За душите на нашите деца и степента, в която ги разбираме

Най-хубавите спомени от детството ми са как правим баница с баба Боже, какви баници бяха...Една, официална, направена от нея и друга - стутана от мен. А дядо ми, милия, все от моята ядеше...
Дъщерите ми нямат влечение към готвенето. Жалко, това са толкова мили моменти на близост.

Моето момче е много палаво и все гледа да се катери и няма никакъв страх. Отначало умирах от ужас и все му виках "недей, спри, слез ..." и подобни, но постепенно свикнах. В неделя като  Shoni се вдитенясвах и се гонехме из парка, а после бяхме на пързалката ... Понякога и аз му отпускам края и се разщуряваме така у нас - борим се, разхвърляме, а той се къса от смях ... Как да се лишавам от такива моменти, а и как да лишавам него ...

Боян обича да натиска копчета и де що има копче, възползва се човека. Затова винаги като пускам печката, лампата, радиото, телевизора, викам го него. Умира си от кеф.
Обича да ме храни, макар че се омазваме. Обича да ме вдига от леглото и да ми показва колко е силен.
Естествено, обича да полива цветята и всичко наоколо. Знаете какво става като дадеш ръчния душ в ръцете на 2-годишно дете.....
Доставям му тези малки радости, когато е бил послушен.

Здравейте,

Досега мъж не беше писал в темата, но мисля че ще е хубаво да изложа и бащина гледна точка.  Не съм писател като цитираните, нито мога да се похваля с чудесна семейна среда за децата ми (разведени сме), но душите на децата са нещата, които трябва да останат цели и възможно най-недокоснати от "живота".  Докато са малки деца, задължението е на родителите.  След като пораснат задължението става тяхно.  И тогава можем само да се надяваме, че сме ги научили как да го правят, а и на техните деца да го предадат.

Искам предварително да уточня, че за мен Библията има голямо значение, аз се съобразявам с истините там и затова си позволявам да пиша за нея тук.  Там са засегнати начините за отглеждане на деца и лично за мен имаха много голямо влияние.


В Библията пише:
Навеждай врата му в младини и кърши ребрата му, докле е младо, за да не би, като стане упорито, да ти бъде непокорно.
  -- КНИГА ПРЕМЪДРОСТ на ИИСУСА, СИН СИРАХОВ, 30:12

и всъщност повърхностното тълкуване на всичките стихове от 1 до 13 в тази глава 30 могат да се разбират като съвети как да се отнасяме към децата си като към животни, които трябва да бъдат дресирани.  Лично аз оттам съм се ръководил в сърцето си за това.  Отделен въпрос е, че и мен така са ме отгледали.

Но.

Цитираните думи всъщност не са Божии.  Те са на "Иисуса, син Сирахов".  Има значение.  Това са човешки думи.  Освен това думите технически погледнато са верни:

Гали дете, и то ще те уплаши; играй с него, и то ще те натъжи.
Не се смей с него, за да не тъгуваш с него, и после да не скърцаш със зъби.

След като се замисля, аз всъщност искам да се смея и да се натъжавам с детето си.  Искам да скърцам със зъби - искам детето ми да е достатъчно силно, че да ме накара да скърцам със зъби!  Така че насоката и емоцията от текста са нещото, което не приемам.  Тоя син Сирахов явно го е било страх от синовете си, по-скоро от това, в което те може да се превърнат - непокорни!  Отдавам това на начините на отглеждане тогава - децата са при майка си (жените, харема) докато влязат в пубертета, после стават "мъже" и отиват при мъжете.  Е да, ама първите 7 години са минали, а баща им е бил зает да тежкарее.

--

Аз не се смятам за добър родител.  Добрият родител няма да вика по детето си, винаги ще е готов да го изслуша, всъщност най-вече ще предразположи детето си да иска да сподели.  Навикването "Е хайде де, кажи какво има!" изобщо не дава резултат, освен може би, че детето се чувства чужд човек и ще търси близки другаде - в училище, в кафенета, в интернет-клубове, по пейки в градинки...  Добрият родител също е логично да бъде материално осигурен - да купува скъпи играчки (не безразборно, но като награда), да води децата редовно на море, на планина, на палатка, на басеин, на екскурзии в чужбина...  Нали?

Но какво би се получило - детето ще бъде задоволено материално и емоционално.  От това следва, че ще го приема за нормално.  И когато вече е самостоятелен човек, но няма пари или не получи одобрение за дадена правилна постъпка, ще се чувства нещастно.  Това добре ли е?  Да го държим нещастно тогава, че като се отдели да му е хубаво!  Последното всеки би презрял.

