Или може би това е интимна тема.
Самосъжалителна...
Ако се решите, споделете. По какво изпитвате носталгия.
Моята носталгия, в плачливите ми настроения, е по най-незначителни случки, изгледи от пейзажи, през които сме минали.
Тогава, в безметежното ни минало.
Избликват ми неочаквано.
Един августовски ден, качваме се по прохода Шипка, детето повръща от завоите, чистя колата половин час.
А Б. иска да му снимам двете момиченца чужденчета, на около 4-5 годинки, тръгнали на разходка с мама и татко по стария проход, тревясал, разбира се, където и ние сме тръгнали да се разхождаме. Е така и не се престраших да му ги снимам.
Сашето върви, пристъпва с оранжевото си суичерче с вирнати нагоре ръчички за равновесие, тревите - колкото него.
А нашето момиченце?
Ще бъде ли така хубавко някога като онези двечките?
Толкова исках да имам момиченце.
Господи, ще го пазиш ли? Това малко сукаче-гризаче.
Как си отваря устицата учуденко и пери огромните очи.