трябва ли да я уча да се бие и бута!

Разбира се, че не сме във война. Как пък го каза.  Просто, като всеки нормален човек искам детето ми да е контакно, но  не и нон-стоп малтретирано от по-"свободни" дечица. Което НЕ значи да го насърчавам да започва боя, но не ми се ще и постоянно да го утешавам и то при положение, че се е държало добре. И не казвам да стават неуравновесени, а да не служат за "боксова круша". Обикновенно следващия път "нападателчето" се замисля дали точно с това дете да се закача. Може й да не се замисли, но в повечето случаи се получава...колкото й да съм се чудела на това.
А си/превръщаш се в лузър  не задължително, защото си възпитан, а когато нееднократно търпиш да те тъпчат и хленчиш вместо да вземеш мерки. При това с "благословия".
Надявам се този път да съм се изказа по-ясно, защото виждам,че си останала с впечателнието, че съм против децата да са възпитани или неагресивни. Е, не е така...
 
P.S. Все забравям да кажа на Ellypr, че много ми хареса какво е казала  ...

и Елина беше така...когато някой я удареше...идваше при мен разплакана и това е..
В дежурната градина обаче...събраха всички деца от нашата в една група...представяте си какво е... и учителките действат на принципа "ами..като те удари той, удари го и ти"....
И сега резултата е, че Елина не остава длъжна...да не кажа, че си е станала една побойница...ако я удари някой не се бави да отвърне...

Незнам дали ми харесва това... От една страна неискам да е бойна...но от друга...тя никога не напада първа и просто вече децата не я удрят, защото значт, че "империята отвръща.."

Учи я да се защитава и да не се оставя да бъде тормозена!
Моето момче (2г.) май е като щерка ти. Досега не е влизал в сериозни конфликти с други деца, но виждам, че когато са груби  с него той се свива и озадачен се оттегля. Свикнал е с малкото си братче да бъде внимателен, гушка го и дава играчките си. С другите деца се отнася по същия начин.  Много болно ми става като се приближи дружелюбно към някое дете, иска да си играят и дава нещата си, гали го, а отсрещното дете го блъсва, взима му играчката и заминава, а моя остава с отворена уста от удивление и разочарование. Когато му поискат играчките веднага ги отстъпва (без да съм го карала), когато той поиска нещо не му дават и идва при мен да плаче.   Днес се качи на пързалка, а горе 3 големички момиченца (към 6-7г.) дойдоха да ми обяснят, че им пречел там и да го сваля!  Аз им казах да не сърдят, защото  пързалката е за всички. Ако ме нямаше там вероятно щяха да го изблъскат и съборят

Anan, дъщеря ти ми се вижда като доста зряло за възрастта си дете, може би преждевременно развито - чак толкова да обмисля нещата, и да задава въпроси!
Освен това, явно е сговорчива и се поддава на обучение и бързо възприема. Но не всички деца са така! Повечето деца минават през период на агресия в тази възраст, после минава. Вие май леко сте го минали това, без проблеми. Обаче недей да си мислиш: 'Щом моето дете може да се научи да се държи добре, значи и другите могат!' - защото не всички деца са толкова лесни, независимо от полаганите (родителски) усилия. Е, има си и лоши родители, де, но не е там работата.
Та според мен не бива да учиш дете да се бие и бута - първо, обикновено няма ефект (те го правят импулсивно на тази възраст, а не защото така ги 'учат') и второ, защото зачеркваш цялата добра работа по възпитанието - първо 'бъди добра', пък после - ' удряй!' Много объркващо!
Все пак, едно е дете да удари друго импулсивно и без да се замисля, друго е да удари по настояване на родителя!
Та, защо не я похвалиш, че се държи толкова добре, и не и обясниш, че някои други деца още не са се научили, че така не се прави! Морално превъзходство! И укрепване на самочувствието.

Децата като се удрят, майките май повече ги боли!

