"Искам да я попитам - защо ме е изоставила?"

така е и при нас

Маймуна, не те ли е страх, че с тези отговори въвеждаш лъжлива представа в детето. Ако знаеш историята наистина, разбирам да го оставиш да мисли така, но ако истината и тази малко идеализирана представа за БР се разминават? Не забравяй, че децата доокрасяват нещата в главичките си и нищо чудно да си създаде доста идеализирана представа за тях.

Аз пък си мисля, че истината никой не я знае. Какво значи истински причини, поради което е изоставено детето? Те могат да бъдат казани в момента на изоставянето. И може би данните от социалния доклад (ако са написани от човек, който съвестно си е свършил работата при разговора с БР) са най-достоверните.

Всички ние се съгласихме, че най-добре е срещата на децата с БР да стане след навършване на пълнолетие. Това са 18 години от живота на тези хора! През тези години те минават през различни житейски изпитания, което ги кара да гледат на света по друг начин. Ако мен сега някой ме пита защо съм постъпила по един или друг начин преди 18 години със 100-процентова сигурност отговорът ще бъде друг, не този, който бих дала тогава. Защото не чувствам нещата по същия начин и защото мирогледът ми малко или много се е променил. И особено за важни събития, които съм ги премисляла много пъти, вътре в себе си съм успяла да стигна до убеждението, че е нямало как по друг начин да постъпя.

Абсолютна истина "защо ме е изоставила" според мен няма и не може да има. Има версии според момента, в който се задава този въпрос. Имам предвид, че няма как да знаем какъв отговор ще получат един ден нашите деца, а и няма как да знаем какво ще открием когато потърсим БР. Можем само да предполагаме...

Другите факти, които знаем - обстоятелства около бременност и раждане, престой в дома, наличие на братя и сестри, възраст, произход, социално положение и т.н. на БР са си факти и наша грижа е да намерим подходящия момент и начин по най-базболезнен начин да поднесем на децата си информацията.

Моята най-гореща молба е БР на моите деца един ден да ги изслушат и да поговорят с тях, а не да ги отхвърлят за втори път.

[/i]

Фоксче,
страх ме е, естествено, обаче тава са НЕГОВИ обяснения, не мои. Стремя се постепенно да внасям елементи на реализъм в тях. (Освен това от малкото, което знаем, не е чак толкова идеализирана ситуацията.)
Пак повтарям: не аз, той си идеализира нещата така. Мисля си, че сам дозира болката, която може да понесе. Когато набере сили за повече, ще си промени версията. Трудно си е, това си е част от техния и нашия живот.

Ани, ще отлриете своите реплики 
Аз лично никога не съм наричала жената, която ги е родила по друг начин освен родилка. Жена, която ражда е родилка. На децата съм казвала, че аз съм им майка, защото преди да се родят те са избрали коремчето на тяхната родилка, защото те така са решили, но са избрали мен за майка, защото те така са решили когато са били при звездичките, при Бог. Разбрали сме се, че когато имат документи /те харесват тая дума/ ще отидем заедно да открием тяхната родилка. Проигравали сме си срещата - ако ни пусне да влезем и ако не ни пусне. Това на 3-4 годишна възраст.
 На 5 и половина въпросите напоследък касаят сексуалната им просвета и темата засега е в застой. Семейство Робинсън са гледали многократно, всяка реплика е обсъждана много пъти. Ние изкарахме безумно труден период с гризане на нокти до кръв и разказване на утробни спомени, но бяха малки. Експериментирах уникални неща. Направо не искам да си спомням.
Стискам палци!

Дали не предозираме децата с информация за истина, от която ТЕ не се интересуват в съответната (ранна) възраст е и моя тревога.

Мисля, че е добре да се каже на детето няколкократно истината за неговата история на раждане и попадане в семейството (дори да не го запомни, това, че ще го е чуло е информация, която "влиза" в съзнанието) И после да се говори по темата само, когато дойдат въпроси от детето.
По дъщеря ми съдя, че в нея тече мисловен процес, който навръзва разговорите ни и отключва  анализ, провокиращ на някакъв етап питания.
Тя (почти два пъти по-малка на години от твоята дъщеря) ме попита вече: "А жената, която ме е родила как се казва? Влюбила ли се е и оженила ли се е за таткото? Къде е сега?"
Отговорих и каквото знаех (а то е-само името й). Позитивирах и, че вероятно са се харесвали (детето ми е приело, че децата се раждат от мъж и жена, които се обичат-без да е мое твърдение). Мисля си, че с такава идеализирана представа на несъзнавано-интуитивно ниво на детето му е по-лесно да приеме факт, който интуитивно"знае"!?

