желание да намери решение, изтощение, но винаги с търсене на решение, а не с констатацията че видиш ли децата са ужасни.
Ако не се промени настройката ти към проблема не съм оптимист за промяна в ситуацията 
Както виждаш съм пределно пряма!

И други са ми говорили за тази книга, ще съм ти много благодарна ако намериш линка.
Чувала съм страхотни отзиви за нея.

marmotche, би ли споделила как те посъветва психоложката да постъпваш, когато примерно си вързана с едното дете по някакъв начин и не може да го оставиш на секундата и да деагираш, пък дори и просто да си далече от детето което го виждаш че е на път да направи нещо животозастрашаващо... аз за сега друг начин не знам освен да викна.  По ТВ даже казваха някакви, че всъщност викането дори е полезно за децата на моменти

Абсолютно съм съгласна с казаното от Лени и другите момичета,и точно темата за темрераментните деца исках да укажа  .Спрях да крещя много отдавна,защото след това се ненавиждам само като се сетя какво съм направила.И ако искам да я накарам да направи нещо,което ТЯ не иска....как да кажа... и аз захитрях,но това идва с времето.Лошото е ,че дяволинка захитрява и тя ,че се и опитва да ме наддумва  .Но по важното е да си НАПРАВИШ време за теб,ама точно да си НАПРАВИШ!!!,за да презаредиш,иначе абсурдно много се товариш.Знам какво пиша,защото я отгледах почти сама-имаме само една баба на 75,която помага,но е далече,а тати от работа-на село да им помага.Това лято за първи път и тя беше там за два месеца и къщата ни беше кошмарно пуста,тъжна и....чак мрачна.Замисли се над писанките ми,децата са дар божи ,но и най-голямото изпитание за ума,тялото и душата,и когато един ден порастне и излезе извън дома-просто е пусто.Сори за дългия пост,но го скъсих доколкото можах,а искам толкова да ти говоря....

Да ето

http://www.kehoeducation.com/

ето я  самата книга, но не зная има ли я налична в момента http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=116655

http://truden.com/download-file-103.html - пробвайте да я дръпнете оттук дано стане.

Намерих книгата.....Автора е Джон Кехоу нали? Да не объркам нещо

Свалих си я. Сега остава да я прочета

Аз за себе си съм се убедила, че което зависи от мен съм направила за моментните си възможности(все пак ще прочета книгата, може и да има нещо, което не съм пробвала). Вярно, може да направя така, че да прекарвам по малко време с децата си като ги връча на друг да ги гледа. Дори пробвах, спасих се за 1 седмица и това е най хубавата ми седмица след раждането. Това е бягане от проблема, но наистина е единственият изход за сега.
Но както и да си приемаш децата, невъзможно е да се държиш нормално и адекватно при положение че ти се пищи нон стоп на главата и трепереш целия и вече почваш да се чудиш не как да им затвориш устата, а как да се сдържаш да не ги убиеш. Нормално е да си ненормален ако не си спал нормално от как си родил. Тук колкото и да се убеждаваш, че си свеж, че си спокоен, че всичко е наред.... просто няма шанс да се замозалъжеш, че черното е бяло. Физиката и психиката си иска своето и не може просто да злоупетребяваш с тях и да си мислиш, че си им господар. Защото те са твой господар. Дори да направиш нещо преко силите си и да си мислиш, че си върха на сладоледа, че си преборил себе си, слабостите си, нуждите си.... то пораженията дори и скрити си остават и в един момент изникват и те тръшкат примерно под формата на нелечима болест. Тогава разбираш, че не може да се правиш на всесилен, че не си Бог и че не може само да вземаш от тялото си, без да му даваш това, от което има нужда.
Настройката ти към света и в частност към децата се определя от задоволеността на нуждите ти. Ако всичко ти е наред, си щастлив, обичаш целия свят и животът е песен. Ако обаче нуждите ти не са задоволени това променя целия ти мироглед и усещания. Като дойдох в Дания останах изумена от спокойствието на тукашните хора, усмихнати, добронамерени, щастливи. После и статистика четох, че датчаните са най щастливата нация в Европа. Може би частично си е заради скандинавския ген. Но дебел пръст има качеството на живота тук. Хората... те просто нямат никакви проблеми, не се тревожат за нищо защото просто няма за какво. Децата им се раждат кротки и разбрани, от бебета се държат като възрастни, няма такива истерии (има разбира ама не са правило). Педагозите се справят без кой знае кви проблеми с малките датчанчета и имат самочувствието на добри педагози. Ама сестра ми като им прати щерка си нещо взеха да издават багажа. И за моя Давид сега са осигурили специалист да го наблюдава и да им даде съвет как да го третират, защото за 6 месеца те  не успяха със стандартните методи да го вкарат в датските им рамки. Ще видим сега каква ще е ползата от техния специалист.

