Манана, честити ходещи крачета на Цецко и от мен!
- Публикувана: 22 окт. 2009, 10:02 ч.
- Последно мнение: 14 ноем. 2009, 19:33 ч.
Януарските деца са нашите писани яйца
Честито, Манана! 
Пусни някое клипче....
Пусни някое клипче....Не е най-добро качество, но в случая беше важна скоростта на заснемане
Манана браво на Цеци, все така напред да върви 
Обещах на Ивонска разказ за обучението, но съм под страхотно силно въздействие и в главата ми е тотален хаос от мисли как да променя света и да го направя хубав и удобен за дечицата.
Само бих ви попитала - как бихте реагирали, виждайки в парка 7 деца на куп, в инвалидни колички, с много тежки увреждания, заедно със 7 възрастни, които тикат количките? Ще извърнете ли глава? Ще се почуствате ли неудобно? Ще ви стане ли тъжно? Ще ви стане ли мило? Ще се зарадвате ли?
Извинявам се, че забивам в тази посока в този прекрасен следобеден ден.
Ив, нямам смелост да пусна такава тема в Клюкарника
Обещах на Ивонска разказ за обучението, но съм под страхотно силно въздействие и в главата ми е тотален хаос от мисли как да променя света и да го направя хубав и удобен за дечицата.
Само бих ви попитала - как бихте реагирали, виждайки в парка 7 деца на куп, в инвалидни колички, с много тежки увреждания, заедно със 7 възрастни, които тикат количките? Ще извърнете ли глава? Ще се почуствате ли неудобно? Ще ви стане ли тъжно? Ще ви стане ли мило? Ще се зарадвате ли?
Извинявам се, че забивам в тази посока в този прекрасен следобеден ден.
Ив, нямам смелост да пусна такава тема в Клюкарника
Цецко мамин златен! Ман, дупе да ти е яко сега, когато и двамцата могат да хукнат в различна посока, ако решат 
.
Норче, не знам как бих реагирала на описаното от теб, твърде хипотетично е. Но ми е драго като гледам как Оги се заиграва с едно момиченце с Даун, с което заедно посещават музикалната работилничка.
.Норче, не знам как бих реагирала на описаното от теб, твърде хипотетично е. Но ми е драго като гледам как Оги се заиграва с едно момиченце с Даун, с което заедно посещават музикалната работилничка.
Само бих ви попитала - как бихте реагирали, виждайки в парка 7 деца на куп...
Деси, знам че е хипотетично, но днес обсъждахме как биха реагирали хората при тази гледка? Дали е по-добре да се пусне "бомбата" по този начин, да извеждаме децата на разходки заедно (така те биха се чуствали най-добре и най-сигурно) или да ги извеждаме едно по едно и постепенно хората да свикнат да ги виждат?
Браво на Оги. Всички трябва да си вземе поука от децата ни.
Браво на Оги. Всички трябва да си вземе поука от децата ни.
Ели,по твоя въпрос...
Със сигурност ще ми стане тъжно.Но ще се държа нормално,без да обръщам главата или напротив да зяпам.
Ще се опивам да контактувам само в случая,ако почувствам покана (даже и безсловесна) за това.Иначе,не......
Това лято се запознахме с една жена -инвалид,с церебрална парализа.С абсолютно ясен и адекватен поглед,но със сериозни двигателни проблеми....Алекс си игра с нея,както си играе със всеки друг.Тя много му се радваше и той се притегляше от радостта й, и също и се радваше.Опитваше се да й бута количката,галеше я по ръцете,говореше й нещо.....И аз го поощрявах в държанието му.
Добре ,че повдигаш такива въпроси.Познавах за кратко и друга жена -инвалид(лека и пръст) и...... винаги съм си мислела за качеството на живота,който водят тези хора.....
Виждала съм и в белите държави ,как инвалидите преспокойно се извеждат навън.С тях се пазарува,с тях се разхождат,някои ходят на кино,с придружител.Имала съм инвалиди и в публиката.Те са просто част от живота на всички останали.Никой не ги крие,никой не ги сочи с пръст.
Разговаряла съм и с една норвежка,която е социален работник,занимаващ се точно с такива хора.Как вдъхновено разказваше за нещата ,които върши за тях!
Със сигурност ще ми стане тъжно.Но ще се държа нормално,без да обръщам главата или напротив да зяпам.
Ще се опивам да контактувам само в случая,ако почувствам покана (даже и безсловесна) за това.Иначе,не......
Това лято се запознахме с една жена -инвалид,с церебрална парализа.С абсолютно ясен и адекватен поглед,но със сериозни двигателни проблеми....Алекс си игра с нея,както си играе със всеки друг.Тя много му се радваше и той се притегляше от радостта й, и също и се радваше.Опитваше се да й бута количката,галеше я по ръцете,говореше й нещо.....И аз го поощрявах в държанието му.
Добре ,че повдигаш такива въпроси.Познавах за кратко и друга жена -инвалид(лека и пръст) и...... винаги съм си мислела за качеството на живота,който водят тези хора.....
Виждала съм и в белите държави ,как инвалидите преспокойно се извеждат навън.С тях се пазарува,с тях се разхождат,някои ходят на кино,с придружител.Имала съм инвалиди и в публиката.Те са просто част от живота на всички останали.Никой не ги крие,никой не ги сочи с пръст.