Тогава какво?

Аз имам двама синове.   Мога да говоря само за възпитанието на момчета и техните проблеми.  Всички казват, че "момчета по-трудно се гледат".  Не съм съгласен, просто момичетата са по-лесни за моделиране чрез налагане на родителската воля и затова е останало такова впечатление.  Но целта не е да изваем ваза от глината, целта е да научим глината да се вае.

При момчетата доскоро имаше един "зрелостен" изпит - казармата.  Задължителната военна повинност.  Много от войниците се комплексират там, сблъсъкът с простащина, наглост и психическо натоварване е огромен, някои стигат до самоубийство.  Ще използвам сравнението ковачница.  Нека се абстрахираме от физическото натоварване.  Всеки войник бива блъскан ежедневно емоционално.  Там той отива неподготвен - никой не може да го подготви специално за целта.  Чукът блъска и огъва, скритото се показва отвън, външността се скрива.  Чукът блъска отново, металът се кове.  Става по-твърд за сметка на вътрешното напрежение.  Разни скъпоценни камъни там стават на парченца още при първия удар - той е най-жесток.  Сега може би някой ще ме разбере защо първите три дни в казармата са най-емоционални.  От казармата излизат само готови мечове, кинжали, остриета разни.  Те нямат нищо скъпоценно.  Войниците говорят само за това колко гайки имат на колана си (въпрос на престиж поради липса на мода в облеклото), колко много са успели да изядат при еди-каква си възможност в кухнята (т.е. "аз имам повече сила, защото ядох повече!"), как са се скатали докато другите са тичали по полята или са копали окопи ("аз спестих моята сила, а другите са уморени, аз съм по-силен"), кой каква мацка изчукал ("аз бях предпочетен"), кой каква длъжност получил в щаба ("ще ме застрелят последен") и т.н и т.н.  Войниците не говорят за любов - това е признак на лигавщина, слабост.  Чувства?  Следва да бъдат експлоатирани безмилостно!  Чукът формира безизразно, безчувствено, безмилостно, безжално.  Твърдостта се формира.

Никой не може да "се подготви" за емоционалния чук.  Просто всичко се вижда - външност, вътрешност, способност да се сглобиш пак от парчета, способност да посрещаш удари, способност да оцеляваш.  Това всъщност е самият човек.  Аз, съученикът ми, приятелят ми, баща ми, синът ми.  Синовете ни.  Вашите синове.  Всички синове.

Някаква такава идеология имаше моят баща, неговият - също.  Отнасяй се с него като с войник, за да оцелее в казармата.  И резултатът е детство-казарма.  И влизаш в казармата, и биваш уволнен.  И свършва казармата.  И кво?

Следва мацката.  Тя.  Една, две, няма значение, рано или късно се стига до нея.  Тя.  Туй-онуй, изведнъж си баща.  Имаш син!  Мацката се тресе от хормони, ти я обичаш и я търпиш (посрещаш ударите без много приказки - свикнал си), но какво да чувстваш към онова нещо, дето вече може самО да се обръща по корем и да лази?  То ти бърка в душата с беззъбата си усмивка, дава смисъл на живота ти.  Искаш да умреш за него, но осъзнаваш, че не е достатъчно - трябва да живееш за него!  Искаш да си добър, но си само едно острие - ще го нараниш!  Общуването ти се свежда до боричкане, подхвърляне, носене на конче и блясък в очите.  То не разбира думи, ти не ги владееш - разбирате се чудесно.

Но.

По едно време детето навлиза в незнам-си-какъв-стадий на развитие и блясъкът в очите не е достатъчен.  Ти трябва да намериш думите, правилните думи, неговите думи, да го научиш, да му повтаряш, да не го подтискаш, да бъдеш добър, да даваш личен пример, да изслушваш, да разбираш.  А какво значи това за острието?  Няма чук, който да оправи нещата, няма начин да се купи помощ или знание с пари за това, как да бъдеш добър татко.  Но ти си научен да се променяш вътрешно и издълбоко.  Правил си го толкова много пъти, че добре знаеш как.  Усилие.  Болка.  Но си длъжен, заради детето си.  Тати трябва да е внимателен, когато му иде да бие.  Тати трябва да е награждаващ, а не наказващ.  Баси и бащата, как?  Болка.  Но защо?  Воля.

