Спомняте ли си кой е Никола Вапцаров?

Грозна история, много грозна !
Да оставим простите роднини,
а да си припомним това, което
е оставил.  Аз като негов голям
почитател, независимо от помията
изляна върху него в последните години,
винаги ще помня тези стихове !!!

Никола Вапцаров - Вяра

Ето - аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! -
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"
За него - Живота -
направил бих всичко. -
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? -
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? -
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! - Не струва! -
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!

ами  нищо не се е променило. гроб, ама имотец.
гнусна история. и жалка.

Ами скоро в една друга тема стана ясно, че за доста хора той е известен предимно с това, че е бил разстрелян, а е станал популярен просто по стечение на обстоятелствата и подходящата власт...
Тогава спрях да пиша в онази тема, защото за мен беше цинизъм. В този ред на мисли това би трябвало да е логично и очаквано продължение, нали? За народ, който не цени великите си личности.
На мен ми е много мъчно. И винаги ще ми бъде. Защото не просто го помня...

jullianna, благодаря ти, винаги ме разревава това 

Прекрасна идея да обърнем темата в нещо хубаво   

Ето моето любимо, дълго е, но е много подходящо, нали?

Ние спориме
       двама със дама
               на тема:
"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете -
тропа, нервира се,
           даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
                   от ропот
и град от словесна
              атака.

- Почакайте - казвам, - почакайте,
                             нека... -

Но тя ме прекъсва сърдито:
- Ах, моля, запрете!
                Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой
           насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
   на черква отишъл
                подире
и... после му станало леко. -

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
   понакуцвам
        в теория
и рекох полека,
         без злоба,
               човешки,
да пробвам със тази история. -

Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
               пари.
Синът ги подушил,
           вземал ги насила
и после баща си затрил.

Но в месец, или пък
              във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
      не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея
                злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
     ч о в е к.

Не зная с каква е
         закваса заквасен,
не зная и как е
           замесен,
но своята участ
       от книга по-ясна
му станала с някаква песен.

И после разправял:
     "Брей, как се обърках
и ето ти тебе
         бесило.
Не стига ти хлеба,
             залитнеш
                от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
                в скотобойна,
въртиш се, в очите ти - ножа.
Ех, лошо,
   ех, лошо
       светът е устроен!
А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
        изплаввал чудесен -
и после
    заспивал
        усмихнат...

Но в коридова
        тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. -
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
     "Хайде, стани."
Гледали хората
         тъпо и кухо
сивите, влажни стени.

Онзи в леглото
           разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
                 на бик.
Но лека-полека
          човека се сетил -
страхът е без полза,
                ще мре.
И някак в душата му
            станало светло.
- Да тръгнем ли? - казал.
            - Добре.
Той тръгнал. След него
                   те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
              "Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."

Във коридора
         тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
                   а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
                   в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
          тежка,
            човешка,
              жестока,
                 безока
                    съдба.

"Тя - моята - свърши...
               Ще висна обесен.
Но белким се свършва
               със мен?
Животът ще дойде по-хубав
                   от песен,
по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен
             и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би
                тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
                      но вие
грешите, приятелко, днес. -
Човекът спокойно, тъй - дума
                         след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
          с поглед безумен,
онези го гледали с страх.

Дори и затвора
         треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
       "Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
                   изкусно
през шията, после
              смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! - Разказвате,
                           сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! -
        Той пеел човека. -
Това е прекрасно, нали?


-----

Не знам може ли нещо да се каже след ТОВА. Аз винаги оставам безмълвна!

С гроб, или без гроб, поезията му е вечна. Никога не съм ходила на поклонение на гроба му, няма и да отида. Неговият храм е у дома, в библиотеката.
Не че одобрявам такива вандалски прояви, но не го смятам за толкова важно. Мисля, че творчеството на Вапцаров трябва да се изучава в училище, трябва и ние, като родители, да успеем да го представим правилно на нашите деца, за може и те да го обикнат и да го тачат.
Не се знае къде е гробът на Левски, но това не  пречи да бъде почитан и да се възприема като национален герой.
Важни са делата.
Тъжното е, че днешните деца си нямат и хабер кой е този поет, за какво се е борил, какво е оставил след себе си. Ето това е истинското поругаване на паметта на един велик българин. А не факта, че група диваци са бърникали в гроба му!

