Защо хората се страхуват от осиновяването?

Моля ви!!! Стига сте сравнявали осиновяването на дете с осиновяването на домашен любимец!
За повечето от нас екзистенциалното желание да станем майки няма нищо общо с "благородна кауза".
Имам и домашен любимец - котарак с генетичен проблем. Него го прибрах именно защото щеше да загине ако не бях го направила.

Съжалявам,ако съм прозвучала рязка,но ...това твърдение ми прозвуча ,....де да знам.Като "ние сме нещо повече от другите,защото сме осиновили дете".А не е така,нали?Защото всички сме майки.Независимо дали детето е раждано,или е осиновено.И всички страдаме с/за/по децата си.Мисля,че това е,което трябва да бъде разбрано.
Пиша с най-добри чувства и се надявам да не съм засегнала никой.

Аз не мисля, 4е сравнява осиновяването с домашни любимци, а 4е много хора отделят безумни средства за домашните си любимци и ги нари4ат "деца", а  в същото време има толкова много деца, които не знаят какво е да си оби4ан...или може би греша....

Мислех да не пиша, защото началото на темата доста ме изнерви с повърхностните изказвания и щях да излея голяма доза негативизъм.Слава богу, че се намесиха Fussii и Gankata , които промениха тона и темата доби смисъл.
Аз съм осиновена и първо бих искала да споделя относно гените и страха от онаследяването на "лоши" гени.Онаследяват се дарби, таланти, така както съм наследила дарбата да пея от биологичният си баща.Не се наследява лошотията, простотията и невъзпитанието. Това се дава в дома, в който растеш, от родителите, които те възпитават и ежедневно ти предават примера си с всяка своя постъпка и дума.
Много се спекулира с тия гени, всеки за това се хваща, все едно няма начин от осиновеното дете да не избие някоя лоша черта от характера на създателят му.Ами в случаите, когато в "добри" и уважавани семейства изведнъж синът им се превръща в убиец, крадец, наркоман или извършва друго престъпление?Тогава кого да виним, щом гените му са били "добри", къде тогава е вината, кое е разковничето, което го превръща в престъпник?
Колкото до страха, нормално е да го има, най-малкото страха от неизвестното е нещо резонно.Нормално е да се страхуваш, независимо от какво точно, защото страховете при всеки са различни.
За тези, които се възмущават защо осиновеното дете иска да знае произхода си и търси корените си.Много остри изказвания имаше, които не са на място най-малкото защото са направени от хора, които изобщо не са докоснати житейски от осиновяването и нямат моралното право да се хвърлят в такива разгорещени дебати и да изказват яростни мнения.
Няма да разяснявам потребността да намериш корените си и т.н., но това не е неуважение и неблагодарност към осиновителите, а потребността да знаеш не може да я изпита и разбере никой, който не е на наше място, тъй че няма смисъл да обяснявам нещо, което трябвада се изживее за да бъде разбрано.Или поне да имаш по-широко отворено сърце, за да го осъзнаеш и приемеш.Макар аз лично да разбрах произхода си, корените си, къде са биото, че имам 4 братя и сестри и до там спрях.Зная къде са, но не съм и надали ще предприема нещо.Това също няма да обяснявам, защото не вярвам да бъда разбрана и не искам да се рови някой в душата ми, като прави анализ на думите ми изписани тук.Недай боже пък да ме критикува, ще е прекалено.От страни е лесно, но в действителност не е толкова, затова не бъдете така критични, при положение че сте далеч от осиновяването и не сте го преживяли от едната или другата страна.Лесно е да критикуваш, но не е редно, както се казва и в хубавата ни поговорка, че на чужд гръб и 100 тояги са малко.

ще цитирам Леви:
"...  Всички, които живеят на този свят, са роднини, но истинското родство не e в гените, а в духа. Кръвното родство е само един от поводите за обич – най-древният и най-съмнителният..."


Цитирах спонтанно прочитайки горните редове! После видях, че и Кльмба го е използвала на място + вс. друго, което е казала...  

Оставам цитата, макар и повторен, като своеобразен акцент, защото да- за едни хора, вероятно страхът, (доколкото го има) е от заложеното през гените! Ще ми се да подчертая, че гените носят информация за цвят; за ръст; понякога за болести и дарби... Но качествата, темперамента; характеровите особености; навиците...се "моделират" от социума...

