Може да ти се вижда абсурдно, но мисля, че трябва да я гушкаш повече, просто ей така без причина, просто я гушкаш, казваш и на ушенцето "обичам те" и после продължаваш да правиш каквото правиш. Още по-често й повтаряй, че я обичаш, но пак без причина - за да не си помисли, че обичта ти зависи от нещо, което прави. Дори на ум си повтаряй "Обичам те". Знам, че звучи направо налудничаво, но нищо не ти коства, нали?
- Публикувана: 3 септ. 2009, 01:55 ч.
- Последно мнение: 8 септ. 2009, 16:35 ч.
Истерично бебе
Винаги ме изненадват подобни постове.
1. Как може едно дете да "докопа" ножици? Защо не скрихте ножиците, така, че едно дете изобщо да не ги вижда.
2. Каква работа има детето със сапуна? Сапунът обикновено стои там, където едно дете не може да достигне.
3. Каква работа има храната по пода. Храната стои в чиниите. Ако е попаднала по случайност на пода се изчиства по най-бързия начин.
Дали детето е виновно??? Не е... На детето му се предоставят любопитни, но не толкова безопасни неща и после то истеричи... Не, не истеричи, то си търси забавления, но в случая не най-подходящите...
1. Как може едно дете да "докопа" ножици? Защо не скрихте ножиците, така, че едно дете изобщо да не ги вижда.
2. Каква работа има детето със сапуна? Сапунът обикновено стои там, където едно дете не може да достигне.
3. Каква работа има храната по пода. Храната стои в чиниите. Ако е попаднала по случайност на пода се изчиства по най-бързия начин.
Дали детето е виновно??? Не е... На детето му се предоставят любопитни, но не толкова безопасни неща и после то истеричи... Не, не истеричи, то си търси забавления, но в случая не най-подходящите...
Винаги ме изненадват подобни постове.
1. Как може едно дете да "докопа" ножици? Защо не скрихте ножиците, така, че едно дете изобщо да не ги вижда.
2. Каква работа има детето със сапуна? Сапунът обикновено стои там, където едно дете не може да достигне.
3. Каква работа има храната по пода. Храната стои в чиниите. Ако е попаднала по случайност на пода се изчиства по най-бързия начин.
Дали детето е виновно??? Не е... На детето му се предоставят любопитни, но не толкова безопасни неща и после то истеричи... Не, не истеричи, то си търси забавления, но в случая не най-подходящите...
1. Как може едно дете да "докопа" ножици? Защо не скрихте ножиците, така, че едно дете изобщо да не ги вижда.
2. Каква работа има детето със сапуна? Сапунът обикновено стои там, където едно дете не може да достигне.
3. Каква работа има храната по пода. Храната стои в чиниите. Ако е попаднала по случайност на пода се изчиства по най-бързия начин.
Дали детето е виновно??? Не е... На детето му се предоставят любопитни, но не толкова безопасни неща и после то истеричи... Не, не истеричи, то си търси забавления, но в случая не най-подходящите...
Със сапуна имаме работа когато я мия. Затова вече не ползвам калъпи, а течен сапун. Иначе и дъщеря ми искаше да го яде, да играе с него и ако й го взема пищеше ужасно. Сега пък пищи като я махам от мивката. Иска да стои да си играе с водата. Напоследък просто я оставям да си поиграе, но просто никога не й е достатъчно.
Храна по пода обикновено тя е нахвърляла, докато се храни. После изведнъж дръпва лигавника и се изправя в бебешкото столче, готова да скочи от него направо на пода. Съответно я взимам и я свалям на земята по най-бързия начин, преди да съм успяла да събера мазнята, която е сътворила. Отказва да я храня и настоява да яде сама. Представи си какво е около стола й, докато се нахрани. От земята да взимат им е по-вкусно явно
Иначе не е забавно - мама не подскача и не вика НЕ, НЕ.Ножици наистина се старая да няма пред погледа й - стоят в шкафа. Също и химикали, защото изподрасква и себе си, и дрехите си, и мебелите, и стените, и покривката на масата - каквото й попадне пред очите....
