Емоционални последствия от секциото, когато НЕ е по желание

Към MamaZ: до колкото разбирам тук темата не е прави ли са били лекарите да преминат към спешно секцио, а как се чувства родилката от това.
Т.е. "Според мен те сгрешиха" в 90 % от случаите означава "Аз без друго съм абсолютно некомпетентна по въпроса, тотално объркана от бушуващите в мен хормони и отчаяна, че нямам никакъв контрол над това, което ми се случи / предстои да ми се случва, по всяка вероятност аз и / или бебето ми щяхме да сме мъртви, ако не беше лекарския екип, който предприе спешни животоспасяващи действия, но за мен това беше толкова шокиращо и неочаквано, толкова неприятно и нежелано, че предпочитам да смятам, че те са грешили, да прехвърля вината на тях, понеже имам нужда да знам, че някой е виновен за душевното състояние, в което ме оставиха".
И да... лекарите, общо взето, са виновни за последното.
Не опериращия екип, разбира се, той няма нищо общо.
А липсата на психолози, които да говорят с жената, на която това се е случило и които евентуално да посещава и след изписването известно - не знам какво, а и вероятно е индивидуално - време и да й помогнат да преодолее по възможно най- безболезнен начин огорчението си.
На което определено има право - не защото е логично, не защото е предизвикано от действията на лекарския екип, а просто понеже е човек и по такъв начин действа човешката психика.

ПП
За протокола, аз избрах секцо, планирано, и като цяло нищо особено забележително не ми се е случвало преди, по време на и след операцията.

Но ми се е случвало, отивайки на зъболекар, той да ми каже "Я, този зъб от кога го чакахме поне малко да се покаже, че да го извадим, е, сега горе- долу се вижда, на това отгоре има и кариес и е на път да разболее и съседния, чудничко, давай да го вадим". Аз "ама как, сега ли!?  " Бях шокирана. А говорим само за зъб. За 4тия изваден мъдрец, при това горен - т.е от леките случаи. Който наистина знаех, че в мига, в който стане възможно неоперативното му изваждане ще бъде премахнат, тъй, като (както и останалите) ще травмира съседните зъби - растеше към тях. Позволих му, но не е истина как се чувствах доста време след това. А говорим за нищо и никакъв зъб...

Така че... мога да си представя как се чувства някой, който внезапно, без никаква подготовка бива подложен на операция.

ПП
azsa, не ми се е случвало, слава Богу, но подозирам, че след спешна операция от апандисит човек се чувства точно толкова зле в смисъл на безсилен и ... без контрол над живота си. И едва ли му е леко и весело в емоционален план. И би следвало да има точно толкова основания да получи нужната му помощ.

Ама каквоа емоционална помощ?
За какво говорите?
Гуру ли да дойде в болницата, психоаналитик ли, свещеник ли?
След секциото се чувствах щастлива, не безпомощна.
Болеше ме, но знаех,че си имам здраво и живо бебе.
Емоцията е продиктувана от резултатът, а не от процесът.

Определени психични състояния се нуждаят от съответната навременна и адекватна специализирана помощ. Не знам защо психичните проблеми се подценяват толкова много. Вероятно, заради страха да не излезеш луд ако се срещнеш с психиатър или психолог. подценяването на подобни проблеми, понякога, води до много други по- тежки и продължителни проблеми. Ще цитирам един мой преподавател по Психоаналитични школи, който казваше, че раждането е рай за психопатологията и дори и човек да не е имал изявен проблем тогава може да се отключи. И katiABV е абсолютно права- депресията е болест, и като грипа, трябва да се лекува. При адекватна помощ може да не се стигне до депресия, изобщо.

Топло, топло... почти сме стигнали до същността на темата. 

Не всички хора приемат по еднакъв начин хирургичните интервенции и предполагам за тези емоционални последствия пита авторката. Други пък имат психологичен проблем, който се задълбочава от самото раждане (ако е първо и единствено) и метода на израждане няма отношение по състоянието им. Тези състояния е трудно да се разберат от жени, които са в абсолютната им противоположност.

Родена съм с неврологичен проблем, който не е диагностициран докрай. Нямаше кой да ми предпише "секцио по медицински причини" и затова го направих по желание. Подлагана съм на няколко хирургични интервенции, прекарала съм години от живота си по болници. Въпреки всичко преживях изключително тежко емоционалните последствия. За себе си знам защо се случи така. Дано всеки с подобен проблем открие причините! Няма нищо лошо в това да потърсиш професионална помощ. 

