Здравейте,
Омъжена съм от 6 години и от толкова опитваме за бебе. Яасно е вече, яе проблема е при съпруга ми и може да бъде решен единствено с ин-витро. За нещастие обаче, мъжът ми има генетично заболяване, коео може да бъде наследено (казвам може, защото мъжът ми има сестра, която не го е наследила от майка си, а съпругът ми да), нелечимо е, но пък не е смъртоносно - става въпрос за витилиго. До около 28-мата си годишнина болеста я нямаше, в последствие се появи. Не ми пречи, но за него явно е проблем. От няколко дни се опитва да ме разубеди за ин-витрото и да ме убеди да направим донорска инсеминация. Мен обаче ме тревожат, няколко въпроса, които естествено обсъдихме с него, но нека попитам и Вас.
Първо - какво е нужно за донорска инсеминация или по-точно как се избира донорът.
И второто, което повече ме тормози - емоционалната част по въпроса. Той ми се заклева, че никога и по-никакъв начин няма да погледне на това дете като чуждо, че винаги ще го приема като свое. Моите аргументи по въпроса са, че и ако дори и веднъж съжали че сме поели тази стъпка или дори и само един път си зададе въпроса дали си е струвало, за мен това ще е убийствено, ако това се случи ще страдам не само аз но и едно детенце. Обяви ме за луда
и каза че това никога и по никакъв начин няма да се случи, но за мен си е проблем. Аз съм човек, който обича да планира нещата си, обичам да предвиждам различни ситуации за напред и естествено не изключвам еднин такъв вариант. Неговият отговор на моите нападки е да се замисля занапред и да видя една тийнеджърка с витилиго, едно момиче със заболяване като неговото.
Лазах му че ще пиша тази тема тук, че ще поискам съвет за емоционалният проблем, а той ми каза, че такъв проблем за него няма. Да дава ми много сигурност и подкрепа, но все пак аз си оставам човек и винаги очаквам и друг развой на събитията ....
Какво е мнението Ви по въпроса?
Благодаря за отделено време да ме изчетете.
Омъжена съм от 6 години и от толкова опитваме за бебе. Яасно е вече, яе проблема е при съпруга ми и може да бъде решен единствено с ин-витро. За нещастие обаче, мъжът ми има генетично заболяване, коео може да бъде наследено (казвам може, защото мъжът ми има сестра, която не го е наследила от майка си, а съпругът ми да), нелечимо е, но пък не е смъртоносно - става въпрос за витилиго. До около 28-мата си годишнина болеста я нямаше, в последствие се появи. Не ми пречи, но за него явно е проблем. От няколко дни се опитва да ме разубеди за ин-витрото и да ме убеди да направим донорска инсеминация. Мен обаче ме тревожат, няколко въпроса, които естествено обсъдихме с него, но нека попитам и Вас.
Първо - какво е нужно за донорска инсеминация или по-точно как се избира донорът.
И второто, което повече ме тормози - емоционалната част по въпроса. Той ми се заклева, че никога и по-никакъв начин няма да погледне на това дете като чуждо, че винаги ще го приема като свое. Моите аргументи по въпроса са, че и ако дори и веднъж съжали че сме поели тази стъпка или дори и само един път си зададе въпроса дали си е струвало, за мен това ще е убийствено, ако това се случи ще страдам не само аз но и едно детенце. Обяви ме за луда
и каза че това никога и по никакъв начин няма да се случи, но за мен си е проблем. Аз съм човек, който обича да планира нещата си, обичам да предвиждам различни ситуации за напред и естествено не изключвам еднин такъв вариант. Неговият отговор на моите нападки е да се замисля занапред и да видя една тийнеджърка с витилиго, едно момиче със заболяване като неговото. Лазах му че ще пиша тази тема тук, че ще поискам съвет за емоционалният проблем, а той ми каза, че такъв проблем за него няма. Да дава ми много сигурност и подкрепа, но все пак аз си оставам човек и винаги очаквам и друг развой на събитията ....
Какво е мнението Ви по въпроса?
Благодаря за отделено време да ме изчетете.
