Защо искате да имате 2 и повече деца? - или защо не искате?

Винаги съм искала да имам повече от едно дете - две или три. Може би защото 25 години бях с моето любимо братче и оценявам колко хубаво е било това и за двама ни.

Не би ме спряла това, че първото е много диво или палаво. За разлика вече не мисля, направихме я. Парите рпи мен също не са решаващи, защото сме от хора, които могат и две и двеста. А няма нищо по-хубаво от къща с дечица.

Да видим кога ще бъдем дарени с второ 

Винаги съм искала да имам много деца може би защото аз съм четвърта,незнам как е издържала майка ми.честно казано.Имам едно момиче дето е за пет момчета ината, вироглава,не ме слуша тръшка се наказвам говоря, обяснявам и пак нищо няма оправяне.Сега съм бременна с второ момиче навих се въпреки всичко и ми става ясно че няма кротване с времето както се надявам,а и аз нямам никакви баби и помощ отникъде,таткото работи и съм сама в буквалния смисъл, добре че тръгна на градина ама то от болести не е ходила кой зна колко.Изнервена съм все викам по детето тя не млъква нещо страшно е незнам какъв нервак ще изкарам само да сме живи и здрави.Ами давам си кураж и се навих защото знам че по хубаво от пълна къща няма,трудно мие честно казано незнам как ще се справя дали ще мога но въпреки нервите и страховете че няма да е лесно искам да тя да има някой до себе си.Дано като се роди бебка да се покротне малко незнам,май само се надявам.Някъде сбърках с възпитанието май и дано второто е по кротко Но то пък без тях какъв живот е кой ще ме радва и кой ще ме изкарва извън нерви,не си струва живота, поне аз така мисля.Все ще пораснат и ще вземат да се разбират поне малко.

Искахме да имаме две деца от чисто егоистични подбуди. Изобщо не сме мислили с мъжа ми, че ако са повече, някой ден ще си имат близък човек, че няма да израснат егоисти /за мен тази теза е абсолютно невалидна/, че ще има с кого да си играят.
Просто искахме две деца и страшно се радвам, че стана така, че са породени. Нито за миг не съм спряла да се радвам на някое от децата си. Виж, ако имаше и трето, мисля, че нямаше да мога да се разделя между тях, но с две е добре.
Малко ми е самотно тричленно семейство /отраснала съм в такова!/. Така ни е добре - аз си имам момиченце, таткото си има момченце. Но това не означава, че се делим, напротив - винаги и навсякъде сме заедно четиримата. Поне докато децата са малки, къщата е пълна.
Когато се родиха децата ни, с мъжа ми бяхме в много тежко финансово положение. Едвам свързвахме двата края. Добре, че поне имахме жилище. Но заради немотията дори и за момент не съм си помисляла да прекратя втората си бременност. Вярно, че ни беше трудно, никой не ни е помагал, оправяхме се сами. Не бих казала, че е било извънредно тежко. Имахме си двете бебчета и бяхме щастливи. А най-много се радвам на това, че децата ми са породени!

Защото в сърцето ми има още толкова място... И още толкова много любов. И защото най-хубавото нещо е да я получиш обратно, умножена по две, три, а може и повече.

Искам поне две... Не знам защо. Просто така го чувствам. С малка разлика помежду им - може би 2 години. Но още нямам нито едно

Първо искам да помоля да не се дават квалификации - непълно, пълно семейство. Ако за едни пълното е 2-3-5 деца, за други пълно семейство може и да са двама души.

