Защо хората се страхуват от осиновяването?

Трещерица, съгласна съм с теб, ето говорим си. Никой не отрича ролята на гените, но тук тя се преекспонира.
Когато говорих с психолога и правих психологически тест (един от етапите на проучването на кандидат-осиновителите, което се прави), психоложката ми каза, че това което ние наричаме "характер на детето" и което се определя от гените, всъщност е темперамента. Той определя около 20% от развитието и оформянето на детето. Другите 80% са дело на семейната среда, на възпитанието, на образованието и т.н. и т.н.  Т.е. страховете са свързани с тия 20%, а не се виждат онези 80%. Аз разчитам най-вече на тези 80% за това какъв човек ще стане дъщеря ми. А тези 20% вече се проявяват - дъщеря ми е чист холерик с леки признаци на меланхолия.

И ще ти дам още един пример. Когато сестра ми роди първото си дете ми е споделяла, че като го гледа и се грижи за него напълно разбира, че това е нейното дете, обаче всичко и се струва толкова абстрактно и нищо не изпитва. Чак след време при нея дойдоха и майчинските чувства и майчиния инстинкт. Така е и при нас. То не е свързано с факта на раждане, любовта се гради и идва с времето. Поне при повечето хора с които съм разговаряла е така.

Осиновяването не е за всеки.То е за силните хора с големи сърца и огромна любов.
За всички вас  

Най-хубавото и прекрасно нещо написано в тази тема 

ами каквото почукало такова се и обадило
Според мен този въпрос е за Leigh 85
и като папагал да попитам и аз КЪДЕ ИЗЧЕЗНА АВТОРКАТА?

Аз имам 2 деца. Еднакви гени. Ужасно различни.
Виждам, че си разумен човек, затова ще се осмеля да попитам.
Детето ти знае ли, че е осиновено. Как да се държим с вас и с децата ви? Да се правим, че нищо или напротив? Защото ми се струва адски глупаво да обяснявам на децата си  - еди-кой си е осиновен, внимавайте.




За какво ти е авторката? Мисля , че темата стана доста по-различна.

Нека и аз да отговоря. 

Разбира се че е глупаво. Моите деца и двете знаят, че не са израсли в моето коремче. Засега само големия до известна степен осъзнава какво значи това и ако стане въпрос за "коремчета" съвсем свободно си говори по темата с всеки. Когато осиновявахме сестра му обясняваше на всеки познат какво точно правим.
Сега вече, две години по-късно, май всички по градинките забравиха начина, по който нашите деца се появиха в семейството и само от време на време, когато стане на въпрос, се обясняваме.
Приятелите на моите деца се отнасят съвсем нормално и естествено с тях, както и учителите.

Е, вярно е, има осиновители, които по различни свои си причини искат да пазят "тайната". Това си е техно прави и там наистина трябва деликатно да се подхожда.

Трещеница, няма лошо, питай. Отворена съм за всякъкви въпроси. Не знае, или по-скоро не на рационално ниво, защото след месец ще навърши 3 год., разбирай на 2 и половина, защото още напълно не сме компенсирали дефицитите в нейното развитие. Не, че й има нещо, но още си е бебе, глупавичка и наивна, не говори напълно правилно (да проговорим ни отне ужасно много време). Но многократно съм й говорила как съм я намерила, колко съм я търсила, как съм я посещавала в дома за дечица и бебета, питам я дали помни. На подсъзнателно ниво няма начин да не помни, защото беше на 1 год. и 9 месеца. Но думата "осиновен" още не я разбира. Ще продължавам тези разговори, за да я подготвя за момента в който наистина ще разбира какво й разказвам и обяснявам. Нямам никакво намерение да крия от нея, както не крия от никой друг. Е, не го развявам този факт безпричинно, но всички които ни познавам и с които контактуваме знаят, че е осиновена.
А, иначе дръжте се нормално. Този факт изобщо не трябва да е определящ в отношението ти към майки (семейства) като мен. И изобщо не трябва да е предмет на специално отношение. Ако майката реши да сподели и разговаря с теб по този въпрос, ОК. Ако знаеш от други източници, просто го знаеш и толкова. Нищо особено не се е случило.