За отговорите на въпросите моята позиция е, че е добре да са максимално близко до реалната фактология(с която разполагаме- имам предвид за имена, от къде е/са БМ, БР; инфо за рода и пр.)

Думата "изоставяне" не съм използвала и занапред мисля да не я употребявам! Като че и добих умението да използвам думи, които я "заместват"!?

"Истината" за историята на детето и попадането му в семейството е различна от наша и негова гледна точка. Ние можем да му кажем само нашата версия.

Ние знаем неговата история отпреди да го видим от проведени разговори със социални работници и прочетени социални доклади, т.е. пречупена през съвсем чужд субективен поглед върху нещата. Единици имат възможност да са общували директно с БР. При самият разказ пък ние пречупваме "истината" през призмата на собствения си мироглед. А децата ни са били там и интуитивно знаят истината много по-добре от нас.

"Истината" за попадането на детето ни в семейството...
За почти всички нас това е радостно събитие - приемаме нов дългоочакван член на семейството си. Приемаме го с любов и надежда отсега нататък да се осмисли животът ни и да бъдем истинско семейство най-накрая.

Но за децата ни този момент може би е по-близко до нов кошмар, отколкото до радостно събитие. Идват напълно непознати хора и ги измъкват от обстановката на Дома, която добра или лоша, им е позната към момента и те се чувстват сигурни там. Познават и лелите, които ги обслужват и са изградили някакво доверие към тях след ужаса, който са преживели във времето, когато са изгубили завинаги контакта с човека, с когото са били от създаването си. Идваме ние - нови и непознати хора и ги отвеждаме на съвършено ново място, започваме да ги извеждаме по широкия свят, където си е доста страшничко за тях, живели N месеци или години само в ограниченото пространство на Дома.

Вярно, с грижи и любов, която постоянно излъчваме към тях, ние бързичко успяваме да спечелим доверието и на по-късен етап привързаността и надявам се любовта им, но онзи първи момент на контакт с нас едва ли е било изцяло  изпълнено с положителни емоции събитие за тях - такова, каквото ние сме го чувствали.

Ганката, мисля че Венециас под "истината" имаше предвид да му разкажем, че е израстнало в дом и е взето от там от нас, както и че е родено от друга жена, не чак да стигаме до някакви наши си истини.

И аз винаги съм се придържала към фактите. Но както всички знаем, едно и също нещо може да се каже по няколко различни начина. Винаги съм се пазила от думички, като "изоставяне", "нежелано" и дори самата дума  "осиновена". Но явно след определена възраст децата научават тези думи и смисъла им извън нашите възпитателни методи. Тогава ги тръсват, оставят те със зяпнала уста и обясненията за "избора на другото коремче" не ги задоволява вече. Те, или нека не генерализирам, ТЯ иска по-сериозни отговори, адекватни за възрастта си. А в момента тя не нито малкото момиченце, което можеш да заглавичкаш, нито е голям и разумен човек, с когото да разговаряш. И преживява и се самонавива и ни побърква в къщи.Това е така за почти всички вас, но при нас не е така. Ради беше на 35 дена когато ни я показаха и дойде в къщи на два месеца (дори директорката на дома, тази година се засмя и ми вика "леле колко малка сме ви я били дали, това е най-малкото осиновено дете от дома", късмет - без връзки и пари). Няма логика да има някакви спомени и кошмари. Беше взета на любящи ръце, гушкана и целувана, къпана в топла ваничка и хранена прегърната. Но пък се превърна в кака, проследявайки бременността ми и раждането на малкото.

Снощи драмата беше, защо не кърмена.