Всъщност до сега, през повечето време добре се спогаждахме. Но преди като беше по-кисела само хленчеше досадно. От скоро, просто в един момент става така, че нещо и се отказва и започва този ад. Понякога се опитвам да я залъжа с нещо друго и тя просто го хвърля, дори още повече се разгневява. Понякога пищи и на сън.
Не става въпрос за конкретните предмети, а за това напълно да не приема отказ и да истерясва.
bobkas сигурно живее в свръх стерилна среда където има само плюшени играчки и всички предмети са заоблени. Много ясно че като излезеш на улицата има хвърлени всякакви неща, включително храна, особено в парковете и градинките. И тях ли да събера?
Не става въпрос за конкретните предмети, а за това напълно да не приема отказ и да истерясва.
bobkas сигурно живее в свръх стерилна среда където има само плюшени играчки и всички предмети са заоблени. Много ясно че като излезеш на улицата има хвърлени всякакви неща, включително храна, особено в парковете и градинките. И тях ли да събера?
Въобще не живея в стерилна среда. Защо мислиш, че моето дете няма желание да изяде някой боклук от земята? Има - просто съм винаги наблизо и не й позволявам. Защо мислиш, че дъщеря ми не иска нещо тооооооолкова много? Иска и още как, просто винаги нося тежкия арсенал от въображение, с което да достигна до друго безопасно нейно желание.
И аз мисля, че е период - моята също е буйна и своенравна от както навърши годинка, за щастие изпадам все по-рядко изпадам в подобни ситуации. Всеки родител си познава детето най-добре, но ти /струва ми се/, бързичко капитулираш. При нас безотказно действа игнорирането. Прилагам го успешно всеки път, но винаги в полза на нещо, което и се струва интересно. Не може да стоиш от страни, фиксирайки я /видимо разтревожена/, как се тръшка 5-10 минути и да очакваш резултат. Като ми се затръшка вкъщи, аз взимам любимата и играчка и започвам да я гушкам и да и говоря, като се правя, че изобщо не се впечатлявам от поведението и. Навън ползвам всякакви подръчни средства /цвете, предмет/, но никога не я игнорирам в полза на брат и /както и близки, познати или домашни любимци/ - вътрешно съм убедена, че подобен "урок", по-скоро би и навредил. С две думи се опитвам да покажа, чрез вербални жестове и поведение, че я обичам безкрайно, но света не се върти около нея.
Не при всички деца действа всичко. Има деца, които по природа имат по-силни емоционални реакции, по-упорити са и игрнорирането и разсейването при тях не действат. Хубавото е, че всъщност ако се насочат правилно, тези качества - упоритост, целеустеменост, интензивни емоции, са много добри.
И ние минахме през подобни изпитания. И все още ни се случва понякога. Вече обаче знам, че държи ли се по този начин, има причина. Или съм прекалила със забраните, налагането и контрола над нея. Или съм позабравила да и обърна внимание.
Първото нещо, което правя, ако започне да изпада в подобни истерии е да реагирам спокойно, без раздразнение и същевременно при първа възможност да си гушна детето и да му кажа нещо успокояващо, като "Колко много е ядосано моето момиче. Защо си така ядосана? На мама ли се сърдиш? Мама те обича."
Ако става въпрос например за играта на чешмата, предлагам "Щом толкова много искаш да поиграеш, ето ти да измиеш тези лъжички. Но като ги измиеш, слизаш и отиваме да играем на еди какво си - нещо любимо". След като поиграе, припомням, че трябва да слезе и за играта. Ако се разписка, обяснявам. "Знам, че ти се играе още, но си се намокрила, примерно, и не мога да те оставя." И я вземам от чешмата, независимо, че плаче. И след това я гушкам, старая се да отвлека вниманието. Ако не се получава, просто и казвам "Поплачи си щом ти се плаче, знам, че ти е тъжно, че не можеш да играеш още на чешмата". При нас това действа. Учудва се даже, че и казвам да плаче. Когато съм последователна, в един момент детето започва да не се сърди за конкретната игра - чешмата и си знае, че като измие лъжичките, слиза.