Добре де... ако двама души са изложени на една и съща зараза, единия се разболее, а на втория му няма изобщо нищо мислиш ли, че ще е редно здравия да каже на болния си приятел "Ставай веднага, каква ти тук температура, каква ти тук треска, я виж: на мен ми няма нищо!"
Нали разбираш - хората реагират различно и ... ами, би трябвало да сме благодарни за талантите, които са ни били дадени, а не да се присмиваме или отнасяме пренебрежително към онези, които не са имали този късмет.
Примерно мен след секциото не ме болеше. Наистина, честно. Изпитвах някакъв лек дискомфорт, но... нищо особено. Не и болка. Ти казваш, че те е боляло. Мислиш ли, че бих имала право да ти кажа "глупости, каква болка, изобщо не боли след операция?" Понеже аз не смятам, че подобно нещо би било редно, камо ли отговарящо на реалността.

Върнах се назад да прочета всички постинги и не ми хареса факта, че има изказване на мъж по темата. Не мисля, че един мъж може да знае отговора на така поставения въпрос. И да, според мен може да има емоционални последствия след раждането, пък били те и съвсем краткотрайни или пък оставящи усещане за по-дълго време. Темата също така се отнася за жени, които са влезли в болницата да раждат нормално и по една или друга причина са излезли оттам родили със секцио.

... И за съпрузите им, които в последствие побъркват...
Семейството съществува като единна единица, цяла, ако един негов член е нещастен, депресиран, това няма начин да не се отрази на останалите... и защо да не трябва да се изказва мъж?

Ми нищо лошо в това и мъжете да разкажат как са се чувствали. Моят беше в депресия поне месец, при това много по-тежка от моята. В болницата, където раждах, на бащата се разрешава не само да присъства при секциото, но и да наблюдава операцията. Та моят любим, след като ми беше държал ръката 26 часа докато се гърчех и повръщах и прочие, го "съжалили", че е толкова притеснен от развитието на нещата, и му показали, че операцията върви нормално. Тоест дръпнали завесата, за да види как лекарката вади бебето. И той естествено видял и разреза, и кръвта, и кожата ми опъната с клампи, и прочие ужасии. На живо. После цял месец ме будеше непрекъснато, да проверял дали наистина съм жива. И още се просълзява, като се спомене раждането ми.

Проблемът с точно този мъж, който се е изказал по темата е, че той май няма какво да сподели. За мен първият му постинг си е живо заяждане, а за следващите да не говорим.

katiABV, дължа ти признание, че участието ти в темата ме изненада много приятно. Въпреки, че личните ти усещания са различни от споделените от авторката, мен и още доста хора, неочаквано за мен ти си от малкото, които чудесно разбират същината на проблема въпреки, че в началото и ти тръгна да коментираш "нормалността" на продължителността на тази болка и емоция. Дано повече хора разберат, че наистина чуждите чувства също имат право да съществуват по начина, по който другия човек ги има без да бъдат квалифицирани като абсурдни и т.н. само защото говорещия не ги е изпитвал.

Ненужно груби сте със Седящия пън.  Все пак в подписа му има три деца и би могъл да ни предложи мъжката емоционална гледна точка, ако жена му е родила със секцио.

Чета внимателно всяко едно мнение в темата и се замислям за много по-генерални неща.
Като например защо често някой не може да приеме, че друг човек може да мисли и  чувства неща, които на първия никога не са му се случвали.

Сравнението с операция от апандисит е неуместно, защото при при раждането има два начина, докато при апандисит освен операция няма какво да се прави.
Обаче аз си задавах дни наред въпроса "Дали не можех да направя още нещо, за да не се стига до секцио", все си мислех, че още един напън и съм щяла да родя, пет пъти питах лекарката можеше ли да стане, таман се успокоих, че е нямало как и една акушерка ми казва - три напъна ти трябваха още и щеше да родиш нормално. При което аз започвам отново да го мисля и премислям и да се чудя дали съм сбъркала. Разбира се, здравото дете е прекрасен дар. Но чувството, че не си си свършила работата както трябва си стои съвсем успешно паралелно с чувството на радост от бебока.

