За душите на нашите деца и степента, в която ги разбираме

Благодаря ви! И за темата, и за това, че ви има!
Два дни чета на пресекулки... пълни ми се душата, пълнят се и очите със сълзи... И аз ще си принтирам и ще правя плакати, За Да Не Забравям Важните Неща!
Бъдете благословени и всички около вас! 

- Мамо, ние лоши деца ли сме? - ме попита дъщеря ми днес.
Аз се вторачих в нея невярваща на ушите си.
- Откъде ти хрумна подобно нещо? - питам аз.
- Ми, щото много ни се караш.
Тук избухвам в смях. Сядам на земята до нея, гушвам я и и казвам
- Карам се, но то е по-скоро напътствие - кое, как и кога се прави. А вие сте най-добрите деца на света.
- Мамо, ти сигурна ли си, че сме най-добрите?
Не мога да спра да се смея. Толкова мъдрост в толкова малки деца.

Само трябва да си го припомняме често!

Много интересна тема......учудва ме факта, че не е имало подобна по-рано...

През годините изминали досега в живота ми много съм мислила - за всичко. Изградих си една представа за живота, разбрах кои са важните неща и от тогава нито ден не ги забравям. Научих, че човек е щастлив само тогава, когато остави душата си да го води през живота....

    Мислих много за детството си - мислих и анализирах хиляди ситуации, разговори и събития, които са ме изграждали, като характер през годините. Тогова, като дете, си мислех, че нашите не са намерили най-верния път в родителството. Сега когато съм от тяхната страна го знам със сигурност. Те са прекрасни хора, помагат ми и ме обичат много, но душите ни сякаш никога не са общували...

   Още преди дори да пожелая да имам дъщеря си, знаех как ще общувам с нея и никога не съм се притеснявала дали ще се справя. Знаех, че ще се интересувам, че ще наблюдавам и че ще се водя преди всичко от това, което се случва в душата и. Така и стана - имам чувството, че още от корема с нея започнахме да общуваме сякаш на някакво по-друго ниво.

   Днес ми е странно, как нашите почти 30 години по-късно подхождат към нея точно както са подхождали и към мен. За тях нищо не се е променило. И ми се чудят на мен защо и разрешавам да прави боклуци и трохи, защо не я спирам да рови навсякъде, да се цапа и да дегустира всичко, защо "и угаждам за всичко", защо я оставям сама да се справя в ситуации в които просто се изискват малко усилия от нейна страна, защо не я уча на разни номера, защо, защо, защо...
   Отговорът е защото: искам тя да знае, че светът е прекрасно и много интересно място, искам да расте свободна и неограничавана, да знае че може всичко, но понякога трябва да се потруди. Искам в момента да учи и да попива онези неща от живота, които на нея са и интересни, а не тези които ние смятаме за особено забавни, ако ги направи. И накрая искам да знае, че аз винаги ще съм там, когато има нужда от мен и ще правя, каквото мога, за да се почувства тя по-добре....
Дали греша или не - само времето ще покаже. За сега знам само, че имам едно много спокойно, разбрано, любопитно, смело, щастливо, вечно усмихнато и вечно изцапано момиче на 1.

Почти не си спомням много неща от детството си  , от вчера се опитвам, но категорично не успявам. Само прекрасно усещане за щастливо детство, не е било леко, но съм доволна, че съм го изживяла пълноценнно и ведро. Единственото, което ми тежи /тогава не съм го осъзнавала/ е, че нямам спомен майка ми да ни е прегръщала и целувала. Преди години я попитах:Защо?Нейният отговор беше, че се е страхувала да не ни разглези със сестра ми... Родителите ми са отдавна разведени и на майка ми се наложи да се грижи за всичко, та по този начин тя решила, че ще бъдем за пример и така ще си гарантира да няма обвинения, че е отгледала лигави и глезени деца. Винаги се е държала строго и от малки сме научени да работим, това не ни е тежало, защото това много ни сплоти и никога не сме лишавани от нищо. Всичко сме постигали с труд и задружност. Майка ми неотлъчно ни подкрепя до ден днешен, тя е най-добрия ми приятел. Побърквам я с прегръдките и целувките си, които тя приема неловко. Когато първата ми свекърва ме целуваше за лека нощ и го споделих с майка ми /всъщност тогава осъзнах, колко много ми е липсвало това винаги/, тя ужасно се сконфузи. Научих майка ми да казва Обичам те, много рядко го прави, също толкова трудно се извинява, но се учи. Сега се дразни, че много глезя дъщеря си, а всъщност аз само й показвам колко я обичам и знам колко е важно това не само за нея, а и за мен. Въпреки, че с детето ми сме заедно отскоро /по ред причини/, усещам, че имаме много силна връзка, без думи, само с поглед... толкова е прекрасно! Дъщеря ми е с генетично заболяване, Синдром на Даун, още докато четях темата в главата ми забушуваха въпроси... как ще се развие, доколко ще може да разбира, другите родители могат да разчитат, че децата им ще порастнат и ще станат самостоятелни... Но знам, че докато ме има, аз ще бъда до нея и ще правя всичко, за да бъде щастлива 

Здравейте,
аз досега не съм се включвала по темата.
Скъпа Green dream моята майка беше като твоята по повод прегръщането, и ми е правила забележки, че разглезвам. Но аз така го чувствам, защото имам чувството че прекалено много се карам и изисквам. А като си прегърна и нацелувам децата се надявам, че ще ми простят и ще знаят че въпреки всичко ги обичам и живея за тях. 