След това, при първа възможност отделям колкото мога повече време за това да играем. Ако се наложи, изоставям част от ежедневните си задачи за целта.
Често я извеждам навън и я следвам - вървим на там, на където ме води, прави това, което иска (естествено, ако е безопасно). Първият път, когато предприех тази тактика, стояхме на входа на един случаен блок, който сама си хареса, цели тридесет минути. Така искаше. Качваше се по стълбите, слизаше, разглеждаше, криеше се зад вратата. След това се мотахме буквално по разни улички в квартала. На детето му се отрази фантастично чувството, че ръководи ситуацията. Сега редовно правя поне по една такава разходка седмично, за да се чувства детето независимо, да усеща, че желанията му се уважават..
Когато нещо може да не бъде забранено, не го забранявам.
Старая се да поставя граници, но същевременно да уважавам желанията и предпочитанията и винаги когато и колкото е възможно.
Това е.Търпение, внимание, много гушкане,уважаване на желанията и свобода в някакви граници, обясняване кое защо се забранява.
И пак си зависи от конкретното дете естествено...Важно е да си помислим, как се чувства детето ни, кое го кара да се държи по този начин и как да му помогнем
Първото нещо, което правя, ако започне да изпада в подобни истерии е да реагирам спокойно, без раздразнение и същевременно при първа възможност да си гушна детето и да му кажа нещо успокояващо, като "Колко много е ядосано моето момиче. Защо си така ядосана? На мама ли се сърдиш? Мама те обича."
Ако става въпрос например за играта на чешмата, предлагам "Щом толкова много искаш да поиграеш, ето ти да измиеш тези лъжички. Но като ги измиеш, слизаш и отиваме да играем на еди какво си - нещо любимо". След като поиграе, припомням, че трябва да слезе и за играта. Ако се разписка, обяснявам. "Знам, че ти се играе още, но си се намокрила, примерно, и не мога да те оставя." И я вземам от чешмата, независимо, че плаче. И след това я гушкам, старая се да отвлека вниманието. Ако не се получава, просто и казвам "Поплачи си щом ти се плаче, знам, че ти е тъжно, че не можеш да играеш още на чешмата". При нас това действа. Учудва се даже, че и казвам да плаче. Когато съм последователна, в един момент детето започва да не се сърди за конкретната игра - чешмата и си знае, че като измие лъжичките, слиза.
След това, при първа възможност отделям колкото мога повече време за това да играем. Ако се наложи, изоставям част от ежедневните си задачи за целта.
Често я извеждам навън и я следвам - вървим на там, на където ме води, прави това, което иска (естествено, ако е безопасно). Първият път, когато предприех тази тактика, стояхме на входа на един случаен блок, който сама си хареса, цели тридесет минути. Така искаше. Качваше се по стълбите, слизаше, разглеждаше, криеше се зад вратата. След това се мотахме буквално по разни улички в квартала. На детето му се отрази фантастично чувството, че ръководи ситуацията. Сега редовно правя поне по една такава разходка седмично, за да се чувства детето независимо, да усеща, че желанията му се уважават..
Когато нещо може да не бъде забранено, не го забранявам.
Старая се да поставя граници, но същевременно да уважавам желанията и предпочитанията и винаги когато и колкото е възможно.
Това е.Търпение, внимание, много гушкане,уважаване на желанията и свобода в някакви граници, обясняване кое защо се забранява.
И пак си зависи от конкретното дете естествено...Важно е да си помислим, как се чувства детето ни, кое го кара да се държи по този начин и как да му помогнем
И ние минахме през подобни изпитания. И все още ни се случва понякога. Вече обаче знам, че държи ли се по този начин, има причина. Или съм прекалила със забраните, налагането и контрола над нея. Или съм позабравила да и обърна внимание.
Първото нещо, което правя, ако започне да изпада в подобни истерии е да реагирам спокойно, без раздразнение и същевременно при първа възможност да си гушна детето и да му кажа нещо успокояващо, като "Колко много е ядосано моето момиче. Защо си така ядосана? На мама ли се сърдиш? Мама те обича."