Чувствам се задължена да напиша как се развиха нещата при нас, а и да се извиня за "насъскването". Наистина е грозно да се каже това за толкова малки деца . Но на тази мисъл ме наведе отговора на някои майки как се справят със ситуации, в които детето им ги удря. Пляскат по ръчичката, като попитах добре де нали по този начин детето се учи, че пляскането е нормално след като родителите го прилагат, ми се отговори - ами, той/тя ходи на градина и ще е добре да може да се справя. Освен това не ми се стори особено убедителна майката на момичето, което буташе моето, тя само смрънка нещо. Може пък и на жената да и е писнало по цял ден да повтаря едно и също и Луси да си прави каквото иска. Има и продължение на нещастните събития. Вчера бяхме на барбекю, с домакинята се запознахме покрай децата. Влизаме, синчето им играеше с други 2 момичета, Елена отиде да си играе с тях и онова и изкрещя - не те искам тук. Родителите му бяха заети и нямаше кой да му каже на човечето да спре да се държи като нелюбезен домакин. Ние с мъжа ми бяхме като втрещени, Елена ревна и не се отдели от мен. Откъде ще му дойде на акъла да и вика така! Елена такова нещо не е чувала през живота си, та как ще и роди главата да каже нещо такова. Това в контекста, че от родителите зависи много. Та изчетох, питах хора с опит.........Опитах с нещо което се нарича да "играем ролята на" с едно мече. Ако мечо те удари, удари го и ти. Тя го погали както съм я учила и каза - о, меко меченце. Отказах се, когато каза - аз обичам децата, искам да си играя с тях. Сви ми се сърцето и си помислих, че си харесвам детето такова, каквото е. Прегърнах я и и казах, че се справя чудесно. Свекървата и health visitor-ката казаха, че аз прекалено се разстройвам и не реагирам адекватно. Би трябвало да съм по-твърда, задължително да се намеся без излишни емоции и да поговоря с майките на другите деца дали аз мога да кажа две-три приказки на техните дечица. Може и да им влезе нещо в главите като идва от страничен човек, а не от майките им. Още повече, че с майките се познавам и се събираме точно за да могат децата да се учат на социални умения. От друга страна ако Елена ме види много разстроена, естествено ще се разстрои още повече. Говорих и с баща ми - човекът каза, че и при мен е имало такива работи като дете, но в детската градина. В училище не съм имала никакви проблеми. Значи съм се научила някак си. Спомних си и какво ми казваше майка ми - ти прави каквото съм те учила и каквото смяташ за правилно, пък другите да правят каквото щат.
И така - научих я да казва на висок глас - don't do it any more и да ме извика. Много са малки да се оправят в такива ситуации без възрастен да каже - това е лошо, не прави така. Баща ми каза нещо, което ми се стори много вярно и за което не съм се замисляла. Човекът каза, че децата получават повече топлота и внимание от майката и затова са склонни да приемат/учат от нея.
Благодаря на всички, които ми отговориха, във всеки отговор намери по нещо, което ми помогна да взема решение как да се справя.
Шемет, не че ми е било лесно, нямаш си на идея колко пъти съм повтаряла едно и също със спокоен тон, когато ми е идвало да скоча и да шамаря и как с детето сме като сиамски близнаци. Нямам си никой тук да ми даде 1 час почивка. Карай, живи и здрави.
Хора помнете, че насилието поражда насилие.

     Много си права за това Анан. Радвам се, е си намерила нашин да се справиш със ситуацията. А з си мислех да ти кажа нещот от сорта на това, което знаеш от майка си. Детето ти да постъпва както ти го учиш, така както то смята за правилно, а пък другите да правят каквото си искат.

Много ми е интересна темата, защото и аз не отдавна се замислих точно за това.

Абсолютно съгласна съм с anan и Ellypr ! Това е и моето виждане.

anan , и аз възпитавам детето си по същия начин. И да, уча я вече да удря щом я ударят! А също и ".... е груб/а, играй си с някой друг.".  Няма да допусна да е агресивна и да напада първа (тя знае и не го прави, въпреки че е само на 1г.и4м), но и няма да я оставя да плаче и да се оттегля, когато са я блъснали безпричинно.