Та... споменаванията на гени ; на етнос (фигурира по-нататък като изказана позиция в цитираното изказване на Китана); тежест и тромавост на осиновителска процедура... препращат към темата(е) за предразсъдъците (съжителствуващи  понякога в латентно състояние с всеки от нас)...

И за да имам по същество принос към темата:



Не съм имала страхове, нито репродуктивни проблеми. Винаги съм "знаела" интуитивно, че ще имам осиновено дете. И съм много щастлива и се чувствам дарена от Бог, че ми даде шанса да дам втори шанс на едно (засега) дете! Както ме изпрати социалната работничка на дома след първата среща с дъщеря ми с думите: "Дайте си шанс и дайте шанс и на нея!"
Ето това е за мен един от смислите на осиновяването...

Мое приятелско семейство току-що оженили се бяха избрали да осиновят. Така се сдобиха с дъщеря си. Година по-късно родиха сина си; 7 год. след него- втория си син; Сега са отново в списъците на чакащите да осиновят... Няма да е от страх, а по-вероятно от желанието пак и пак да се чувстваш щастлив...

Хората са различни, както са различни и предисториите и двигателите на житейските им избори и поведения...

Таа, авторката-Да, темата ти е не само обобщаващо, но и некоректно зададена! Ще отговориш ли какво провокира това ти питане? Е, не са ли  ти предостатъчно вече отговорите?

А! Откога е забранено да се осиновяват деца и в същото време хората да имат и домашен любимец!? Айде престанете с тия работи! Мисля, че ако приемете, че всяко човешко същество има право на избор ще е по-лесно. Имам приятелка, която просто не желае да има деца. Така си е решила, нейно право е. Не сме всичко калъп. Познавам хора, които нямат деца, но имат домашен любимец. Това също си е тяхно право. Има хора с деца и без любимци, има и такива с деца и с любимци. Така са решили. Моето мнение изобщо няма нищо общо с тяхното желание и решение. Мисля и вашето   Към моето куче, което почина преди седмица също се обръщах с "Мамо"   Имах го още преди да имам дете. И какво от това? И ще ви кажа още нещо, който е имал животинче го знае, особено ако си го имал дълго време. Когато го загубиш те боли като за човешко същество. И това няма абсолютно нищо общо с отглеждането или неотглеждането на деца  

А пък и кой за какво си харчи парите си е негова работа. Печели си ги, харчи си ги  

големи дебати, голямо чудо.
мен пък темата ме оставя студена. интересно, не го очаквах, защото са минали едва 3 години откакто осинових.

ужасно ме беше страх от осиновяването. страх ме беше да не се проваля, да не нараня чуждото дете, страх ме беше, че няма да съм способна да го обичам. и така 20 години.........
съдбата ми изигра страшен номер и ме закова точно там, където бях най-слаба. нямаше как да изклинча и изведнъж се оказах майка на едно безпомощно бебе, което точеше лиги и ме гледаше с разфокусиран поглед. ужас и безумие. как оцелях първите месеци в екстремно шоково състояние, не знам.
започнах да мисля нормално след няколко месеца, а онзи ден викам на моето отроче - иххххххххх, как можах да те родя такова прасенце и в следвящия момент се хванах, че говоря пълни простотии.

процедури за лечение на стерилитет или асистирана репродукция никога не съм предприемала, само една диагностична лапароскопия-и толкова. после просто прекратих. може би пак беше страх.
винаги ме е било страх от това да стана майка. биологична или небиологична. и явно това беше страхът от провала. от това, че няма да мога достатъчно да обичам. много съм била застреляна, начи............
но не съжалявам за нищо. трябвало е да стане точно така, както стана.

детето си е мое, а осиновяването е просто техническа подробност. няма как да обясня нещо, което усещам на околните, а на тези, които изпитват същото, няма нужда да обяснявам.

МИСИС СМИТ, извини ме, ама не мога да се въздържа........ заради такива като теб някои деца никога не намират родителите си. престани да сееш зловредни мнения и становища. като не помагаш, поне недей да вредиш. кой къде чете и откъде черпи информацията си- не е в твоята компетентност, нито пък къде да го прави е твоя работа.

фуске, турям си цитата в подписа. трепач е.

струва ми се много страшно да имаш дете изобщо ...
за осиновяване допълнително ме е страх , че ако не ми хареса, няма да мога да го върна.  
аз също така нямам 'екзистенциално желание да стана майка", както каза Gankata - може би и това има значение.
страховете се преодоляват, в крайна сметка при желание и т.н...