За съжаление на осиновителите, това не е вярно! За обучените психолози имам особено мнение. Те твърде много се придържат към разни заключения и поставят нещата в рамки. Психологията е толкова необятна и индивидуална, но това е друга тема.
Та, в проценти може и да са изчислили, че е 20 на 80, но те са обратни за посочените неща. Аз съм осиновена, съпругът ми е осиновен, около нас имаме близки с осиновени, вече големи деца... Не са 20% гените, а 80% възпитанието. Обратно е. Т.е. Страховете ви са свързани с 80%, следователно по-големи са, отколкото смеете да говорите за тях. Пак не разбирам защо? Защо като се "вземат" мъж и жена могат да живеят щастливо дълги години, а като детето е "взето" се очаква да има проблеми!? С всички деца има проблеми, това е ясно на всички. Но едни и същи проблеми при родни и при осиновени деца се приемат с различна сила от БР и от осиновители. Това не разбирам. Това, за което говоря са неща, които всеки си мисли и родител, и осиновител, и родно дете, и осиновено дете - но никой не говори на глас за това!
Аз имам три свои деца и чудесно виждам майка ми колко пъти е преувеличавала белите ми от детство, и как ги приемам аз. Същите неща ми разказва и мъжът ми, и виждам как той приемаше белите на децата ни, защото те са вече големи и бели не правят. Също така виждам как нито аз, нито той имаме дори 1% от нрава на родителите си, а дори сме безумно различни от тях. Те ли ни възпитаха да сме толкова различни, това ли са онези 80%? Не са, мили хора и няма как да са. Това е наука, не е само възпитание. Виждам синовете ни - един от тях е копие на баща си по нрав. Както би постъпил единия, така постъпва другия в сходна ситуация. Ген ще кажат хората. Другия - той и аз сме толкова еднакви, че не е нужно да му задавам въпроси, аз знам какво мисли и как го мисли. Факт. Третия(всъщност той е най-голям) - смесица от двамата си родители. Но нищо различно, от това което сме били ние с баща им като деца. А аз!? Аз бях като човек с две глави в моето семейство като дете, като трета ръка, като нещо толкова чуждо, че беше очевадно. Това усещане не се е породило само от факта, че моите родители не са от онези любящи и всеотдайни осиновители като вас, а от факта, че те като такива не могат да направят нищичко, за да постигнат поне малка спойка на моите и техните гени от съвместното ни съжителство и разликата в тези гени толкова избуя и се разви, че това е все едно да се срещнат единствените две молекули в цялата атмосфера. Но дори и когато осиновителите не са като тях, те не могат да заглушат генотипа. На кое казваме заложби? На възпитаното или на носеното вътре в нас, на заложеното? Заложено от кого? Заложете пет яйца в инкубатор и си пожелайте да се излюпят патенца! Но яйцата са кокоши. Какво ще се излюпи от тях въпреки вашето огромно желание?
Нещата са съвсем простички, но не се говори за това между двете страни в този процес. А основно се взима предвид мнението на осиновителите. Много можете да научите от осиновените. И мисля, че това, което те ще кажат е по-вярно. Така осиновителите ще се освободят от страховете си и няма да се държат преднамерено, с цел предпазване от бъдещи грешки и да се страхуват от неща, които са естествени природни процеси. Всеки може да е осиновител и чудесен родител! Ето ви крас … 6;ва! Но котетата няма да станат кученца, защото ги кърми и отглежда кучката на мой приятел.