Не смятам, че агресивността и липсата на възпитание могат да се оправдаят с изрази като "ами то е дете", " то не разбира", "малко е по-буен"  и др. Всяко дете се поддава на възпитане и това е ролята на родителя.
Дори в "насъскването" има нещо вярно. Разбира се,че никой не казва на детето си "Отиди и удари това детенце, дето се приближава!", но когато го направи по собствена идея, коментара на родителя често е - "без коментар" (т.е. мълчи си) или просто "Иване-е-е!" (примерно).
Без да искам да обидя някого, но израза "Децата да се оправят сами"    Дали утре, когато моето дете бъде блъснато и отговори на удара, майката на нападателя, виждайки го разплакан и с ожулени колене, ще каже "децата се оправиха сами"  Много се съмнявам.
Възпитанието е не само да учиш детето какво да прави, но и какво да не прави. Може и да удрят импулсивно, но също така импулсивно и бъркат в контакта например. Защо във втория случай обясняваме, че не бива да го прави, а в първия си мълчим?

Да бе, няма лесни деца...обаче някои са си все пак по-труднички!
Детето можеш, и трябва да го обичаш, да го подкрепяш, да го успокояваш - но не може да действаш вместо него, има си неща, които само трябва да научи от опит.
Иначе и аз съм изпадала в подобна ситуация, макар че синът ми е доста оправен и общителен (такъв си е по характер, не по мои заслуги). И то -с детето на една много добра приятелка, не някаква чужда майка. Почти всеки ден се виждахме.  Към 3 годишни бяха, и тя като забременя, и нейния син като разви една злоба, ужас! Мине не мине, и удари моя - ма не нещо за играчка да се сдърпат, а така - съвсем без предупреждение. И то да беше само с ръка, айде - ама като вземе някоя тежка метална количка... Веднъж взе един камък, и съвсем без никакъв повод, го цели в главата - добре, че не уцели!
Пък моят - нищо. Или реве, хем от болка, хем от обида. Дълго време бях много строга с него за удрянето, щото по принцип е по-едър и силен. И хем му се иска да върне удара, хем виждам, че не може. Други деца се е случвало да удари, но най-добрия си приятел - не! Аз гледам отстрани и ми се плаче, а майката - и тя не знае какво да направи. Тя по принцип не е привърженичка на строгите наказания, все му говори, но без никакъв ефект. Пък аз кво да и кажа, виждам, че и тя страда, и бременна все пак. Ама пък все ми се струваше, че ту страда, ту е доволна, че детето и, което е по-дребно и слабичко, се 'оправя'. Може и да не е било така. Така и не събрах кураж да повдигна въпроса - добри приятелки, да не си развалим отношенията...
Обаче веднъж викам на сина ми - ако някой те удари, може понякога и ти да го удариш - при самозащита, един вид. Пък той - ама, мамо, нали казваш, че не е хубаво да се удря! Направо ме хвана срам от себе си!
Та явно него не го притесняваше ситуацията чак толкова, пак си играеха и се радваха, а аз гледах да се намесвам в опасните моменти, и си страдах тайно, но гледах да не ми личи. К'во да правя!

Ангелика, аз лично хич не си мълча, когато моя син удари някой - а и не смятам, че трябва. По-скоро си мълча, когато него го ударят - да видя какво ще направи. Е, винаги се намесвам, ако стане опасно - има неща, с които не може да се правят компромиси.
Та мисълта ми е - трябва да им се прави забележка, и дори да се наказват, но и да ги разбираме, щото те са си деца все пак. Понякога удрят и като искат да си играят с някой, но не знаят как да започнат!
 Но най-важното, което искам да кажа е, че на тази възраст децата не се травмират толкова от сблъсъци на бойното поле (искам да кажа детската площадка  ) а от отношението на родителите, и ако те третират другите деца като потенциална опасност за тяхното, наистина може да му създадат проблем с общуването. Което си е много по-гадно, отколкото да те бутнат на пясъка.

 

Напълно подкрепям всичко, което си казала досега. Просто няма какво да добавя.

С интерес четох темата, но с този пасаж съм категорично несъгласна. Сега си постоянно край детето си, а утре, след година или две? Кой вместо него ще трябва да преценява?