Ако става въпрос например за играта на чешмата, предлагам "Щом толкова много искаш да поиграеш, ето ти да измиеш тези лъжички. Но като ги измиеш, слизаш и отиваме да играем на еди какво си - нещо любимо". След като поиграе, припомням, че трябва да слезе и за играта. Ако се разписка, обяснявам. "Знам, че ти се играе още, но си се намокрила, примерно, и не мога да те оставя." И я вземам от чешмата, независимо, че плаче. И след това я гушкам, старая се да отвлека вниманието. Ако не се получава, просто и казвам "Поплачи си щом ти се плаче, знам, че ти е тъжно, че не можеш да играеш още на чешмата". При нас това действа. Учудва се даже, че и казвам да плаче. Когато съм последователна, в един момент детето започва да не се сърди за конкретната игра - чешмата и си знае, че като измие лъжичките, слиза.
След това, при първа възможност отделям колкото мога повече време за това да играем. Ако се наложи, изоставям част от ежедневните си задачи за целта.
Често я извеждам навън и я следвам - вървим на там, на където ме води, прави това, което иска (естествено, ако е безопасно). Първият път, когато предприех тази тактика, стояхме на входа на един случаен блок, който сама си хареса, цели тридесет минути. Така искаше. Качваше се по стълбите, слизаше, разглеждаше, криеше се зад вратата. След това се мотахме буквално по разни улички в квартала. На детето му се отрази фантастично чувството, че ръководи ситуацията. Сега редовно правя поне по една такава разходка седмично, за да се чувства детето независимо, да усеща, че желанията му се уважават..
Когато нещо може да не бъде забранено, не го забранявам.
Старая се да поставя граници, но същевременно да уважавам желанията и предпочитанията и винаги когато и колкото е възможно.
Това е.Търпение, внимание, много гушкане,уважаване на желанията и свобода в някакви граници, обясняване кое защо се забранява.
И пак си зависи от конкретното дете естествено...Важно е да си помислим, как се чувства детето ни, кое го кара да се държи по този начин и как да му помогнем
Първото нещо, което правя, ако започне да изпада в подобни истерии е да реагирам спокойно, без раздразнение и същевременно при първа възможност да си гушна детето и да му кажа нещо успокояващо, като "Колко много е ядосано моето момиче. Защо си така ядосана? На мама ли се сърдиш? Мама те обича."
Ако става въпрос например за играта на чешмата, предлагам "Щом толкова много искаш да поиграеш, ето ти да измиеш тези лъжички. Но като ги измиеш, слизаш и отиваме да играем на еди какво си - нещо любимо". След като поиграе, припомням, че трябва да слезе и за играта. Ако се разписка, обяснявам. "Знам, че ти се играе още, но си се намокрила, примерно, и не мога да те оставя." И я вземам от чешмата, независимо, че плаче. И след това я гушкам, старая се да отвлека вниманието. Ако не се получава, просто и казвам "Поплачи си щом ти се плаче, знам, че ти е тъжно, че не можеш да играеш още на чешмата". При нас това действа. Учудва се даже, че и казвам да плаче. Когато съм последователна, в един момент детето започва да не се сърди за конкретната игра - чешмата и си знае, че като измие лъжичките, слиза.
След това, при първа възможност отделям колкото мога повече време за това да играем. Ако се наложи, изоставям част от ежедневните си задачи за целта.
Често я извеждам навън и я следвам - вървим на там, на където ме води, прави това, което иска (естествено, ако е безопасно). Първият път, когато предприех тази тактика, стояхме на входа на един случаен блок, който сама си хареса, цели тридесет минути. Така искаше. Качваше се по стълбите, слизаше, разглеждаше, криеше се зад вратата. След това се мотахме буквално по разни улички в квартала. На детето му се отрази фантастично чувството, че ръководи ситуацията. Сега редовно правя поне по една такава разходка седмично, за да се чувства детето независимо, да усеща, че желанията му се уважават..