Кати, права си, аз също мисля, че това е емоция, която би трябвало да не продължава кой знае колко дълго. При мен за седмица-две отмина. Но пък от друга страна при някои жени би могло просто да е камъчето, което повлича лавината от депресивни състояния. И затова съм съгласна с по-предишни мнения, че в такива случаи е хубаво човек да говори с някого, дори не специалист, но да му помогне.
Но като отвсякъде ти казват - аре, стига глупости, не се излагай, неприятното чувство дори може да се задълбочи

Fairy, при мен продължи доста по-дълго заради проблеми със сина ми, които пряко връзвах (правилно или не) със секциото. Така че чувството за провал само се засилваше. Особено предвид почти 2 години безсънни нощи, много неспокойно бебе и т.н. И да, когато всеки ти подценява притесненията и никой не разбира чувствата ти е доста трудно да се справиш с тях понякога.
Чак около 2-рата му година намерих книга описваща темперамента на точно моето дете от писателка с дългогодишен опит в работа с темпераментни родители и деца. И познай какво пишеше още в увода, че много жени родили секцио се терзаят и самообвиняват с години, че този стрес е бил причината за темперамента на детето им. И че, не, секциото не е причината. Чак тогава реално започна и завърши "оздравяването" ми и се справих с чувството за вина. С чувствата към алергията се справих доста по-рано благодарение на чудесния ми алерголог, който ме познава почти от дете.
Предполагам, че ако сина ми не беше темпераментен И алергичен тези негативни емоции наистина щяха да продължат само дни или седмици и после щях да се радвам на едно спокойно здраво бебе. Но при мен не беше така.

При мен точно така се случи. Лекарят ми е голям противник на секциото (естествено, ако не е наистина наложително) и до последно си мислехме и двамата, че ще родя нормално и се бях настроила много положително за това раждане. Но взех да пренасям и на петия ден от пренасянето (четръртък беше) като отидох на контролен преглед и бебето се оказа 3750 гр. и доки реши в понеделник да ме реже и да вадим бебето. Разбрахме се за дата и час и ден по-рано бебка "настоя" да излиза. Та, при мен с получи хем планово секцио, хем и по спешност. Сега не съжалявам, защото бебка се оказа още по-голяма (4050 гр.) и щеше наистина да е мъчение нормалното раждане. Е, имаше много неща, за които не бях подготвена и ми беше дост стресиращо, но най-голямата мъка е, че не ти дават детенцето да си го гушнеш, да си го накърмиш ... голям рев му ударих. Чувствах се ужасна майка, че заради състоянието ми не ми дават да кърмя, а тъпчат бебка с АМ, направо ми се свиваше сърцето. Първите два дена ми го дадоха два пъти за по 1 минута  

Fairy, точно чувството, че не си си свършил добре работата... Аз не съм раждала със секцио, но имам подобни чувства от първото ми раждане. Когато раждах дъщеря си, д-рът я избута със скачане по корема.
Когато дойдоха напъните, аз най-послушно изпълнявах каквото ми кажеха, стараех се да напъвам както и когато ми обясняват, наистина се стараех, не бях лигла... Но напъните ми не се получаваха. Започнаха да ми се карат какво съм правела, не съм ли ги била усещала, да съм престанела да напъвам, че влошавам нещата. И аз си лежах и не напъвах, а те я избутаха. Д-рът дори после беше направил коментар пред мъжа ми, че съм била страхлива, но той се бил справил.

Е, това чувство на неудоволетворение, че не съм се справила с тази работа, че е можело и по-добре, много дълго си го носех. Криво ми беше. Бях си сложила този етикет - не ме бива в напъните. Преди второто раждане казах на лекарката аз не напъвам добре, не знам как се напъва. Тя ми рече, че това са глупости и че ще се справя. Като дойде моментът на напъните и аз изпаднах в дива паника. Даже мисля, че виках - не мога, не мога. Тогава лекарката ми хвана ръката, отново много благо ми повтори да се успокоя и започна да ми описва всичко като на малко дете. Сега контракцията усещаш ли я, усещаш ли как идва напъна, напъни лекичко, много лекичко, усети ли..... След 3 такива напъна наистина почувствах, че владея положението. После се качих на магарето и ми трябваха сигурно още 3-4, за да родя сина си. Бях много доволна от себе си. Била съм страхливка, а?!

Да, при мен беше така преди раждането. Радвам се, че лекарката изслуша всичките ми предварителни инструкции, макар да беше убедена, че няма да получа пристъп. Аз легнах на масата с чувството, че никой не ми вярва и това допринесе много за емоционалното ми състояние след това. Не съм сигурна, че някога ще го превъзмогна напълно.

В БГ никой не взима под внимание психологическото състояние на една жена преди и след раждането като нещо значимо.