Страховете на бъдещата майка- да стане МАЙКА

Аз мисля,че е нормално за  всеки родител да се страхува дали ще се справи като такъв.Трябва да сме уверени в себе си,да имаме до себе си човек,на който да разчитаме  и всичко постепенно се научава.А тези,които не се страхуват са от онези с по 5-6 че и нагоре деца,Те не заслужават да са родители!

Никога не съм се страхувала, че няма да се справя, нито съм изпадала в паника. Книги не чета, съвети не приемам, разчитам на себе си и собствените си преценки

Ами аз съм на 31 години и имам бебче на почти четири месеца.Не ме е било страх да забременея, страха дойде като забременях.Дали бебчо ще е добре как се развива и други подобни.Не ме е било страх като раждах \секцио по спешност\.Когато видиш малката душица и разбереш че изцяло зависи от теб, всички страхове ти минават и ти идват сили и енергия да дадеш всичко на това малко същество.Поне при мен беше така, а после за отглеждането всеки се учи предполагам и страх винаги има естествено,за това родител се става трудно.Да имаш детенце е прекрасно, пожелам ти скоро да се похвалиш и късмет.  

За всеки моментът е индивидуален.
 Аз прецених, че ще раждам след като завърша образованието си. Поживях си добре, натрупах опит . Опитах от всичко и на 30 реших, че вече моментът е дошъл. Стана както си исках веднага. Благодарна съм много
Страхувах се да стана родител преди да се почувствам по-сигурна. Отговорността е голяма и животът вече има друго измерение.

Аз също съм на мнение, че страха изчезва или поне намалява с откриването на точния човек
Аз и съпруга ми изпитваме страх от това дали всичко ще е наред с бременността ми и дай Боже раждането, но не и страх от това дали ще се справим след това!

Всяка майка мисля има притеснения дали ще бъде добра майка, особено когато познава и се вълнува от психологията на човешката душа и големите следи , които оставят родителите у децата, често пъти не добри.
Но, от момента в който станах майка, няма по-добра и грижовна от мен, няма по-щастлива от мен. Чета и се интересувам непрекъснато за влиянието ни върху децата, и ще се старая да бъда добра за нея, но няма как и да не допуснем грешки в този дълъг и отговорен процес-родителстването. Но, то е НАЙ-ХУБАВОТО нещо!

Повече съм се страхувала,след като забременях-дали всичко ще е наред,финансово дали ще се справим.Няма място за страхове,така или иначе,това което аз си представях преди раждането, не излезе точно така.Не можеш всичко да предвидиш.И аз много четях и много мисля и анализирам всяко нещо.Понякога стигам до извода,че колкото повече човек чете и знае,не е от полза,а води до объркване.В случая по-добре се остави на инстинктите си и опита,който ще придобиеш в последствие.

Давай смело! Най хубавото нещо е да си майка. Тук няма правила и книги, които да ти помогнат. Да трябва да се прочетат много неща, но после всичко идва от само себе си, пък и всичко е индивидуално. Всичко зависи от твоя характер и детето. И въпреки, че се заричаме, че няма да му позволяваме нещо, не всеки може да откаже на едни детски молещи очи. Важна е и подкрепата на таткото както споменаха по горе мамите. Правилата са две: ОБИЧ и ТЪРПЕНИЕ.

Моите страхове понамаляха чак след като станах на 30... Затова и се реших толкова късно. Преди това определено не се чуствах готова. При мен главната пречка беше липсата на това къде да живеем. След като това се разреши страховете понамаляха. Не съм имала страхове относно това дали ще се справя като родител, а дали ще се справя финансово. Не обичам да разчитам твърде много на мъжете, поради няколко доста тежки измами на доверието в миналото и затова сега материалната база е главно моя. И това не е много хубаво, но поне съм спокойна за детето си.