Когато нещо може да не бъде забранено, не го забранявам.
Старая се да поставя граници, но същевременно да уважавам желанията и предпочитанията и винаги когато и колкото е възможно.
Това е.Търпение, внимание, много гушкане,уважаване на желанията и свобода в някакви граници, обясняване кое защо се забранява.
И пак си зависи от конкретното дете естествено...Важно е да си помислим, как се чувства детето ни, кое го кара да се държи по този начин и как да му помогнем
Браво! Много е хубаво това, че й говориш за емоциите, които изпитва и че изразяваш съпричастност. И аз прилагам този номер - да оставиш детето да прави каквото иска и да ходи където иска. Само че за разходки по улиците е малка - все иска да тича на платното, където минават колите. Водя я в някой парк като предварително обмислям къде ще е безопасно (например избягвам паркове край езерата и други необезопасени водоеми) и ходим където тя иска и правим каквото тя иска - рови из пръстта, разглежда храстите, цветята и тревите, катери се по разни камънаци или по катерушките. Не бързам за никъде, не й натрапвам моите идеи за това как да се развлича и да си играе. Не ми пука особено, ако се нацапа или измокри - винаги нося дрехи за преобличане.
Най-много кризи имаме, когато непрекъснато се налага да не-не-кам, когато се е наложило дълго време да стои неподвижна или когато е преуморена или недоспала. Забелязах и че много добре й се отразява да я събирам да играе с по-малко на брой деца, не да ходим по претъпкани детски площадки, където всички пищят, бутат се и скачат като подивели. Изисква малко повече организация, но си струва.
Най-много кризи имаме, когато непрекъснато се налага да не-не-кам, когато се е наложило дълго време да стои неподвижна или когато е преуморена или недоспала. Забелязах и че много добре й се отразява да я събирам да играе с по-малко на брой деца, не да ходим по претъпкани детски площадки, където всички пищят, бутат се и скачат като подивели. Изисква малко повече организация, но си струва.
И при нас е така. И тези ситуации винаги са свързани с продължително неизпълнение на нейните желания или неудовлятворяване на нужди. Както казваш, когато е казвано Не на желанията или действията и, спи и се, но не е могла да заспи, тоест не е имало необходимата обстановка и условия да се случи това, седяла е дълго неподвижна, тоест искала е да стане, потича, поиграе по рано, но не и се е дало възможност. Както и ако се достигне до превъзбуда от много или нова и интересна информация...
И следва бунт ...и тест за нервите на мама
Има шанс, обаче!
Но е нужно много търпение. В крайна сметка ще дойде и третата годинка, когато се твърди, че децата навлизали в спокоен период...тогава пък вероятно ще ни се предложи някое ново и по различно изпитание
и така...до 18 
Но нали са си наши и си ги обичаме...
Вече са ти казали.Твоето бебе не е истерично,а просто е навлязло в специален период.
И моят син започна с истериите си горе-долу на същата възраст.
Не давам съвети за справяне,защото ми се струва ,че трябва да са индивидуални за всяко дете.
При моето,например,игнорът не помага.Не работи,да го оставя в другата стая,защото в истериите си винаги ме търси,където и да се опивам да избягам.
Успокоявам го с гушкане и леки ненатрапчиви нежни думички.
В такива моменти ,няма смисъл да му говоря и да му обяснявам,каквото и да е.Започва да реве още по-силно.
Караници и повишаване на тон са абсолютно табу!Само разстройват нервната система и на двамата.....
Чакай детето да порасне!
Можеш да си купиш едни тапи за уши,да можеш да го гушкаш спокойно,когато "гайдата е надута" до максимум.
И моят син започна с истериите си горе-долу на същата възраст.
Не давам съвети за справяне,защото ми се струва ,че трябва да са индивидуални за всяко дете.
При моето,например,игнорът не помага.Не работи,да го оставя в другата стая,защото в истериите си винаги ме търси,където и да се опивам да избягам.
Успокоявам го с гушкане и леки ненатрапчиви нежни думички.