Но когато им съобщаваме че сме ги взели от Дома, "къщата с бебетата" и т.н., ние обясняваме и как сме се чувствали тогава и защо сме го направили, нали? Това имах предвид - именно в този момент усещанията ни са били съвършено различни - при нас преобладаваща радост, при тях - преобладаващ страх.

Ани_М, ние също сме преживявали защо не сме кърмени - когато си обяснявахме защо на мама гърдите са големи, а на тате - не. Обясних за какво служат гърдите на мама и веднага настъпи криза - защо аз не съм кърмен (трябваше да кажа истината че аз, сестра ми и децата на сестрами сме кърмени).
Преживявали сме криза с баткото и защо не е имал проходилка у нас, а Албена имаше, защо не сме ходили в бебешка кухня, защо не сме ползвали биберони с него.... Всичко каквото видя при Албена питаше как е било при него и беше истинска драма, когато му кажех, че нещо е пропуснал....

Не съм сигурна, че моя го е било страх. Когато говорим по този въпрос, той твърди, че го е било страх, данеби някой да го спре на вратата и да не го пусне да си отиде. Интересното е, че това го помни, но не помни колко рев изрева, като се прибра в къщи, как го беше страх от кучето и т.н.

Аз лично избягвам да влагам каквито и да било чувства в този акт - разказвам фактите - предложили са ни го, ние сме го искали, взели сме го, дошъл е у дома. За сега стига, но както казва Ани-М - за сега, за после ще му мисля като дойде после.

Не намирам смисъл да влагам усилия за раговори с учителка, на която всичко и е ясно, защото не съм достоен партньор за диалог с нея, за мен има много неясни неща в този свят, та не съм достоен участник в никой разговор с теб по тази причина.

Много се потресох от разсъжденията ти за Богинята, направо ме заболя душата и още ме държи, но се възпрах да ги коментирам, а това тук направо ме разсмя, е тъжно, но ме разсмя - нямало логика да има спомени и кошмари, само защото ти не намираш логика.
Детето има неудовлетворена и никога неудовлетворяема  нужда от първична сигурност. Това, което гледа със твоето рождено дете, регресира, задвижива усещането му за липса на земя под краката, за условност и пр., а ти го приемаш като  ревност. И с това всичко ти е ясно.
Знаеш ли как звучат различни вибрации една до друга ако няма синхрон между тях ....
Това, че детето е будно, оперено, усмихнато, ентусиазирано, не значи че няма страх, а май напротив.

Знам, че е трудно да приемем насрещния човек какъвто е, но това е дете след земетресение, катаклизъм, катастрофа....
А според теб го катурва едната ревност към малкото сестриче. Ами де да беше така, ама за жалост ....
Пак ти казвам, може да се посреща болаката, страхът де се контролира и да се живее съвсем приемливо и щастливо, нищо не е фатално, но ако се приемат нещата каквито са, не случайно и в Библията се говори за приемане по повод на осиновяването. Цитираха го сто пъти.

Няма как да намериш думите, адекватни за нейната възраст, които да и кажеш, преди да намериш думите, които да кажеш на себе си.
 

Тука трябва да подкрепя Мираета - Ани М. - ИМА логика да изпитват страх. Говоря за обстоятелства, на практика идентични с твоите -  - същата възраст на детето.
Спомените са на телесно, клетъчно ниво, и точно затова може би по-страшни, защото на тази възраст децата нямат думи, в които да ги облекат. Постепенно се учат да намерят думи и тогава, чак тогава могат да осъзнаят какво им се е случило, да разберат откъде идват страховете и паниката, за да започнат да се справят с тези чувства.
Ти си майката, която може да облече ужаса в думи, за да стане приемлив. Децата ни имат нужда от това.

Мираета, престани да ме обиждаш!
Аз съм майка със своите тревоги, страхове, чувства и любов към децата си, търся пътя и към тях и най-доброто за тях. За това пиша и чета тук. Позициите ни се разминават. Това, че не приемам теорията за "Първичната рана" безусловно, не ме превръща измет, с която не желаеш да разговаряш, ми недей, аз не те търся, ти се намесваш. Ние сме коренно различни. Безмислено е да се караме и да омазваме форума, нужен на толкова много хора. Аз търся своите отговори, ти си пиши своите, но нека са без обиди. Кой печели от тях?