Ах, прекрасно Създание!!!

 Преди да срещна съпруга си, живеех доста по различен живот и изобщо не мислех за дете.
Когато срещнах съпруга си, много исках да имам дете от него, но продължавахме да живеем много динамичен живот.
Забременявах, но на втория или третия месец детето си отиваше.Продължавахме да живеем на високи обороти. Много работа, и всяка свбодна минута - пътешествия.
Няколко месеца преди да срещна детето си, пред вратата ми една нощ, след дискотека, намерихме кученце.Кокер шпаньол, даже с каишка, на която пишеше Алиса - Любимата ми книга. Седеше точно пред нашата врата. Беше 2 часа през ноща. Не обичам кучета, но ми стана жал. Мислех си, че на сутринта ще намерим собственика.
Не намерихме собственика, нито сутринта, нито след месец, въпреки обявите, които пусках навсякъде. Бях ужасена, че трябва да се ангажирам с нея.
Неусетно се првързах към нея много. Спеше сгушена в мене и вече не я давах за нищо на света.Точно в този момент получихме детето си.
Сякаш една душа искаше да провери дали ще се справя, дали ще мога да загърбя интереси и начин на живот и да и се отдам.

Амбер, колко хубаво си го написала!
Човеки винаги знае какво и как, но не винаги иска да погледне това си знание и да поеме съзнателно отговорността, която така или иначе носи...

Селма, родова травма и травма при раждането не са едно и също. Под родова травма се разбира психомеоционална такава, а при другото е физическа. Базисния страх, който хората имат в следствие на травми от раждането си (и от двата вида), и особено ако са наясно с тези травми, може да ги подтикне да смятат, че те са неизбежни и така да предиизвикат повторението им...

  Май има затишие в хубавата темичка...
  Аз не бях влизала във форума доста време,изчетох какво сте писали и ми се искаше да споделя по някои теми,но точно сега няма да се връщам назад.Сега искам да ви разкажа за едно дете,което срещнах преди две години и половина, едно прекрасно създание. Беше лято, с бившият ми приятел бяхме сервитьори в едно заведение в Синеморец.Всеки ден при нас идваха двама германци с детенцето си.Те бяха усмихнати, спокойни, много чаровни и любезни хора.Детенцето беше на година и половина - две (бях ги питала, но сега не помня точно ), момченце, с къдрева рижава коса и когато се усмихнеше... то наистина сияеше.По принцип казват, че когато човек се усмихне, грейва. Но аз за първи път виждах (или по-точно усещах) такова нещо. Сиянието не се виждаше, както виждаме материалните неща, но се усещаше и пак някак си го виждах... Както някоя от вас беше писала за аурата по-назад в темата. Всъщност това сияние най-вероятно си е било аурата на детенцето. Та и аз, и приятелят ми се влюбихме в това дете от пръв поглед. То също много ни хареса (особено мен  ). Играехме си с него, а когато имах работа, понякога ходеше след мен между масите.  Толкова мило ми става като си спомня за това прекрасно същество... усмихнато, с усмихнати очи и сияещо.  Беше контактно и енергично, палаво, но не в смисъл непослушно. Обикаляше заведението, а когато родителите му го викнеха, не винаги отиваше при тях, гледаше ги закачливо и хитричко.Ако някой от тях отидеше при него да го вземе, не се сърдеше, а го приемаше като игра и се смееше. Аз почерпих опит от тези ситуации и сега, ако дъщеричката ми не идва при мен, когато я викна, го обръщам на игра и отивам да я взема заигравайки и смеейки се.
 Една сутрин с приятелят ми щяхме да ходим до Ахтопол. Отиваме на спирката и кого да видим там - нашето малко приятелче. Спомням си, че ядеше нещо, беше сънено, сиянието го нямаше, но като ни видя веднага се усмихна и грейна. Много се зарадвах, че го виждам, но ми стана мъчно като разбрах, че си заминават. Поговорих малко с родителите, наистина прекалено малко. Може би ми се е струвало нахално да ги занимавам, въпреки че сега, ако мога да се върна назад, даже и Скайпа ще им искам.  Качихме се в един и същ автобус, те седнаха пред нас и детенцето все се обръщаше към нас да си играем.  На спирката в Ахтопол се разделихме... През нощта и аз, и приятелят ми го сънувахме.
  Ами толкова за това детенце. Надявам се, че някой ден животът ще ни срещне отново, при добри обстоятелства (нямам в предвид, че тогава не бяха), колкото и малък да е шансът това да се случи. Надявам се също, че сега е здраво и щастливо и по цял ден огрява всичко наоколо със сиянието си. 
 Дано ви е било приятно да прочетете за моето сияещо създание. За сега лека нощ от мен.

  Танче, много мило си го написала.
Когато четях, през цялото време виждах сина си. Той се държи ив ъздейства точно така. Пътуваме често и той е винаги с нас. И двамата с мъжът ми сме общителни и контактни, но винаги той събира сърцата на хората и често идват да се запознават с нас. Когато вървим по улицата, поздравява минувачи и колоездачи. Казва, че са му приятели. 
  Дано да запази този позитивизъм напред.