На въпроса.
Имам един син. Не искам второ дете. Не защото е палав. А защото категорично смятам, че само любов не е достатъчна за отглеждането, възпитанието и образованието на едно дете. Нямаме възможност, нито достатъчно голямо жилище за второ дете. Освен това, ако съм безкрайно честна - не вярвам, че ще имам сили, нерви и обич за второ дете.
Калоян е всичко, за което съм мечтала - даже повече. Изобщо не мога да повярвам, че бих могла да сътворя нещо по-прекрасно от него.

duhi-puhi, сигурна съм, че като приключите някой ден с кърменето и човека започне да намира своето място в света (демек излезе от бебешкия пубертет) ще ти стане по-широко и ще видиш местенцето за още едно бебе.
Инак аз съм от тези дето искат 4 деца   Засега са наполовина, но и плановете са да има по-голяма разликата между първите две и вторите две. Когато каката беше на година и половина (и беше доста трудно) бях убедена, че друго дете не искам и нямам място в сърцето си. Само, че то сърцето пораства заедно с децата, както се оказа.
Инак имам двама братя и от този, с който израстнах бая тормоз съм отнесла и съм искала да съм едно дете.

И да отговоря все пак на въпроса - незнам, просто такова е вътрешното ми усещане за нещата.

1-во защото не искам един ден сина ми да е сам, и 2-ро щом имаме финансовата възможност да отгледаме повече от 1 дете защо не

И двамата искаме да имаме две деца,но като гледам какво е финансовото положението май няма да можем да имаме и второ 

Ще цитирам някоя мама/ за съжаление не си спомням коя/ и се надявам тя да не се сърди:
Майчиното сърце е като пътека - колкото повече крачета тичат по нея толкова по голяма и хубава става.
Това е нелепо да се мисли, че второ дете няма да се обича толкова колкото първото - обичта не се дели - с новото бебе няма да вземете от обичта на по голямото, вие ще го заобичате по същият неповторим и страхотен начин по който обичате и другото си дете. Сигурна съм, че така е и с всяко следващо дете - аз поне съм решила да изпитам какво е и с трето 

Aз винаги съм искала да имам едно дете. Сигурно защото съм от голямо семейство и навремето все ми липсваше усамотение. И до ден днешен ценя тишината и спокойствието. Не знам защо си бях втълпила, че моето дете ще ми е благодарно за личното пространство, което му осигуряваме като го оставяме да расте сам.
Разбира се, това не беше единствената причина. Синът ми е доста енергично и будно дете, което изискваше цялото ми внимание. Не можех да си представя да гледам още едно човече. Ами ако не успеех да лавирам между двете? Ами ако започнех да ги деля без даже да осъзнавам, че го правя? Виждала съм не малко такива примери около мен. Финансовата страна няма да я коментирам - никога не е била фактор за нас. Млади и амбициозни хора сме, нямаме навикът да мислим пораженчески. Децата ни гладни и жадни няма да останат, все ще се справим. Но... Само като си представех.. Пак бременна, пак всичко отначало, но сега вече и с голям батко, пък и предимно сама. Струваше ми се мисията невъзможна.
Мъжът ми обаче е израстнал едно дете и категорично искаше ние да имаме поне две. Според него моите мотиви не бяха основателни и ги намираше за егоистични. В крайна сметка наложи волята си, забременях случайно (поне така си мисля, ама кой знае всъщност) и в началото му дръпнах голям рев. Точно след три дена вече започнах да се оглеждам за колички и кошарки, хвана ме бебетреската.  И с всеки изминал ден дъщеря ми ставаше все по-желано и по-желано дете. Сега като погледна назад се чудя на акъла си. Съжалявам единствено, че толкова време отказвах на мъжа ми второ и сега разликата между двете е пет години.
Трябвало е да бъде по-настоятелен. 