Страхотна тема    Сега я виждам и мисля,че е "достойна" за заковаване. Нямате представа колко много означават писанията ви за мен,а и не само. БЛАГОДАРЯ ВИ!    
Продължавам да чета.

Напоследък ме гложди мисълта, че не съм добра майка, че незнам как да си играя с него. Вече ми се струва, че сме играли на всичко и всички игри са ни втръснали, че го правим без ентусиазъм и без спонтанност ... мисля си за странични неща, докато съм с него,  не мога да си наложа да бъда тук и сега с мислите си ... все блуждая
 Когато му чета имам чувството, че не ме слуша, аз също не се слушам, без да мисля за нещо конкретно ,  като че в главата ми е мъгла
Струва ми се, че малкия скучае или че аз скучая , а мразя скуката. Мисълта, че се появява в живота ни ме кара да изпитвам паника. До сега не сме скучали , защото всички му беше интересно, ново, хвърляше го във възторг. Сега се държи като голям и уморен, аз също се чувствам поуморена от откривателства...
И не се чувствам пълноценна... и ентусиазирана ...


Нещо съм се скапала ...


Щях да ви питам на какво играете с децата си и изобщо.... имам нужда от съвет ,   за всичко ... Помогнете ми да се справя, да си изясня себе си, защо се случва това ? Как да се получи отново онова спонтанно общуване, онова докосване , което сега се е уморило и се влачи ...
Нещо не мога да изразя това , което искам ...
Напишете ми нещо   

b]Fairy[/b] strahotna, neveroqtna tema . Za sega samo blagodarnosti i pozdravleniq za temata.Iskam predi da se vklui4a tuk da iz4eta napisanoto.No tova e NESHTOTO, koeto naposleduk mnogo me chovurka, nad koeto ne spiram da mislq, da se obvinqvam, da se obrazovam.Predi izobshto da imam deca vinagi si mechtaeh kak shte imame edni blizki priqtelski otnosheniq koito az nikoga nqmah s moqta maika.Izkliuchitelno grijovna i sebeotdadena be na nas no moje bi tukmo zatova i neinata zadacha da ni otgleda sama ne namirashe vreme i nachin da si govorim.I vupreki che se stremq da govorq s golqmoto si dete se strahuvam che sum prekaleno vziskatelna....No zatova kato uspeq da iz4eta cqlata tema.
Pozdravi na vsi4ki mami v temata

@

Я да се запиша и аз в тази тема, пък друг път ще чета...

Темата е страхотна. 

В последно време съм открила доста черти от характера на Тошко ,които са ни общи на двамата.
В смисъл май по характер се е метнал на мен .
Това страшно много ми помага ,понеже когато искам нещо от него го искам така както бих го дала аз от сърце ако го поискат от мен. За сега всичко действа безотказно. Страшно много се радвам ,че съм намерила вратичката към детето ми ,която се моля винаги да бъде отворена за нас 
Пламката е пък още малък...но с батко си са толкова различни....

secretgarden, не трябва да си мислиш, че не си добра майка! На мен също ми се е случвало в ума ми да се прокрадват такива мисли, но после се стремя да ги отпратя, защото щом сме дарени да имаме тези прекрасни същества, значи трябва да бъдеме добри и ние сме такива! Повярвай просто, че това е така!
 Понякога рутината в ежедневието ни кара да сме изморени, без настроение, без желание за каквото й да било,нямаме желание за нищо, всичко вършим машинално... На всеки се случва да се скапе и на теб ти се е случило, но повярвай ми - ще ти мине!
Занимавай се с нещо което ти доставя удоволствие, общувай с усмихнати и положително заредени хора, усмихвай се и ти!
 Не знам колко ти е голямо детенцето, но ние с дъщеря ми , която е почти на 5 год. четем приказки, редим пъзели, танцуваме и правим гимнастика, решаваме разни логически задачки, рисуваме. Ходиме заедно на разходки и на детски площадки. Общува с деца, а съответно аз- с майки. Боядисва косите на куклите с водни бойчки и после ги постригва, но това са просто нейните кукли и да си прави с тях каквото й харесва!
Не унивай и не се отчайвай!
Ти си просто прекрасна майка, па макар и временно скапана !
Тук се надявам да успеем да те извадим от това ти състояние! Желая ти щастие и късмет! 

Оооо, я стига! Стегни се, каква е тази меланхолия!?
Май проблемът е не другаде, а в това, че имаш нужда от някое вълнуващо, разтърсващо изживяване, което да те върне в цветомузиката! Напоследък е еднообразно, сивичко...нали!
А докато измислиш какво да направиш в тази връзка, хващай детето за ръка и отивайте да събирате кестени. После, с клечки за зъби, направете 20-30 кестенови човечета, разиграйте някоя любима сценка заедно с тях и пак ела тук! 

Браво Iv! Стархотна идея даваш!