Аз не разбирам защо е нужно такова размахване на пръст. Дори и заглавието е формулирано обвинително. Дарявайте, осиновявайте, защо не го правите, а? А?!  Кучета ще ми гледат.

Пък авторката така и не се появи повече. Всъщност писа по едно време, колкото да ни скастри да не се отклоняваме от темата. Ама не ни каза що я е пуснала всъщност.

  Леле леле, някои мнения по темата ме оставиха безмълвна /слава богу не за дълго  /

Ми ако не те накефи и биологичното ти един ден?  
И да ти кажа ли нещо? Можеш да върнеш и двете. Има начин. Просто разсиновяваш - и родно, и осиновено. Моя позната беше разсиновена от родителите си, които не одобряваха и не одобряват начина й на живот. Не е осиновена, а е родена от майка си. Ма не ги кефи и я разсиновиха.
Така или иначе, отвращава ме отношението към деца като към предмети! Нещо от сорта: 'Ау, чакай да го върна бързо, преди да е изтекъл гаранционния срок!!!'

Но да сменим тона...
По темата. Хората се страхуват от осиновяването по две причини: едната е, че не си вярват, че могат да обичат "чуждо" дете като рождено, а другата е великият, останал отпреди 100 години манталитет и  страх: "какво ще кажат хората? дали пък няма да кажат нещо кофти... "
И двете са резонни. Всеки знае за себе си дали би обичал родено, а осиновено не /между другото смятам, че който би делил осиновено дете и рождено, той ще дели един ден така и рождените си деца - все ще обича едното повече от другото - мое мнение/ и всеки си решава доколко голямо сърце има. А второто е резонно, щото хората винаги ще казват кофти неща. Правили са го преди 100 години, правят го и днес и ще го правят винаги. Може би само в България, но това е друга тема. Но въпроса, който е по-важен в случая е, до каква степен трябва да ни пука и доколко да допуснем мнението на разни ограничени манталитети да променят онова, което е вътре в нас и което ни прави това, което сме. Има разбира се хора, които за едното хорско мнение живеят, но се надявам силно да са малко.


Случка от миналата седмица. Излизам на кафе с моя приятелка, която е на 31 и живее във Варна, поради което не се виждаме често. След около 15 минути тя тихо ми съобщава, че е станала майка - преди 3 седмици със съпруга й са станали официално родители на 9-месечно момиченце. При което аз избухнах в щастливи възклицания, хвърлих се да я целувам и да й честитя и тя.... се разплака....   И ми каза, че съм първият човек, който реагира така радостно, когато каже, че е осиновила дете. Че повечето хора, като я срещнат навън с детето, питат я какво е, на кого е, и когато каже че е нейно - осиновено вече официално миналия ден - те... сменят физиономията, започват да я гледат съчувствено, "сякаш съм болна неизлечимо и фатално" /неин цитат/, а някои дори се извиняват че са питали - едва ли не че са засегнали 'болна тема'   После ми каза 'Благодаря ти, че реагира сякаш ти казвам прекрасна новина. Ти реагира сякаш ти казвам, че съм бременна или съм родила - с нормалната реакция за такова съобщение, а не със смръзнала физиономия и без усмивка...'
Гледах странно, мислейки си, че за мен това е нормалната реакция - радост...
И бих реагирала така ако моя приятелка ми каже че е бременна, че е родила или че е осиновила - еднакво е за мен.
Но ... явно съм една от малкото, съдейки по много факти...

Радвам се много, че по темата се включиха Fussii, Gankata, marypopins, Venecias и matakosmata.

Sway писали сме едновременно , много  добре си го казала

Само да вметна това е нещо отвратително ,на което за съжаление съм безмълвен свидетел

Наистина, имаш нужда да смениш тона.

Жалко, че от всичко което написах, единствено тези четири думи си избрала да забележиш
А ако съм засегнала нещо, някой - не е нарочно. 

sway,   аз напълно приятелски и честно споделям какъв ми е страха.
а ти ме караш с разни смешни емотикони и повърхностни твърдения в стил " ами ако не те накефи..." да се чувствам лоша и нищожна + пишеш някакви постулати за това 'от какво се страхуват хората', все едно и страхът ми е ненормален.  хората не сме еднакви. аз се страхувам. мъжът ми се страхува. защото нали всички знаем, че в този избор всъщност сме двама и решението е на двама, а не само мое. ти не се страхуваш, ти си излязла от учебника по благородство и морални ценности. но темата е за мен, не за теб