Blagodarq vi za podkrepata,suvetite i spodeleniq opit!Прекрасно е да чуеш толкова много преживяни емоции...мислих дълго...знам, че този страх ме кара да се чувствам още по-тревожна и за това го поставям като проблем...,но се замислих също, че той ме и пази от бъдещи моменти, в които някъде ще го припозная-тези моменти ще бъдат трудните-и за това се опитавам сега да си изработвам механизми за мен самата, за да бъда по-готова-мислеща,емпатийна, доколкото е възможно,разбира се,това да направя сега-когато още не съм майка...тези  моменти ги асоциирам с деликатни ситуации, в които този страх ще ми напомня да съм по-внимателна и сензитивна.относно памперсите,пюретата,храненето- знам, че сте се справя, знам, че ще дам всичко от себе си, за да подкрепям,разбирам,обгрижвам,помагам на детето си...та сърцето ми е изпълнено с толкова огромна и безгранична любов,обич,копнеж,очакване,вълнение...просто не искам да повтарям много грешки, както и грешките на мойте родители и се опитвам да ги осъзнавам...един приятел казва "Нашите деца ще бъдат "дебили", защото ние ще се стараем да бъдем добри родители и ще ги лишим от емоционално преживяване на болката и трудностите и това те да се изправят някога пред такива дилеми и да търсят решение"-често се шегуваме с това...мъжът ми казва по темата, че според него ние двамата сме хора, притежаващи много положителни качества и може би ни е помогнало да станем такива именно възпитанието и начините,с които нашите родители са ни отгледали- според мен и да и не- не отричам, че родителите ни не са ни помагали да изразим примерно себе си или да сме отговорни за постъпките си, но са и правили безброй грешки, които са ни тежали, с които ни е било трудно да се справим и които следствия откриваме в живота си ( както този мой страх сега )- не мисля,че ще бъда безгрешен родител и че ще мисля, че винаги съм постъпила правилно, но знам, че искам да се стремя към усещане за граници,баланс и така необятната хармония!за сега знам само това- много мами са писали за обичта,тръпението и увереността, с която посрещат трудните моменти- мисля и аз да се постарая да се изправя пред тях с тези чувства!  

Ох, мила, ако знаеш колко си права! Никак не ги разбирам тези прекалено уверените в себе си, че се справят перфектно, но явно както и за всичко друго, и тук е до човек. Аз имах съмнения, и сега си ги имам. Вече съм направила мънички грешки, и продължавам да правя. Любовта и щастието ми са големи, но е наистина много трудно отгеждането на дете, аз си мисля, особено, когато е по-трудно като моето, но тук ще се обадят толкова много майки да кажат, че и техните са трудни. Те, трудностите са въпрос на психическа нагласа, нали така - повече са в главите ни. Понякога и всичко да ни е наред - пак сме криви, недоволни, изнервени, отегчени. Но ще отминат първите трудни години, когато нямаш и минута време за лична хигиена, да не говорим за друго, не спиш, за да седнеш да прочетеш нещо, пак заради детето.
Исках най-вече друго да кажа - че ме е страх наистина много, да не повторя грешките на родителите си, на майка си, с която така и нямам връзката, която толкова бих искала. Не в смисъл, че не поддържаме връзка, напротив - помагаме си, но за сметка на много изхабени нерви, защото е доста трудно общуването (с майка ми). Дали заради толкова различните характери, не зная, но е факт и ме мъчи, не го забравям, защото честите сблъсъци ми го припомнят. Не искам да се случи това и с мен и Настя.     И никак не съм уверена, че ще го избегна и ще имам тази връзка, която съм си мечтала, но нямам с майка ми, за която вече не си мечтая, защото зная, че е невъзможна. Дори в тийнеджърските си години, понякога наивно "стисках" палци да нямам дъщеря, за да не се случи същото, но сърцето ми не бе съгласно. Една част от мен все пак искаше втори шанс - сякаш да докажа, че може и да не стоят така нещата. Много тъжно звуча, дано не съм те разстроила. Истината е, че единственото, за което съжалявам е, че не съм си родила детето по-рано. Направо се чудя що за живот е било без него. Не че ми беше лош живота, но как съм могла да бъда цяла без детето си. На човек все нещо му липсва. Но не съм знаела колко голяма е точно тази липса.
Сама знаеш, че това са вечните въпроси, на които няма как да знаем отговорите предварително, колкото и да четем. Ти вече си направила много за бъдещото си дете, ще дадеш най-доброто от себе си, а виждам, че то никак не е малко. Останалото е божа работа. 

