"Искам да я попитам - защо ме е изоставила?"

  • 7 876
  • 81
  •   1
Отговори
# 45
  • Мнения: 1 325
Мама Ира, Светкавица, аз също се тревожа от липсата на всякакъв интерес на дъщеря ми към темата. Тя е малка, на 2 год. и 10 месеца, но под формата на приказка се опитвам да й дам някаква първоначална информация, или по-скоро да активирам спомените й ("помниш ли мама как те намери и колко много пъти идваше да те види в дома за дечица, за да не те загуби отново и как си дойдохме у дома" -нещо подобно).  В етап на развитието сме, когато още не можем да водим пълноценен разговор, по-скоро аз говоря тя имитира или повтаря, така че се опитвам да й разказвам нейната приказка, но без особен успех. Усещам я, че не ме разбира, а ако пък разбира не й е интересно. За сега си го обяснявам с възрастта и "преговарям" периодично приказката, за да я настоя по-скоро интуитивно към темата, защото на този етап не е възможно рационално да възприеме казваното от мен.
Дори наскоро срещнахме една млада жена, която се оказа, че по времето на моите визити в дома е била лелка в тяхната групичка. Аз разбира се по-късно си я припомних. Жената веднага я позна, много й се зарадва, срещаме я няколко пъти близо до дома ни, черпихме се със сладолед и т.н., но малката очевидно нямаше спомен да я познава. А това й е била любимата лелка.
Сложните въпроси и моменти тепърва ни предстоят. Хубаво е да има теми като тази, защото чуждия опит е много ценен. Както и чуждото въобръжение.

# 46
  • Мнения: 13 244
mama Ira, sislie, благодаря, че споделяте Hug

Аз също започвам  разговор по подобен начин, описан от sislie, "помниши ли когато мама и тати идваха в домчето"/ това домче така ми влезе в устата и аз не зная как, звучи глупаво, но това е думата, която използвам, може би защото там се отглеждат само мъници/, още преди да довърша изречението синът ми казва "Не" и се обръща или сменя темата.Скоро ще стане на 4.

При друга ситуация, в която го попитам "помниш ли" по съвсем друга тема/ напр. някое дете, с което не си е играл скоро и наистина не помни/ казва "Не?" с въпросителна интонация  и ме поглежда с очакване да му припомня и разясня.

Затова засега преустановявам с опитите, може би му е рано, може би има друга причина, не зная.

# 47
  • Мнения: 955
Светкавица и другите мами с по-малки дечица, не се притеснявайте!
Говоренето на този етап е естествено еднопосочно, но по-късно ще се учудите колко много са запомнили. Не подробностите, не фактите, а чувството, с което са им станали известни. Важното е да израснат с идеята, че винаги са знаели, да не си спомнят момент, в който специално им е "казано". Просто едно от важните неща, за които се говори.
При нас лично въпросите започнаха някъде от 4 години, с изненадваща дълбочина, изневиделица, и след това с месеци, че и с години - нищо. И после пак - на нов етап. И така... Обикновено се задават между поредната имитация на някой телевизионен побойник Mr. Green и изкрънкването на сладолед примерно. И  почти като правило - не в моментите, които на нас като родители ни се струват подходящи за "сериозни" разговори. Laughing
Лично на мене това, че съм си репетирала, докато бяха малки, ми помага да реагирам адекватно (е, поне спокойно) сега.
За деца, които си спомнят дома, явно е различно.  newsm78

# 48
  • Мнения: 1 325
Маймуна,   bouquet Аз точно това и целя с периодичните ми (макар и безинтересни за сега Simple Smile) монолози - да асоциирам в нейното съзнание (или подсъзнание, не знам) осиновяването с най-топлото чувство на света и създам усещането в нея, че винаги е била на ясно и е знаела (дори и подсъзнателно). Че никаго не съм крила от нея и че винаги можем да си кажем всичко. (е, това последното се надявам да усети в малко по-късен етап).
И задължително й повтарям всяка вечер, че много я обичам. Изобщо стремя се да й създавам усещането колко много е обичана, за да се чувства спокойно и уверена в себе си. Особено сега, когато ще тръгваме в градината и тепърва ще изгражда поведението си в група и ще трябва да се справя без мама.