В такива моменти ,няма смисъл да му говоря и да му обяснявам,каквото и да е.Започва да реве още по-силно.
Караници и повишаване на тон са абсолютно табу!Само разстройват нервната система и на двамата.....
Чакай детето да порасне!
Можеш да си купиш едни тапи за уши,да можеш да го гушкаш спокойно,когато "гайдата е надута" до максимум.
Здравейте на всички,
ние също минаваме в момента през този период.
Но все пак подхода към всяко дете е индивидуален. Сигурна съм, че всеки си гушка децата и им казва, че ги обича почти постоянно.
bobkas , всяко дете е много различно и не е уместно да сравняваш поведението на твоето дете с други деца.
Аз знам, че където и да съм скрила всичко опасно, синът ми си намира начин да го достигне.
Темперамента на детето е голям фактор тук.
Иначе и при нас най-добре действа отклоняването на вниманието.
ние също минаваме в момента през този период.
Но все пак подхода към всяко дете е индивидуален. Сигурна съм, че всеки си гушка децата и им казва, че ги обича почти постоянно.
bobkas , всяко дете е много различно и не е уместно да сравняваш поведението на твоето дете с други деца.
Аз знам, че където и да съм скрила всичко опасно, синът ми си намира начин да го достигне.
Темперамента на детето е голям фактор тук.
Иначе и при нас най-добре действа отклоняването на вниманието.
bobkas , всяко дете е много различно и не е уместно да сравняваш поведението на твоето дете с други деца.
Аз знам, че където и да съм скрила всичко опасно, синът ми си намира начин да го достигне.
Темперамента на детето е голям фактор тук.
Иначе и при нас най-добре действа отклоняването на вниманието.
Аз знам, че където и да съм скрила всичко опасно, синът ми си намира начин да го достигне.
Темперамента на детето е голям фактор тук.
Иначе и при нас най-добре действа отклоняването на вниманието.
Съгласна съм..., и не съм съгласна. Излизаме с майки с деца, които обявяват децата си за лоши, за злояди, дори за непоносими... казвам го съвсем категорично... И какво се случва... Притеснявам се обаче да коментирам, защото ще се разгорещи спор, в който не ми се навлиза. Виртуалното пространство е нещо, в което не можем да докажем наистина какво се случва и все пак ще опитам. Майката казва:"Дъщеря ми е злояда. Не иска да яде". В този момент се опитва да набута насила храната на детето си, нервничи и накрая крещи. Предлагам да нахраня детето. Тя ме гледа недоверчиво, и подава лъжицата. Не давам на детето от храната. Имам под ръка храна за дето си и решавам да дам на дъщеря си. След възклицания колко е вкусно, правим самолетчета, заливаме се от смях. Детео се окорва и проявява желание да се включи. Любопитството вече е предизвикано. Получава се. Изяжда си всичката храна. И не на всяка цена.
Друга майка с друго дете. Детето се тръшка, защото иска нещо непозволено. Вземам инициативата в свои ръце без да питам. Играем на "Балонът се надува", на "Влакче"... Детето е отвлечено от първоначалното си искане... Не говоря за моята дъщеря, която познавам до болка, говоря за деца, които не познавам така. И пак казвам. Думата е подход и желание. Ако просто не ви се занимава, ще има теми като тази.
Не ми се искаше да го споделям... Осиновихме дъщеря ни, когато нямаше пет месеца... Предстоеше ни да пропътуваме повече от четиристотин километра, за да я приберем вкъщи. Не знаех какво й харесва, не знаех как ще премине това пътуване, но вътрешно не ме беше страх. Аз бях МАЙКА. Щях да се сетя как да се справя с дъщеря си, която имах от няколко минути. Моето голямо момиче, което ме научи да бъда добра майка. Аз не знаех, ТЯ ме научи.
Погледнете в очите на децата си, те ще ви научат кое е най-добро за тях..., и за вас... Момичета, ще ви чета, но приключвам с тази тема
Погледнете в очите на децата си, те ще ви научат кое е най-добро за тях..., и за вас... Момичета, ще ви чета, но приключвам с тази тема