Знаеш ли,все едно аз съм писала всичко.С разликата,че ти имаш 3 деца,а аз 1.
Аз също имам помощ от роднини,таткото,но всъщност аз съм по цял ден и цяла нощ с Калоян.
Вече всичко ме изкарва извън нерви,имам чувството,че ми остава малко за да полудея.
Вчера направо изпаднах в истерия,след като седя 15 минути на гърнето без да се изпишка,стана,отиде в другата стая и се изпика на паркета.Е това беше върха на сладоледа.
Просто полудях,откачих и го напердаших.Май прекалих.Двамата плакахме,аз изгубих глас от викане.И вчера преди лягане си казах,че повече няма да викам,ще говоря спокойно,ще обеснявам.Еми не става.От най-малкото губя търпение,като повторя нещо 100 пъти,още повече.
Срам ме е какви мисли минават през главата ми.
Когато излеза не ми се прибира.
Когато е при бабите си,никога не се оплакват и казват колко е послушен.
Е как става тая работа,незнам.
Сега живи здрави след месец се връщам на работа.Тогава ще видя как ще е положението.

"Нормално е да си ненормален ако не си спал нормално от как си родил"

Нормално е... но е много опасно да оставаш в това състояние дълго време и да гледаш деца, при това цели три. Потърси помощ. Не е срамно. Ако в момент на издивяване направиш някоя глупост, за която споменаваш, ще стане много по-зле.

Постоянно мъчение- не, има такива моменти, както съм сигурна са налице при всеки родител. Само дето едни го признават, а други-не. Колкото си по- натоварена и изморена, толкова по- чести са тези моменти, нормално е.
Бих била много щастлива, ако имаше кой да поеме от време на време децата ми, но като няма просто стискам зъби, докато не порастне и малкото дете поне на 4-5 години и не стане по- самостоятелно.
Иначе ако трябва да си на работа, да се прибереш и да започнеш веднага с домашните и уроците на големия /понеже се налага контрол, иначе е безсмислено/, едновременно с това да обслужвам малкия, да готвя, да почистя нещо, да обърна внимание и на съпруга си, ако той не ми помагаше щях да се чувствам по- често по този именно начин.
Няма как да са задоволени нуждите ти, ако децата гледаш само и през цялото време ти. Понеже нямаш време да ги задоволиш.
Не си втълпявай, че друг не може да те замени временно. Търси такива хора и такива моменти и просто не мисли, че другият няма да се справи по- добре от теб. Той просто ще се справи по друг начин, най- често нито по- добре, нито по- зле. Самовнушението, разбира се, е нещо неприложимо, когато се чувстваш като изцеден парцал. Единственото истинско лечение е точно решаване на конкретния проблем. За мен- възможност да се разтоваря без децата и признаване пред себе си поне, че съм изморена, отегчена и че имам нужди, т.е. да наричам чувствата, които изпитвам, с истинските им имена. И никога не съм мислила, че мога сама да се справя с всяко положение- нормално е да не мога. Никой не може, всички сме хора.

Дай ги на градина! Поне големия. Градината винаги променя децата и винаги има полза за развитието им, само за здравето не не добра. 5 дни в месеца да ходят, пак е от значение! Не знам как е при вас, тук в държавната градина си е съвсем рентабилно детето да е записано, но да не прави пълна посещаемост в градината, не е задължително нон-стоп да е там, може да ходи до обяд, може да ходи само 2-3 дни от седмицата и такъв баланс е много добър.
Моя син болеува често и обикновен прави 5-8 дни в месеца посещаемост. Те са от огромно значение за развитието му и аз много държа на тях.
Ако можеш намери някакъв детски клуб, където да ги оставяш 1-2 дни в седмицата за по няколко часа. Повечето родители не виждат смисъл от това, понеже не е пълна посещаемост, по цял ден, а разликата въпреки малкото часове наистина е голяма.

Не знам какво казват по ТВ или поредният психолог какво мисли, но у нас, ако не викна на време при тази ситуация, за да се стопира о време малкото и да докопам нещото, което не бива да пипа /примерно/, друго не действа. Аз дори не съжалявам, че съм викнала- няма друг начин, поне не бия. Поне не съм вбесена, просто това е своевременна реакция, като изръмжаването при майката- лъвица, примерно, виквам съвсем умишлено и целенасочено. Говоря за случаи, когато е нужна навременна реакция. Там нямаме време да си бъбрим кротко.
Моето малко хлапе е също много буйно, подвижно и приказливо- не всеки му издържа. Майка ми определено не може да го гледа, не я и карам. Добре, че бавачката се справя. Като стане на 3 г. и тръгне на градина /записала съм го, разбира се/, ще видив как ще се справят учителките. Приемам, че е вид темперамент и толкоз.

NikiFin, Заглавието на темата е екстремно, но с горните цитати съм съгласна- трабва да намериш как да балансираш! За да избягам от полудяване - върнах се на работа,а  с част от парите плащам за гледане на детето.Не че на работа вс. е идеално...
А задоволеноста на нуждите  зависи от генерирането им... От празнотата вътре във всеки от нас.

Децата ми не са чааак толкова буйни, макар че не мога да кажа, че са спокойни и тихи  
Като са двамата заедно / а и малкия само / имат нужда от постоянен надзор на възрастен. Който ги "гледа" се налага очите да са му на 100.
NikiFin твои теми съм чела няколко пъти, още, когато си беше само с баткото и си мисля, че ти наистина си много изтущена - и емоционално и физически - трябва ти почивка, някой да те отменя, а според мен и някое друго занимание - извън децата . Това ежедневие те унищожава и според мен ще става по-зле, ако не промениш нещо. Тази нагласа към децата ти, сякаш трябва да се пребориш с тях, някак ти пречи да намериш правилния път.
А големия ти син не ходи ли на градина? Мисля, че ходеше   - не се ли промени ...?