# 49
  • Мнения: 737
Благодаря Маймуна!
Светкавица, ние на тази възраст бяхме още по-категорични. Например минаваме покрай чужда детска градина. Той сам я сочи и казва "Тук бях бебе ясла!" (на 3 г. е) Аз поглеждам и виждам, че сградата има прилика с дома. Решавам да подхвана, да, мама ,прилича на къщата където мама те намери. Той ме поглежда, поглежда "къщата", сърдито обръща глава към бедната детска градина и цяла пряка върви към нея гърбом (така подминаваме една от учителките в нашата детска градина, която не обичаме и има защо). Взет е от дома на 1 г. и 2 м. Виждал го е отвън само при няколкото разходи с мен, докато чаках делото и не знам как си го е спомнил?
На прости изрази като "Мамино слънце, как те намерих, чудо мое със слънчеви очички!" При думата "намерих" той спира внезапно, поглежда ме странно и някак "навътре" и сменя посоката към някаква играчка...
Сега вече не е така, разбира се.
Сега вече сме на 6 и половина. Той е живо, впечатлително и чувствително дете, много отворен към света, много енергичен. Всичките тези почти шест години са как да кажа - като на "екс"... Добре общува, има много приятели и си ги обича и него го обичат.
Просто все се питам дали съм направила достатъчно, знам че знае, но всъщност малко е "извадено"...

# 50
  • София
  • Мнения: 9 517
Момичета, а вашите деца казват ли ви по 10-20 пъти на ден, че много ви обичат? Ей така, от нищото - изведнъж "Мамо, много те обичам" и отворени ръце за прегръдка и подадена буза за целувка?

# 51
  • Мнения: 1 325
Фоксче, израза "мамо много те обичам" е далеч от нашия речник. Ние казваме по-скоро "Нони бича мама" Laughing
Иначе сме във фаза непрекъснато да ме вика под всякаква форма "маме", "мами" и т.н. и да ми виси в ръцете като бебе, да се гушкаме и глезиме. Тя не е излизала от тази фаза, но това е друга тема. Много ми е любвеобвилно детето. Цялото му същество е любов. Изключително добронамерено, дори и към напълно непознати.
Много често както си стоим, тя идва при мен, погалва ме по бузата и после ме целува. С един сериозен погред, без да каже нищо. Ей за тия моменти всичко си струва. Всичко.

# 52
  • Вън от пространство и време
  • Мнения: 2 277
Момичета, а вашите деца казват ли ви по 10-20 пъти на ден, че много ви обичат? Ей така, от нищото - изведнъж "Мамо, много те обичам" и отворени ръце за прегръдка и подадена буза за целувка?

При нас е подобно положението с баткото и до ден днешен. Е, не 15 - 20 пъти на ден, но редовно всеки ден по няколко пъти. Малката и тя започна да прави така. Не мога да кажа дали по почина на брат си, или по неин собствен.

А по повод последните постове... Аз не съм говорила по собствена инициатива с баткото за самия акт на осиновяване докато беше малък. Започнах да говоря с него и пред него по темата около година и половина - две след идването му в къщи, когато започна да се интересува от бебетата и коремчетата (беше на около 4). Преди това просто много го гушках, милвах, целувах, казвах му колко много го обичаме с татко му, колко важна част от живота ни е, колко сме го чакали, какъв късмет имаме с него...

Така правя и с дъщеря ми. Е, тя физически присъства  на почти всички наши разговори с батко й, но специално да й говоря как сме я взели и т.н. нейна история, просто не намирам думи да го направя. Може би най-вече от притеснение да не внуша мои мисли и усещания. Очаквам да дойде времето на реално общуване с нея и тогава, разбира се, ще говорим...

Винаги съм знаела, че те така или иначе вътре в себе си носят спомена за преживяното. Докато са малки, поне според мен, най-важно е да им вдъхнем вяра, че при нас могат да се чувстват сигурни и обичани, да им покажем какво значи мама (и тате), да изградим доверието помежду ни.

Това е нашата си история....

Последна редакция: пн, 07 сеп 2009, 18:26 от Gankata

# 53
  • Мнения: 1 843
Чета с голям интерес тази тема.

Истината е, че в началото с И. и аз изпадах непрекъснато в невероятни дилеми и чуденки.
И често нещо ме е карало да направя едно или да не правя друго, а после умоблъсканицата беше неописума! Дали е правилно, дали не е...