Милена, продължаваш да отказваш да помислиш и върху другата гледна точка. Заставам зад думите си, че ако не се беше сменила властта на 09.09.1944 г., ти изобщо нямаше да си чувала за Вапцаров, камо ли да си чела поезията му, просто защото е бил убит като терорист. И като такъв е щял да потъне в забвение и никой нямаше да издава стиховете му. Смяната на властта го прави герой и вкарва в учебниците. Факт! Ако съвременниците му познаваха творчеството му и го бяха признали като поет, той изобщо нямаше да бъде убит по международното споразумение, което България е подписала и признавала. Да, ама не. Никой от помолените да свидетелстват в съда в негова полза не го е сторил и... резултатът е ясен.
Не виждам какво общо има това с факта, че веднъж вече признат, познат и все още присъстващ в учебниците е подложен посмъртно на такава гавра. Гробът му би трябвало да е национална, а не семейна собственост. Или греша?
Роднините са си роднини и претенциите им могат да бъдат всякакви, но нима длъжностните лица не са знаели чий гроб разкопават? Защо са го допуснали изобщо? И ще има ли наказани за това безобразие?
Чие е гробното място, кой го е платил? Ако е собственост на семейството, така ли се грижи държавата за гениите си?

ПП baibibi, Вапцаров се изучава още - в 12 клас, ако не се лъжа.

Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична,
Аз паднах. Друг ще ме смени и... толкоз.
Какво тук значи някаква си личност!
Разстрел, и след разстрела - червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!

 

* * *
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и щеси отида.


Много тъжно. Явно нищо не уважаваме.

Сийке, хареса ми ТАЗИ тема да е поклон пред него. Може ли да не я поругаваме и нея с този безмислен спор?
Още там ти казах, че да, очевидно нямаше да го познавам, следователно нямаше как да го обичам толкова, ако е останал като враг, но не е. Късмет, обстоятелства, каквото и да е ВЕЧЕ няма значение за мен, защото поезията му я имам. Да, имам я като нещо мое, което ми е свято. Лично на мен. Отказвам да разсъждавам защо, как, кога, по какъв начин и защо е стигнала до мен, стига ми, че я имам. Нямам "друга гледна точка", разбираш ли, нямам!
Гробове, дребнички сплетни, разсъждения... Безмислено. Да, в тийн годините си много размишлявах и страдах, че тогава никой от съвременниците му не е застанал зад него... но ФАКТ, нали. Дори не искам да я мисля тази история повод за темата. Хванах се за заглавието ти. Много уместно. И разсъжденията, по-скоро усещанията и настройката като в онази тема, цитирам по памет "станал е известен заради смъртта си, а не заради поезията си" няма да го направят по-запомнен, ако ме разбираш.
А дребни душици винаги е имало и ще има. И не малко време съм разсъждавала какво щеше да стане с неговата Вяра, ако беше оцелял... Тежко ми е да го мисля. Затова спрях. Преди много, много години. Пазя го за себе си, надявам се да мога да го предам на децата си, когато още малко порастнат. Другото просто го изрових от душата си и го изхвърлих.
Това стига ли? Смятам, че разголих повече отколкото трябваше и от колкото обикновено правя.
Но... такава е темата. Затова сега си взимам едно ново издание, което получих като подарък за Коледа и отивам да си порева.

Не съм, благодаря ти и на теб   

Аз ще ви оставя с това:

И, ако случайно
  и аз остарея, тогава
     ще гледам от своя прозорец
       далечния път,
          ще гледам как вие се връщате,
              бодри и здрави,
                 и тихо ще шепна:
                     "О, колко е хубав светът!

 

Не съм, благодаря ти и на теб   

Аз ще ви оставя с това:

И, ако случайно
  и аз остарея, тогава
     ще гледам от своя прозорец
       далечния път,
          ще гледам как вие се връщате,
              бодри и здрави,
                 и тихо ще шепна:
                     "О, колко е хубав светът!


Точно това ми беше написал баща ми на тази книжка, която получих скоро 

Долно...много долно...

 

Жалка история.

Вапцаров според мен е една от най-нежните души в българската поезия.Така го чувствам,може би повлияна от малкото,което съм прочела за него.Идиоти са неговите роднини,срам нямат.

Ето това е българинът..... злобно, долно, подмолно същество...
 no coment

Разбира се, че си спомням. Учудвам се как е възможно в другите държави да правят градини
от гробищата си и забележителност от гробовете на знаменитостите си, а ние ги превръщаме
в някаква неподражаема свинщина, която просто демонстрира за пореден път колко струваме
с плоския си, форумен патриотизъм.