просто никога не съм била свидетел на дълготрайни отношения без никакъв намек за несъгласие/неразбиране по различни въпроси. никога. просто животът е такъв, хората сме такива... ако някой е бил свидетел на такава хармония, нека разкаже.
- Публикувана: 23 юни 2009, 11:33 ч.
- Последно мнение: 28 юни 2009, 20:16 ч.
въпрос към силните
Моя брак е такъв хармоничен.Вече 19 години ще направиме от както се оженихме.Аз бях на 18г. , съпруга ми на 20 г.Живеем си супер и няма за какво да се караме или дразниме или ревнуваме .Обичаме се и най- вече уважава ме се един друг.Имаме общи идеи, общи цели гоним, възпитаваме си двете девойки които имаме и така.
Имали сме кризи на първата и на третата, на петата и на седмата, последно на десетата, сега сме на единайстата година. При всяка криза е трудно, казвам си , че този човек не е за мен, защо така съм се объркала, но като отмине кризата отново сме щастливи, колкото и парадоксално да звучи. Четох някъде, че такива семейства издържат заедна до живот, защото кризата е като буфер и изкарва отрицателните емоции навън, като по този начин скрепява брака. Много сме емоционални и двамата и доста си приличаме, явно това е причината.
На децата съм обяснила, че както те като сестрички понякога се карат и после се сдобряват, така и при нас може да се случи, но това не означава , че не се обичаме, даже напротив.
Бабата на мъжа ми ни беше казала веднъж, че има два вида семейства - спокойни, които никога не се карат и се водят тихо и кротки и такива , като нас. Само ще кажа, че все още като го видя нещо вътре в мен подскача и ми става хубаво
На децата съм обяснила, че както те като сестрички понякога се карат и после се сдобряват, така и при нас може да се случи, но това не означава , че не се обичаме, даже напротив.
Бабата на мъжа ми ни беше казала веднъж, че има два вида семейства - спокойни, които никога не се карат и се водят тихо и кротки и такива , като нас. Само ще кажа, че все още като го видя нещо вътре в мен подскача и ми става хубаво
Само ще кажа, че все още като го видя нещо вътре в мен подскача и ми става хубаво
Имали сме трудни моменти, когато съм била готова да се махна от него, той също се дразнеше от какво ли не. Особено няколко месеца след като родих, но то си беше нормално явно - умора, неспане... Постепенно и други проблеми избиха на повърхността. Не можех да го слушам, не го чувах какво ми говори, не исках да разговаряме... Чудех се кога ще свърши това, не е ли началото на края, но си казах, че не трябва да се поддавам на това чувство. Имаше желание и от моя страна, и от негова.
Видях, че е ужасно лесно да разрушиш една връзка, да задълбаеш, да почнеш да търсиш поводи, но за щастие не се поддадох. Той също, определено се борихме и двамата в нашия случай. Може да има други случаи,когато един се бори повече от другия. Всъщност единия във връзката обича повече винаги, така поне разправят...
Видях, че е ужасно лесно да разрушиш една връзка, да задълбаеш, да почнеш да търсиш поводи, но за щастие не се поддадох. Той също, определено се борихме и двамата в нашия случай. Може да има други случаи,когато един се бори повече от другия. Всъщност единия във връзката обича повече винаги, така поне разправят...
Само ще кажа, че все още като го видя нещо вътре в мен подскача и ми става хубаво
Само ще кажа, че все още като го видя нещо вътре в мен подскача и ми става хубаво
И с трите постинга съм абсолютно съгласна!
а какво мислите за явлението "временна раздяла"? и ако тя се осъществи, възможно ли е да е наистина временна?
Временната раздяла за мене е първата стъпка към окончателната такава.
а какво мислите за явлението "временна раздяла"? и ако тя се осъществи, възможно ли е да е наистина временна?
Мисля, че след една такава раздяла, трябва да знаеш вече искаш ли го този човек до тебе или не. А иначе съм съгласна с луна, обикновено това може да е началото на края, но може и да е точно обратното!
а какво мислите за явлението "временна раздяла"? и ако тя се осъществи, възможно ли е да е наистина временна?
Ми пак си зависи от партньорите, дали новото положение ще им хареса повече, дали имат нужда един от друг...
Временната раздяла за мене е първата стъпка към окончателната такава.
Не знам как да го кажа, за да не звуча поучително и назидателно. Бракът, и въобще всяка сериозна връзка, е низ от компромиси. Безкрайно много компромиси и умение да прецениш на кое точно държиш. Егото в повечето случаи е лош съветник. Не става с рогата напред, нито пък с крайни решения. Животът върви адски бързо. Докато се огледаш е полегнал в спокойния залез на дните. Лошото е, че го разбираме, когато пораснем и помъдреем, а понякога това е твърде късно. Ако обичаш някого - всеки компромис си струва.
Знам, че ви звучи идиотски, но прошката е велико нещо. Тя е това, което ни прави хора. Плодовете се берат по-късно, но си струва.
ПП: Временната раздяла не е решение. Тя само отдалечава партньорите и променя ъгъла.
Знам, че ви звучи идиотски, но прошката е велико нещо. Тя е това, което ни прави хора. Плодовете се берат по-късно, но си струва.
ПП: Временната раздяла не е решение. Тя само отдалечава партньорите и променя ъгъла.
а какво мислите за явлението "временна раздяла"? и ако тя се осъществи, възможно ли е да е наистина временна?
Зависи от типа хора - аз съм такава, че когато съм бясна или наранена, а човекът ми е под ръка, съм в състояние да го унищожа 
Мога да съм страшно зла, да оказвам психически натиск, да натяквам, абе да го побъркам. Е, това в чия полза е? Отсрещната страна също се озлобява, писва й да се извинява, а насреща да получава порой от обиди или ледено мълчание - няма никакъв смисъл. Затова винаги, когато съм имала някакъв проблем с близък човек - мъжа ми, приятели или някой от семейството ми, съм се дистанцирала, докато ми мине и си подредя главата. Вече писах, че и с мъжа ми съм се разделяла, накарах го да приеме една работа, която ни раздели за 2 месеца. Времето ми стигна да се успокоя и да реша какво точно искам. И раздялата беше наистина временна 