Днес, в голяма степен благодарение, именно на И. (по-голямата ми дъщеря), разчитам много на интуицията си. И някак вярвам, че всяка една от нас, може да й вярва безпрекословно, щом се касае за нейното дете.

Децата са различни по принцип. Всяко си носи темперамента, психическите нагласи, има си свои времена, свой маниер на израз на емоция, на чувство.
Днес ни кара да мислим едно, утре ни шокира с драстични смени в настроението и поведението.

Това, че моето първо дете е узнало, преболяло и осмислило на 5 г. определени факти, не значи, че втората ми дъщеря ще се движи с нейните темпове. Както и, че ще измине този път по същия начин. Толкова са различни!

Затова чакам.
Усещам, че за нея не е времето. Чувствам го с всяка клетка на тялото си.
Само че, вече имам доверие в това усещане, а някога се стараех да бъда "заслужила" майка...  Wink

# 54
  • Мнения: 737
Ганката, Дар - всичко е точно и вярно и на практика нещата протичат по този начин вероятно при много от нас. При нас урагани още не са бушували, но все се случва да хлътна в тази посока на мисли...

Затова:

Фоскче и на теб мерси за весело-отрезвяващото включване. Поне на мен ми подейства така.

# 55
  • Мнения: 380
Искам да ви поздравя за хубавата тема.

Исках да отбележа нещо, което ми прави впечатление. Когато някой, който познавате задочно чрез форума или пък даже реално, започне да споделя за промените в нашите деца свързани с осъзнаването на Първичната рана се вслушваме.

И се замисляме. И се опитваме да се подготвяме. Защото все повече осъзнаваме, че това май май е неизбежно.

Но когато го срещнем във вида на "Джоан на 11 години попитала майка си за..." сме склонни да го игнорираме. Четем и си казваме: че коя е тази Джоан? И какво общо имам аз с някакво дете, което може и да е измислено, и което се намира на другия край на света?

Това не касае мен. Това касае Джоан, майка и и нейния свят. А те са далеч от мен. Сякаш аз съм по - защитен/а. Лошите неща не ходят по хубавите хора!!!

А дали е така? Дали сме защитени? И дали децата ни не страдат от тази загуба?

Аз вярвам, че страдат. И вярвам, че им коства адски услия да показват, че не е така. А ако могат да впрегнат тази енергия в друга посока...

Много ми харесаха откровенните споделяния. Моля Ви продължавайте. Помагате на много хора около вас:)

# 56
  • Мнения: 2 123
не те разбирам ... би ли пояснил моля.

Ани,
за детските травма, спомени и родителската вяра в тях ... тук пишат осиновени деца, осиновени и прегръщани също от ранна възраст (12, 14 дни, месец ... различно). Когато говорим за тази травма, аз се доверявам на написането на тези, които живеят с нея. Моите предположения и тези на другите мами, са повод за размисъл, но истината се съдържа в постовете на осиновените деца. Там по този въпрос няма никаква разлика, независимо от твърде различните среди, в които са израстнали.


За това, не ги ли въвеждаме твърде рано ... незнам. Аз лично си мисля, че не съм имала избор. Не мога да си позволя, Нико да тръгне на детска градина неподготвен. Много му щрака главата, помни като слон и говори като възрастен. Не мога да си позволя да чуе от някого нещо, за което не знае. Нашата ДГ е на практика в двора на свекърите ми, на съседната пресечка е кварталната градинка - всеки познава всеки и коментира всичко. Просто не е истина  Laughing Пълен абсурд за мен е да го пусна на детска градина, без да съм му казала. Разбира се засега, приказката за Нико е съобразена с възрастта му и понятията, които има. Разказваме я само когато той поиска.

Не по темата, ама от много време си мисля да споделя - във въпросната градинка има една групичка от хлапета набори на Нико - първи приятелчета. Та от десетина хлапета 4 са осиновени, за това се говори спокойно, нормално, родителите имаме сходни виждания по въпроса. Това ми дава невероятно спокойствие и сигурност за Никола - и аз самата незнам защо

Последна редакция: вт, 08 сеп 2009, 15:54 от Fussii

# 57
  • Вън от пространство и време
  • Мнения: 2 277
Ох, много се измести темата....

А е толкова нужна и полезна за мамите (и татковците) с деца на 6, 7, 8 години.