Много е трудно да гледаш и да не се намесваш, а чак ти се плаче колко е наранено детето ти /физически или емоционално/, но от гледна точка на развитието на детето в такива случаи си струва да премълчиш.

А личния ми опит: На щерката й обясних, че всички деца са добри, но някои са възпитани да уважават околните, други - не. Ако някой несправедливо я удари, обиди или е груб, просто да му обърне гръб и да играе с децата, които обича. За тригодишно дете е подходящо обяснение. Не исках да си мисли, че всички хора са добри и постъпват справедливо, най-малкото защото не е вярно.

Голямата дъщеря (1,5 г.) вече няколко пъти различни деца я бутат, а аз съвсем умишлено не се намесвам, за да видя как ще реагира, тъй като още не ходи на ясли и няма опит в общуването с връстници, само докато я водим да си играе навън и това е. Та Лилянчето стои като препарирано и абсолютно нищо не прави. Единия път там беше и татко й. Едно дете (по-голямо) много упорито искаше да я избута от една количка. Баща й отиде, хвана на Лиляна ръката и с нея удари ръката на другото дете. След това говорихме. Неговото мнение е да научими двете да се защитават. От една страна, вътрешно съм против агресията и насилието. От друга обаче, мисля, че е прав. Едно време на лекциите по психология ни обясняваха, че доверието на детето към родителите се гради върху съпоставката на това, което те го учат и това, което му се случва в реалния живот. Колкото в по-голяма степен казаното от родителите се потвърждава в живота, толкова по-голямо е доверието в тях. И обратното - когато вижда, че това,на което са го научили, се различава от действителността, то малко по малко губи доверието им. Мъжът ми го потвърди - едно време майка му го учила да не се бие с никого, да бъде добър и послушен... в резултат на което е изял порядъчно количество бой от "приятелчета" в детската градина и училище. В един момент е решил, че трябва да смени тактиката и каза, че откакто започнал и той да ги бие, го оставили на мира! И явно много го е преживявал, защото често го повтаря, когато сме на темата. А свекървата съвсем скоро разбра, че нейното добро и послушно момченце от даден момент нататък е биело и то, когато го бият. И каза "ама как така, аз не знаех???" Казах й това за доверието, а мъжът ми потвърди и й каза "Е как ще знаеш, като ти ме учеше на друго, естествено, че няма да ти кажа".
Смятам, че историята на татито е доста поучителна. Изводът лично за мен е, че трябва да си възпитаваме децата така, че да са подготвени за реалния живот. Макар че си задавам и такива въпроси като този, че животът реално е доста циничен и ако подготвя едно дете адекватно, то може да загуби мечтите и стремежите си... мечтите и цинизма са несъвместими, нали! Много ми се иска и се моля никога да не изгубя доверието на дъщерите си.

Е тва направо ме разби! Страшна 'педагогика'!
Сега ми стана ясно за родителите, които си насъскват децата!
Не може ли да каже 'момченце недей така, количките са за всички...' и прочее, и да се стигне до разбирателство?
Децата на тази възраст  не могат да се 'защитават' както по-големите. Едното се ядосва и удря, после другото се ядосва и удря, и така докато някое не се разреве - или и двете. Или докато някой не ги спре.
 Освен това , трудно ще разграничат неща като 'удряй, когато те ударят' от 'удряй, когато си ядосан'.

Изобщо не става въпрос за насъскване - детето никога не е посегнало на друго дете. Но след като 5 минути гледахме как онова момиченце я бута и я удря и в момента, в който видя мъжа ми да се приближава, се направи на невинна, прибра си ръцете и пусна една много тъъънка усмивчица (абе доста гадничко си се подсмихваше)... много ясно й беше какво е направила, както и че не е редно (за протокола, момиченцето беше на видима възраст 3-4 годинки, а мойта щерка - 1,5). Не вярвам, че в случая обяснението щеше да помогне. Мисля, че всяка от вас е виждала поне по едно такова дете. А нашето и след тази случка е все така неагресивно към другите деца, просто се оставя да го нутат и бият, за какво насъскване говориш???? Честно казано, ще бъда по-спокойна, ако зная, че се справя сама и не се оставя, но това е положението.