Но не за това какви притеснения изпитваме относно бъдещата ясла/градина/училище/университет.
Нито за начина, по който се справяме с ежедневните необходимости като осигуряване на храна, дрехи и всякакви подобни неща.
Иска ми се да си поговорим за начина, по който общуваме с тях. За степента, в която ги разбираме. И за степента, в която ги чуваме.
За ежедневните малки битки, които водим на психологическо ниво с тях. За това какво означава да възпиташ детето си и доколко това е едностранен процес.
И дали, затрупани от ежедневни проблеми, от всякакви битови и небитови грижи, успяваме да се отърсим от всичко това и да се вгледаме в децата си наистина. Да разберем от какво имат нужда реално. И да ги опознаем...
Винаги съм смятала, че за да бъдеш нечий истински приятел, трябва да се опиташ да го разбереш. Ама наистина. Да се опиташ да забравиш себе си за секунда и да вникнеш в душата на другия. Да погледнеш света чрез неговите очи. И да не го съдиш, нито да го упрекваш. А да го разбираш, да му помагаш да открива себе си и да не му налагаш своите виждания относно света...
Дотук добре. Когато говорим за възрастни хора е по-лесно. те са вече с оформени характери. Как става всичко това обаче при децата? И особено при собствените ни деца.
И не се ли сблъскваме ежедневно с изкушението да наложим своя светоглед, да моделираме детето си, да го накараме да направи нещо така, както ние очакваме? И къде е границата между възпитанието и бъденето приятел на децата ни? Къде е границата между налагането на определени ценности и помагането да открият собствените си ценности?
И как става това чисто практически? Какви са безбройните малки нещица, които правите всеки ден, с които хем помагате на децата си да се оформят като личности, хем ги насочвате в определена посока?
Моята дъщеря е още мъничка. И сякаш проблемът с разбирането е на друго, по-лесно ниво. Но спомените ми от отношенията ми с родителите ми е много ярък.Те са чудесни хора и винаги са се грижили за мен с много любов. Но не мога да кажа, че днес те ме познават наистина. Да, те имат някаква представа за мен, но до сърцевината ми така и не са стигали. А на мен това ми липсва.
Липсва ми фактът, че не са ми казвали "извинявай". И си давам сметка, че това, което за тях е било моментно избухване и са го забравили две минути по-късно, за мен е бил белег, който ми е останал за цял живот.
И си давам сметка, че всяко едно действие от тяхна страна, ме е моделирало по някакъв начини ме е насочвало в една или друга посока.
А помня също така шегите с приятелките ми, че всички родители са еднакви. И сигурно в родилното минават специален курс, на който ги обучават какво да казват в съответните ситуации, ама с едни и същи думи.
Помня и заканата на всички възрастни- че и аз ще стана като тях.
И моето тропване с крак "Е, няма пък!"
И желанието ми да се опитвам да гледам с погледа на децата ми, за да не греша прекалено често....
Та са ми интересни размислите ви относно тези неща. Относно душите на децата ви. И в каква степен ги познавате наистина, и в каква степен се намесвате в тяхното оформяне. И по какъв начин?
Вие сте:)
П.п. И извинете за километричния постинг. Не мога да свикна да пиша кратко, както не мога да свикна и да спра да се извинявам за това