Разговаряла съм и с една норвежка,която е социален работник,занимаващ се точно с такива хора.Как вдъхновено разказваше за нещата ,които върши за тях!
Мяуче, и съм съгласна и не съм. Именно обществото трябва да ги приеме. То ги е отхвърлило, то трябва да ги приеме обратно.
Иначе е напълно възможно извеждането им заедно, къщата им се намира в непосредствена близост до парка ни, децата си имат колички, за всяко дете има гледачка, когато се извеждат, а ако не стигат гледачките, винаги има някой доброволец.
Селма, качеството на живот на някой хора е по-добро от нашето, понякога. Тоест, ще дам пример с момчето с Даун, което води част от обучението.
На 21, живее сам, защото САМ е решил, че не иска да живее повече с родителите си и те са му предоставили възможността да го направи. В понеделник вечер ходи на карате (с лилав колан е), във вторник вечер ходи в младежки клуб за хора с увреждания, в сряда ходи на драма клуб, а в петък обикновено излиза на кино. Учи в колеж. По някаква нова програма стартирала скоро в Англия, има назначен човек, който да му помага когато му се налага (не е личен асистент, нямаме такъв еквивалент тук). Готви си сам, има много, много приятели, води част от обучение, има брилянтна мисъл, невероятно чуство за хумор и ме покани на обяд, защото бил влюбен в мен. Това момче, според мен, води много по-пълноценен и интересен живот от много "нормални" хора по света. 
Иначе е напълно възможно извеждането им заедно, къщата им се намира в непосредствена близост до парка ни, децата си имат колички, за всяко дете има гледачка, когато се извеждат, а ако не стигат гледачките, винаги има някой доброволец.
Селма, качеството на живот на някой хора е по-добро от нашето, понякога. Тоест, ще дам пример с момчето с Даун, което води част от обучението.
На 21, живее сам, защото САМ е решил, че не иска да живее повече с родителите си и те са му предоставили възможността да го направи. В понеделник вечер ходи на карате (с лилав колан е), във вторник вечер ходи в младежки клуб за хора с увреждания, в сряда ходи на драма клуб, а в петък обикновено излиза на кино. Учи в колеж. По някаква нова програма стартирала скоро в Англия, има назначен човек, който да му помага когато му се налага (не е личен асистент, нямаме такъв еквивалент тук). Готви си сам, има много, много приятели, води част от обучение, има брилянтна мисъл, невероятно чуство за хумор и ме покани на обяд, защото бил влюбен в мен.
Това момче, според мен, води много по-пълноценен и интересен живот от много "нормални" хора по света. 
Мястото на тези деца е сред нас, няма какво да се щадят другите хора и да се свикват постепенно.
В квартала ни засичам 2-3 семейства, разхождащи деца (едното момиче вече е девойка) в инвалидни колички. Не съм забелязала някой да се извръща или да гледа странно.
В общи линии мисля, че дали да се разхождат заедно или поотделно зависи от това как ще е по-добре за самите деца.
Manana, честити ходещи краченца на Цеци и яко дупе на теб да тичаш подир тях!
Елеонора, като се преместих да живея тук, такива гледки много, много ме натъжаваха. Сега гледам малко по друг начин на нещата- виждам, че тези деца са интегрирани в обществото, за тях няма недостъпни места, никой не извръща глава като ги види, те са и в ресторантите, и в магазините, и в парка и в киното. Не могат да бъдат излекувани, но поне на тях и родителите им е осигурен нормален живот и това ги точно толкова нормални, колкото и останалите. В парка където ходим със Софи има заведение, чийто персонал е изцяло от хора с увреждания. Като почнеш от Даун до леки парализи. Правят страхотни сладкиши, там се организират и детски партита... В предишния град където живеехме, на нашата улица имаше къща, която беше населенаа изцяло с младежи със синдрома на Даун. Бяха над 18 години. Страшно готини хора, винаги усмихнати. Печаха курабии и раздаваха на децата от улицата и на никой не му правеше впечатление, че са различни. Децат често ходеха да си просят сладки неща. Просто е много, много различно.
Елеонора, като се преместих да живея тук, такива гледки много, много ме натъжаваха. Сега гледам малко по друг начин на нещата- виждам, че тези деца са интегрирани в обществото, за тях няма недостъпни места, никой не извръща глава като ги види, те са и в ресторантите, и в магазините, и в парка и в киното. Не могат да бъдат излекувани, но поне на тях и родителите им е осигурен нормален живот и това ги точно толкова нормални, колкото и останалите. В парка където ходим със Софи има заведение, чийто персонал е изцяло от хора с увреждания. Като почнеш от Даун до леки парализи. Правят страхотни сладкиши, там се организират и детски партита... В предишния град където живеехме, на нашата улица имаше къща, която беше населенаа изцяло с младежи със синдрома на Даун. Бяха над 18 години. Страшно готини хора, винаги усмихнати. Печаха курабии и раздаваха на децата от улицата и на никой не му правеше впечатление, че са различни. Децат често ходеха да си просят сладки неща. Просто е много, много различно.