Бижу, тук не съм съгласна с теб. Нормално е децата да имат различни характери. Например аз имам две сестри и трите сме коренно различни. Аз съм почти копие на характера на майка ми, но двете ми сестри не са ничие копие - нито на майка ми, нито на баща ми, нито на някой роднина. Смятам, че това се дължи на възпитанието ни - най-голямата израстна с баща ми и неговото семейство, аз с майка ми, а най-малката е изтърсака на семейството и се появи толкова късно, че беше невъзможно да се възпитава по същия начин като нас.
Имам и приемен син. Той пък е пълно мое копие. Използва моите мимики и жестове, интонация, гримаси. Дори смехът му е като моя, а е само на 2 години и 9 месеца. Винаги знам какво мислят сестрите ми и сина ми. Това смятам, че е от близостта помежду ни, а не от кръвта и гените. Малкия докато ме види и отгатва в какво настроение съм, дори когато се опитвам да го скрия и стоя безизразна. Още повече, че малкия си има биологични родители и поддържа контакт с тях. Но няма нищо, абсолютно нищо, по което да прилича на някой от тях.
За заложбите: В моето семейство сме поколения музиканти - като се почне от прабабите и дядовците, та се стигне до приемният ми син. Просто когато обкръжението е такова, най-вероятно и детето ще стане такова. В неговото биологично семейство няма нито един музикант - проверих го. А той вече има усет към музиката, пее вярно, пък дори и с "на-на-на" и показва голям интерес към пианото. Брат му пък, който е при други приемни родители, се справя отлично с бойните изкуства, но в неговото приемно семейство всички се справят добре с тях.
За това и съм по-склонна да вярвам, че 80% са точно семейна среда, възпитание, образование и т.н.
Може би най-силният пример за кръвта, гените и наследството са децата отгледани от животни.

Трещерица,
щом едни влизат и изразяват мнението си без да помислят дали няма да наранят чуждите чувства, изтърсват ей така първото, което им е минало през ума, защо не може и аз да изразя първото, минало ми през ума за поста на въпросната личност? Ако аршина е различен, нека го знаеме и изобщо да не влизаме в темата?
Не мога да чета безучастно как някой развива теории, че жената, която е дала всичко, което има за мен, която е будувала над леглото ми, която продължава да дава всичко за моето добруване, не била моя майка и не можела да се нарече родител.
Тук ще приключа с един въпрос към теб Трещерица- отговори ми това изказване на какво прилича, може ли здраво мислещ човек да напише това? След като помислиш над въпроса ми, тогава ми размахвай пръст.

Stillness, напълно си права да имаш своя теория и аз не я оспорвам. Моята се гради на мен, на мъжът ми и на осиновените деца на много близки мои хора, които от много години наблюдавам. Не мога да приема 20% гени и 80% възпитание и имам своите основания за това.
Нека порасне синът ти и да се самоопредели. Твърде малък е още. Децата копират това, което виждат. Тогава си спомни моето мнение.

Бижу, не искам да дебатирам. Приемам твоята позиция, но вярвам в моята. Но дори и да не съм права и гените да определят 80% от човека, това не ме плаши. Не се страхувам да говоря за страховете си. Страшна тавтология се получи. Страховете ми нямат нищо общо с гените на детето ми, те са от друго естество. И това, че няма да прилича на мен по вид и характер, по маниери и т.н. (което виждам с очите си, че е точно обратното - т.е. прилича ми, защото ме копира) изобщо не ме притеснява. Нито смятам, че е от определящо значение.
Разбира се, че можем да научим много от осиновените. Кой твърди обратното?

Не исках да пиша в темата, обаче писах, но няма повече да пиша!

Много силна тема! Чета, мисля, препрочитам...Искам някой ден да бъда осиновител...надявам се!
Майка ми е осиновена от баба и дядо, и с това и е даден най-добрият старт в живота и. Много си приличаха с баба ( осиновителката и), същото поведение, същите усещания и ...обръщенеито "майко" беше толкова истинско.

Пълното отричане на съществуването на гените и тяхната роля,на наследствеността ,е погрешно!
Какво значи талант?Естествено е едно дете,разсло в определена среда да попие нещо,повече или по-малко.Но ако няма заложбите да стане художник ,рисунките му ще се различават от тези на детето,което хем е расло в средата на художници,хем има таланта.А таланта,доколкото знам,се наследява като диабета.
Аз съм дъщеря на баща си и майка си.Сестра ми е от първия брак на майка ми,но е отрасла с баща ми.Този последния се занимаваше с фотография и рисуване,съвсем непрофесионално.Аз умея да рисувам. Сестра ми,обаче не може да нарисува и един ченгел.Освен това,независимо от възпитанието,което баща ми(който беше изключителна личност) й даде,тя непрекъснато проявяваше(продължава и сега) черти от характера на биологичния си баща .
Коефициента на интелигентност също се наследява.И не говорим само за майки и бащи,нали?Те имат своите майки и бащи,които пък имат своите и т.н и т.н.
Човек не се ражда като бял лист,който очаква да бъде написан от някой.Той носи определена информация в себе си.