# 58
  • Мнения: 2 123
нищо де пак ще се върнем в релсите  Wink

# 59
  • Мнения: 737
Ани, ще възползвам от темата с мисълта, че и на други родители, нашият път и размисли могат да бъдат полезни. А и просто имам нужда да споделя.

Мисля вече трети ден. В събота синът ми ме изненада на два пъти. Потресе ме отново детското интуитивно знание на света. 

Бях писала, че по въпроса за осиновяването синът ми е много лаконичен. Тази лаконичност ме тревожи, защото разбирам, че изважда навън само малка част от това, което е минавало през главичката. Но се държи спокойно и аз гледам да не насилвам нещата - ще говорим толкова колкото иска и може на дадения етап.

Две бяха темите при нас, които подхвана. Те произтичат от нашата си специфика на осиновен само със мама.

И друг път е подхвърлял, че иска да си има татко. Но при една хубава разходка (без много увеселителни атракции), които обичаме и двамата, защото става пълноценно общуване, той бе настоятелен "Мамо, много, много искам да си имам татко!" Пак говорихме за това, че може да помислим по въпроса и ако намерим, добър татко, не съм против, ако ли не, ще се справим и така. Той набра цветя и каза, че са за леля му (сестра ми, която ми помага, както аз и помагах да отгледа племенницата на времето). Той мисли, мисли и каза, че тя сега е вместо татко. Аз се съгласих и тъй като тя наистина е чудесна, говорихме, че има най-прекрасната леля.

След малко пак подхвана темата по друг, свой начин. "Надя (племенницата ми) не е имала добър татко и го е изгонила, и тя си няма татко" Аз онемях. Сестра ми отгледа детето си сама от 2 месечна възраст. С Андрей никой от нас не е говорил на тази тема... И заради него и заради племенницата не се водят такива разговори срещу бащата вкъщи въобще... Заключенията са само на Андрей!

Вечерта, пък друго. Не иска да ходи на детска градина. За пореден път са сменени там двете учителки, в сборни групи са в чужда стая 45 деца, защото сега започна ремонт на парното. Те беснеят, на него му се карат и той не иска да ходи на детска, въпреки, че си обича приятелите.
- Няма да ходя на детска утре! И никога!
- Анди, знаеш, че не може, утре сме на работа и приятелите ще те чакат. Иво ще пита "Къде е Анди?"
- Няма, аз решавам, краката са мои, ръцете са мои. Не съм твой?
Аз не разбрах какво иска да каже..
- Не съм твой, нали друга жена, не кака беше, ме е родила! - продължава той сърдито...

Успях да се разсмея и както бяхме гушнати в леглото го нацелувах и казах, че и крачетата, и ръчичките, и главичката, и дупето, и косичката всичко е на мама любимото момче, че той е мой син и да не говори врели-некипели. Че той е мой, а аз съм негова, че е важно, че се обичаме, че сме заедно, че сърчицето е важно и че винаги ще е така... Още нещо говорих, но не мога да го възстановя...
Но не прекъснах разговора. Попитах го кака ли мисли, че е била? Той каза че каката, която го е родила, го е занесла в къщата за бебета. Отговорих му, че не я познавам, знам само, че е била леля и веднага е казала, че не може да бъде мама на това момче и лекарите са го отнесли в къщата за бебета, за да го намери неговата истинска мама. Той ми каза, че са били чичо доктор и леля докторка, че са го боцнали в ръчичката преди това, както всички бебета ги боцкали... Каза ми "спомням си" и след това измести разговора на друго - измислени истории за негови героични подвизи заедно с приятелите от детската градина... Заспа. Аз станах да помисля и да изпуша една цигара, две, три. Колко крачки успях да направя в малката кухня! Имах нужда... Имам нужда все още... и много неща още трябва да премисля.
 
Това бе най-дългият ни разговор досега. Мисли и момчето ми. Какво ли мисли момчето ми?

 

Общи условия

Активация на акаунт