Винаги съм искала да имам две деца. Странното е, че до сега не се бях замисляла защо.  
-От една страна, аз имам сестра, може би за това.
-За да не е самотно едното детенце и да си има другарче в игрите.
-За да не е саможиво и да се научи да не бъде егоист. (Тук да не ми се сърдят майките на едно детенце... и аз ще съм скоро такава.  Просто подсъзнателно усещам, че това ще е по-лесния начин. )
-Просто за да създам повече от един живот, това е най-красивото нещо на света.
-И това което ще кажа на последно място, също не е много хубаво, и изобщо не трябва да го мисля, но все пак дълбоко в мен се прокрадва мисъл, породена от един спомен... Навремето пра-баба ми загубила първото си момиче,на десет годинки. След това е дала живот на три деца - моята баба и нейните двама братя.  
 Тя ми казваше: "Трябва винаги да се подсигуриш с повече от едно дете, защото Господ както дава, така и взима." Звучи грубо, но тя беше проста, народна жена и си ги казваше нещата както ги мисли.
 Ето! Порових се в главата си и отговорих сериозно. Дори съм благодарна за темата, защото и аз не си давах сметка защо искам две деца. А е хубаво човек да си ги обяснява нещата.

 

Мненията се променят, само това ви казвам ... аз бях човека, който беше твърдо против 2 деца, намирах го направо за нелепо едва ли не ... Струваше ми се абсурдно ... но ето, сега имам 2, и смятам, че второто ми дете е най-умната ми постъпка. Аз планирах и исках второто. Много повече от първото.

Не заради децата - заради себе си искам и още едно Просто... искам, това е. Искам пак да имам бебе, да гушкам бебе, да го гледам как расте, как играе с другите...
Което не ми се е случвало така осъзнато преди - вероятно защото второто дете беше абсолютно планирано и предвидено и си знаех, че ще го има, а сега трето не ми се очертава...
Иначе за второто - аз винаги съм искала малка разлика, защото с брат ми също сме породени (година и половина разлика имаме) и си растяхме като близнаци. Никога не съм била сама, никога не съм се чудила с кого да си говоря, не сме търсили внимание от родителите ни, деленето се получаваше естествено и ужасно много се обичаме и досега. Нямам спомен  да сме се били и да сме се карали някога, много хармонично си живеехме и исках същото и за децата си.
Е, не се получи както го планирах - разликата им е 5,5 години. Имаше един момент, в който също като при теб изобщо нямах желание за бебе - тъкмо бях отслабнала, тръгнах на работа, детето порасна и взе да се очовечава... Мина известно време, докато поискам - баткото вече беше на 4г, но тогава бебе не ставаше. Накрая стана, но за кратко И след това желането за дете вече беше измъчващо и ужасно, а не пълно с надежда и прекрасно... споменът ми за тези дни е доста ужасен. Важното е, че в крайна сметка забременях успешно и се роди дребната
Сега двамата се бият и се карат почти непрекъснато, но пък моментите, в които се занимават кротко един с друг, са безценни И твърдо ми беше несравнимо по-лесно всичко - изобщо не ме натовари нищо около гледането на бебето.
Така че от личен опит и като майка, и като учител потвърждавам, че едно дете се гледа най-трудно - колкото повече са, толкова по-лесно се справя човек с тях

Отивайки да си купя теста за бременност бях сигурна, че ще направя аборт. Не можех да си представя как ще имам две деца, как ще деля обичта си между тях....? Мислех че, ще лиша дъщеря си от толкова толкова много неща. И в същото време завиждах на връзката на приятелите ми с братята и сестрите им и знаех, че лишавам детето си именно от тази близост.
В момента, в който видях двете чертички обаче, просто се усмихнах, толкова много се зарадвах и нито и за секунда не съм си помислила за аборт или разни такива глупости. Толкова нормално приех това, че чакам второ дете, че чак се учудих от себе си.
А радостта на каката и таткото ме накара да искам още повече това бебе.
Сега дори съжалявам, че съм чакала толкова, за да се реша на второ. И все си задавам въпроса дали 5 години разлика не са твърде много, дали децата ми ще бъдат близки? Успокоява ме мисълта, че и второто се очертава да бъде момиче.
А пък и каката от доста време искаше сестричка, с която да играе и да гушка. Сега чака с нетърпение бебето, прави му подаръци и ги слага в една кутия, а в един сак събира дрехите, които вече са й малки.
Все още имам своите страхове, но подписите на майките с две и повече деца тук ми дават увереност, че ще се справя.