Честно казано, аз си мислех, че съм готова да имам дете.
Имам добре платена работа, добър съпруг, собствено жилище, завършила съм образованието си, тази година ставам на 26....
Но когато разбрах, че съм  бременна изживях стрес.
Първо, защото стана от първия път, а не го очаквах и после започнаха едни терзания, ами сега?!?
Ако ме уволнят от работа??? Трябва да се прави ремонт на апартамента, пари от къде???
Край на свободата- да пътувам и да излизам, когато си искам (тук май егоизма на зодията ми лъв проговори)...
Изобщо едни такива съмнения и притеснения...
Имам и таласемия минор и ензимопенична недостатъчност, дали детето ми ще ги наследи...
Определено се оказах неподготвена, но няма връщане назад...

Момичета темичката ми хареса и реших да се включа и аз. С моето мъжле говорим за бебе от 1 година. Тогава бях на положението на момичето, което е пуснало темичката... Много книги - детска психология и какво ли не ... буквално какво ли не. В един момент усетих че така само зациклям. Всеки път когато мъжът ми отваряше дума за бебе аз казвах "Не сега- първо това и това, после еди какво си," просто винаги имаше нещо което ме спираше, нещо от което ме е страх... дали ще се справя сега ли е момента...
В един момент си стъпихме на краката в следващия момент ни изгоря жилището и останахме на нула- буквално на 0 тогава осъзнах че отлагането е излишно. Тогава осъзнах че аз и мъжа до мен сме способни да се справим каквото и да става,. ТОГАВА РАЗБРАХ ЧЕ АКО ЧОВЕК ГЛЕДА ОТ ТАЗИ КАМБАНАРИЯ  ВСЕ НЯМА ДА Е ДОСТАТЪЧНО ПОДГОТВЕН, ВСЕ НЯМА ДА МУ Е ДОСТАТЪЧНО НАРЕД ЖИВОТА ВСЕ ЩЕ ГО Е СТРАХ ОТ НЕЩО.
Започнахме да бебеправим и за мой шок не се получи. За времето в което се "пазех" едва ли не живях с идеята че едно хапче да пропусна и ще се получи.... Да ама Не. Не мога да кажа че сме чакали особено дълго но бе достатъчно за да си дам сметка че това е най-важното за мен и каквото и да става ще се справя. Другото с книгите, рецептите съветите е празна работа според мен просто трябва да усетиш че си готова нищо повече. Самонавиване или прибързване.. то няма смисъл според мен още не си готова след като не си сигурна дали ще се справиш. Когато  ЗНАЕШ че ЩЕ СЕ СПРАВИШ вече в действителност си готова.

Здравейте, много ми хареса темата и реших да се включа с моите страхове.Аз се страхувам единствено от раждането и този страх така ме е обсебил, че вече съм на 30 години/а имам стабилна връзка вече 7 години/ непрекъснато мисля за този момент-раждането, страха и паниката ме обхваща
и не мога и не мога да го преодолея. не спя по цели нощи в главата ми нахлуват страшни мисли и така се чувствам много зле че не мога да даря човекът до мен с така желаното от него бебче.Иде ми да се хвърля от някъде 

kеtti от естественото раждане ли те е страх?  защо не помислиш за секцио примерно... така като се опомниш страшното ще е минало ...