Здравейте , мами.Изчетох темата с интерес. И аз имах подобни преживявания със сина ми.
Докато бях бременна слушах много музика, ходех на симфонични концерти, играх паневритмия , изкарах рейки първо ниво.Сега той е много музикален, яде почти винаги на музика, и тя го успокоява.
Често го молех , ако е добре в корема ми, да се обади, че се притеснявам, и това се случваше малко по-късно.
Най-изумителната случка беше , когато го видях за първи път.Казвам първи, защото  щом се роди просто го зърнах, а след това акушерката носеше 4 бебета в ръце и трябваше да гадая кое е моето, не можах да го видя изобщо добре.6 часа по-късно,здравата притеснена, в кородора на болницата излязох да взема количката с моето бебе, не знаех кое е то.Гледах да прочета надписите на количките.Изведнъж едно бебе отвори очи, прониза ме с поглед като светкавица, сякаш ми каза:"Здравей, мамо,това съм аз, добре съм, не се притеснявай." и леко мръдна ръчичка като за поздрав.Аз се завтекокох към тая количка и прочетох името си.
Това и досега като го разказвам ми изглежда мистично,чак нереално.

Танче ,много ми хареса разказа ти 
alba1 ,подобно изживяване имах  и аз,само че с малко по-различен знак
Когато ми донесоха двете ми маймунки,веднага познах коя коя е ! Още в корема ми ги бях определила,като индивидуалности,имаха си имената вече,знаех че са с различен дух,и различни по характер 

обичам историите, които споделяте 
много ме вълнува моя хлапак, когато се ядосам нещо и повиша глас, а той ме гледа с прекрасните си очи и ми казва: мамо, 'бичам теб!!!

просто е невероятен, непрекъснато ми напомня да съм по-търпелива...а на мен доста ми липсва това качество.

живи и здрави да са ни!!!

Аз пък се сетих да споделя нещо за предпочитанията на децата към цветовете. Моят син отскоро научи как се казват цветовете. И много интересно, който го попита какво иска или какво ще му донесе дядо Коледа, той винаги отговаря "Червена играчка и жълта играчка"  . Това се потвори многократно тоя месец, както се сещате, и отговорът винаги беше един и същ. И не че не знае други цветове, напротив. Даже ако каже само "Червена играчка", след малко се сеща и добавя "мамо, и жълта играчка". Отделно ако не е на кеф или не му се става иска да обличаме "червената блуза".
По-напред в темата беше коментирано как си избират цветове, та и моето дете прояви тази черта.
 

  а моя иска синьо, синьо, синьо, мамо, аз 'бича син цвят

Благодаря ви мами за прекрасната тема

Четох четох ивашите писания ме наведоха на една мисъл....дали е интуиция че детето не иска да стои с баба си? дали не я харесва или просто предпочита да е с нас? Всяка сутрин когато излизаме за работа го правим тайно, защото ако детенцето ни ( почти на 2 г) ни усети започва да плаче и да ни моли да не ходим.

  Nivea, и моят син не ходи с охота у бабите си, въпреки, че те го обожават и го забавляват много.
Предполагам, че нашият начин на живот му е по интересен. Около нас винаги се случва нещо ново, излизаме и контактуваме с различни хора.

Нивеа, вероятно не му е така интересно с баба му, както с вас. А и зависи доколко е свикнало детето с нея. Моят син е много смешен сутрин, като дойде баба му и той започва да ми показва да си взимам нещата и ми сочи вратата, махайки с ръка за "чао". Същото се случва вечер, когато аз се прибера, но тогава баба му е натирена да си ходи - носи й чантата, дава й пуловера и й сочи вратата  Но пък тя се грижи за него от бебе, аз се върнах на рабоа на половин ден на третия месец, а преди това ходех по за 2-3 часа, 2-3 пъти седмично (работохоличка съм  ).

Мег ! и аз като теб реално не бях спирала да работя, въпреки че започнах да ходя когато детето навърши 2-3 месеца ( не помня вече). И през цялото това време го гледа баба му. Обаче всяка сутрин като тръгваме е ужасно. Не иска и не иска.

Мисля си и друго - да направя уговорката първо че не желая да влизам в конфликт или дори спор, не упреквам никой за това което мисли и чувства, по скоро мисля на глас.

Та ако трябва винаги да се доверяваме на интуицията на децата и те искат да седят на студен пода или да излизат на вън без шапка и яке. Или дори да не излизат през зимата? Децата ли знаят по добре? Неееееееееееееее, няма как да го приема. Въпроса е да се науча да разграничавам в кое да се вслушвам и кое да се опитвам да променям.

Много ми харесва темата, харесва ми е и това че срещам хора от други теми които следя. Поздрави от нас

Децата вкъщи ходят голи и боси. За повечето околни така те ще се разболеят. За някои у нас е хладно. Синът ми не търпи шапка, а тук е бая студено. Понякога на дъщеря ми не и се излиза в студа на -20. С всичко това се съобразяваме, вярвам в тяхната интуиция.

Да ви разкажа,как ме изуми моето момченце.Една вечер по време на вечерното гушкане ,малкият ми син ме попита, къде е бил когато батко му е бил бебе.Аз му казах,че го е нямало  Но той ми отговори-Ааааааааааааааа имало ме е, аз летях над къщите и си избирах мама и избрах теб.Останах ей така .Дали наистина децата ни избират?Той е много интересно дете,околните също ми го казват,говори като човек преживял много неща и винаги с такава категоричност ни говори......