Но.

Това не е достатъчно.

Куче тича по комат хлеб, дете - подир обич.  Тази стара мъдрост означава, че тати трябва да обича истински, да го показва, да се научи как.  Или детето ще намери обич другаде - в най-добрия случай при приятели.  В най-лошия - <тука ме е страх да го напиша>.  Детето винаги усеща обичта, защото то не слуша думи.  А не стига това, ами и мама се подпира на тати, тя също чувства дали е обичана или само търпяна.  Тати трябва не само да се промени външно, той трябва отново да се изкове в сърцето си, за да има там обич и място за всички.  Трудна работа.  Не е възможно за сам човек.  Но начин има и той е толкова индивидуален, колкото различни сърца има.

И идва детето при бащата.  И пита.  И бащата отговаря.  И думи има, и обич има, и детето разчита на баща си.  А един ден...  бащата ще разчита на детето си.  И дано детето му го надживее.

 същата история.но благодарение на Сакри ,видях тази тема и няма да се спра да искам съвети(как не съм знаела за форума по-рано,поне 2 мес.преди да родя да го бях открила).
  като начало-побутвам темата
 не се виждам да пиша тук ,но ще се постарая да ви тикам темата под носовете
 Моля ви -не спирайте да пишете  

Gaming  , едва сега прочетох мислите ти. 
Много ми беше полезно да прочета гледната точка на един баща. Предполагам, че моят мъж изпитва същите чувства, но не може да ги облече в думи. И да сподели...
Благодаря ти!
 

Ти си мъдър човек, Gaming!
И аз благодаря за гледната точка на бащата!

Аз също сама отглеждам сина си, нямаше никой който да ми да де съвет който да ми каже кое как се прави, нямаше кой да ми помогне, но се справих. Къде четях, къде питах, къде карах по интуиция. И смятам, че успявам за сега. Още преди да решим да имаме деца четях книги за детска психология и за възпитание, за да съм подготвена, за да знам какво правя и за да се справя, но дори и като дойде момента и бях вече с големия корем пак не се чувствах уверена и сигурна бях изплашена и все се питах ще се справя ли, ще бъда ли добра майка, каквато винаги съм искала да бъда? Не ме притесняваха грижите по храната, облеклото и т.н., а дали ще се справя с изграждането на един характер и с възпитанието му, дали ще мога да дам най доброто от себе си, дали няма да бъда като моите родители, дали няма да допускам грешки които ще останат в съзнанието му докато е живо. Сега не се боя не защото знам как да го възпитам правилно, а защото знам на кого да разчитам. Оставям се Бог да ми подсказва, чрез интуицията и знанията които съм придобила и продължавам да придобивам по въпроса.
Не съжалявам, че го гледам сама, не съжалявам, че нямаше кой да ми помогне и подкрепи, защото се научих да разчитам на себе си и на Бога. Сега не допускам никой да ми се меси, нито с акъл нито с действия, защото аз познавам най добре детето си и аз знам какво е добро за него, повече от всеки друг човек.

Много дълбока тема !С интерес я разгледах и реших да споделя съветите на Дороти Нолт, които ми помагат в най трудните ситуации ;     Ако децата получават несправедливи упреци ,те се научават да презират .Ако са заобиколени свраждебност ,се научават да се бият .Ако растат в страх ,се научават да се тревожат .Ако ги съжаляваме ,те се самосъжаляват. Ако се отнасяме с присмех ,се научават да се срамуват. Ако се измъчват от ревност ,те научават какво е завист. Ако живеят с чувство за срам ,научават се да се чувстват виновни. Ако проявяваме толерантност, се научават да бъдат търпеливи .Ако им вдъхваме кураж ,те стават уверени .Ако получават похвала ,научават какво е благодарност. Ако срещат одобрение ,се научават да се харесват. Ако получават признание, се научават да следват целта си. Ако ги обграждаме с рaзбиране ,се научават да бъдат щедри. Ако живеят сред честност и почтеност,научават какво е истина и справедливост. Ако живеят в сигурност , се научават да вярват в себе си и в хората. Ако опознаят приятелството ,научават ,че светът е хубаво място за живеене.Ако децата живеят в спокойствие ,те постигат хармония на духа .

Когато аз съм усмихнат, и децата ми се усмихват.  Ей това разбрах емпирично снощи и днес сутринта.  Лек ден на всички.

Това е толкова вярно. А защо понякога е трудно изпълнимо за нас възрастните да се усмихнем и погледнем на живота от хубавата му страна? Често се ядосвам на себе си, че едва ли ще ми коства по-голямо усилие да се усмихна и забавлявам от това да съм намусена и ядосана. Старая се да се променям, детето винаги усеща, когато съм изнервена.

Аз затова все повтарям, че усмивката върши чудеса .

Във всичко прочетено откривам и част от себе си от своите перипетии по пътя, който никак не е лек, понеже и аз като всички нося тежкия товар на плещите си- да бъдеш родител, майка приятел, доверен човек и т.н.

Поема за Щастието

Човешко наше щастие, какво си?
Един копнеж, мираж, въздишка, стих.
Очи, които в себе си те носят
Затуй не виждат где си ти.
Къде си ти? Наистина, Къде си.
По дирите ти цял живот вървим
.......................................................
(Не зная кой е авторът на това произведение. Ако някой може да намери цялата поема , моля да ми я изпрати. Ще съм безкрайно благодарна)
 А щастието е в грейналите очички на нашите слънчица.
"Детската усмивка е светът на човека разказан в песен" - Иван Радоев
Щастието е когато малките ръчички те прегърнат. И ти усещаш, че си наистина значим, и че за това малко човече ти си всичко на този свят. И тогава за кой ли път буцата отново засяда в гърлото ти. И боли, отново и отново. Боли за пропуснатите мигове, боли за неизречените думи и несподелените чувства. Боли, за онова създание, което е тъй далеч от теб. И се връщаш назад и отново си задаваш въпроса, повтарян вече три години и половина: ЗАЩО? И отговор няма. Защото няма кой да ти го даде. Защото този, който знае отговора, вече по един или друг начин се смилил над теб и ти е дал отново възможността да изпиташ онова дълбоко и вълнуващо чувство да бъдеш обичана и значима – да бъдеш майка. И въпреки болката и страданието си благодарна, че имаш още един шанс да докажеш, че можеш да се справиш с това предизвикателство. Да докажеш на самата себи си въпреки страхове и несигурността, които изпитваш. И поглеждайки към малкото човече  за сетен път разбираш, че трябва да си силна, че трябва да продължиш.
И въпреки всичко си благодарна затова, че малкото момче до теб вече не толкова малко, защото  трябваше много бързо да порастне, под шамарите на живота. Сега не е по-малкото братче, а  по-големият батко и можеш да разчиташ на него за много неща. Благодарна си, че това момче получило най-силния удар в живота си като теб, сега разговаря като истински мъж и те разбира  и знае, че ти също се опитваш да го разбереш и че нещата , които му говориш не винаги са насочени срещу него, че това е само за негово добро. Значи всичко през което сме преминали ни е направило по-близки и по-силни.
Благодарна съм на майка си, която бе неотлъчно до семейството ми в най-трудния миг от живота ни. Макар че, връщайки се назад във времето на моите ученически години, тя бе най-строгата и взискателна майка. Никога не можах да говоря с нея нормално. Не знаех как, а и тя не знаеше.  Може би тази нейна строгост и суровият й характер успяха да ни върнат отново към живота. Тя ми помогна да продължа напред. Разбира се и приятелката ми без, която също не бих могла да се справя, защото единствено тя можеше да проникне в душата ми и по-този начин да ме накара да осмисля до колкото можех цялото положение, в което бяхме.

"Когато даваме живот, ние сътворяваме чудо. Когато осмисляме този живот, като се учим да не съдим и се опитваме да намерим в сърцата си прошка за онези, които са ни навредили, сътворяваме още по-голямо чудо. Ала когато даваме живот на самите себе си, прощавайки си за вредата, която сами си причиняваме, за да предадем значение и цел на собствеиното си съществуване - тогава Бог сигурно се усмихва понеже знае, че Неговият дар, предназначен за нас е бил оценен.  И това навярно е най-великото чудо от всички чудеса" - Роузмари Алтеа
Тези няколко реда ми даваха сили и куража да продължа.

Като че ли доста се увлякох и много се отклоних от същността на темата. Извинете ме

безмълвна съм.Всичко написано тук ме разтърси.Дано темата не спира.

Направо ме разплакахте ..... не просто емоцията ме връхлетя като изчетох постингите на Сакри, Вечерница , и на всички други. Хубава тема ... много хубава , ще я следя и ще пиша и чета с вас , но сега само ще се разпиша .... ей тъй , защото наистина .... нямам дар слово ...