Обичате ли стихове? - 3

Още от Станка Пенчева...

ЖИВОТ

Всяка наша вечер, и най-хубавата,
Все еднакво свършва:
Ти си тръгваш.
Нишката се скъсва грубо.
Клончето се скършва.

Седя в опустялата стая –
С ненужни ръце, с празни зеници.
И завиждам зло и отчаяно
На всяка,
И най-простата женица,
Която подава на мъжа си пешкира,
И ризата, от ръцете й изпрана,
И за нещо се смеят,
За нещо препират,
И заспиват редом,
С дихание чисто и равно...

В такъв час
душата ми яростна възроптава
срещу теб, срещу нашата обич мъчителна,
срещу целия свят...

Разсъмва.
Жените тихичко стават.
И не мен, и не мен
Срещат сега очите ти...


***
Какво бе
Това пусто наше разделяне,
Та все нещо още да ни остава –
Късано-недокъсано,
Мляно-недомелено,
Недогасена жарава...
Ти си имаш жена – да ти е жива! –
Аз си имам кого вечер да чакам.
Свърши виното. Да се разотиваме.
И от какво се оплакваме?
Със пълна мяра бе ни отмерено,
По царски бяхме дарувани...
Сега е времето вечерно –
Хайде с добро да се сбогуваме,
Преди да дойдат безшумно совите –
На запустелите къщи птиците,
Що са ни крадени грошове,
Като сме имали жълтици?

Все нещо ще е последно,
Преди старостта да ни затисне...
Дай сега да те погледам.
И да си ида наистина.


***

Една бяла свещ,
свещ наречена Надежда!
Ти щедро я сложи
в моето сърце,
като в свещник...
Бавно се стичат
белите восъчни капки...
догаря свещта...
колко бързо...
но все още се крепи
болното пламъче...
Ще ме оставиш ли
на тъмно?...

Дано не досаждам  , но днес ми е ден за поезия и по-специално Станка Пенчева:

* * *
Свърши се.
Беше като умиране.
Всичко у мене тежи,
сякаш каменно.
Няма да ме подириш.
Няма да те подиря.
Няма.

Беше като умиране.
Трябва да се зарадвам,
че свърши.
Очите си да избърша,
да те отсека от мен
като със брадва.
Трябва най-после да се зарадвам!
И никога нищо да не припомням.
Дори насън да не те срещам.
... Каква тишина огромна!
Какво спокойствие весело!
Липсват ми само тамян и свещи...

Като се замислиш

Като се замислиш -
че каква пък толкова беше тази любов?
Ни изкусна,
ни лениво изтънчена,
ни тежко разкошна, с носен от пажове шлейф.
Бе естествена,
като голо момиче в селска рекичка.
Бе изумително радостна,
сякаш вик в планина.
Бе неопитна -
забравила всичко предишно,
откриваше току-що сътвореното битие.
Една нищо и никаква любов,
като се замислиш.
Само зъбите ни светеха в тъмното,
само преливаше през ръба
върховното тържество,
само прониквахме - богоравни, обречени -
в забраненото Естество...

Някой, кой знае защо, нас избра тогава -
и видяхме това,
от което се ослепява.

***
Научих това през живота си.
Не презирайте ручея само защото
съществуват в света океаните.
Обичам вкуса на мига.
И с протегнати длани събирам
къси слова,
блясък на метеорити,
един луд удар сред равен сърдечен ритъм,
зрънце истина,
искрица прозрение,
капка от водопада на времето...
И бих утолила на душата си жаждата
ако изневиделица не се обаждаше
мисъл една...

А бушува накрай света Океанът!..

И за малко разнообразие намерих нещо, което много ме впечатли и затова реших да го споделя и тук... Авторката се казва Даниела Колева (възможно е да чете в този форум, ако е така лични поздравления и адмирации от мен), а ето и не стиха, но все пак е поезия...

"Неизпратено писмо"

ЗДРАВЕЙ...

Ако бях на шестнадесет, щях лесно да ти призная, че те обичам.
Ако бях на двадесет, щях да поискам да се омъжа за теб, защото така правят всички.
Ако бях на тридесет, можех само да съжалявам, че не сме се срещнали по-рано.
А когато идваш незван на тридесет и пет, какво да ти кажа?

Утре ще съм по-близо до теб и ще ми довериш още нещо за себе си, но утре е толкова далеч – отвъд света е, отвъд времето е, отвъд усилията да го дочакам е.
С теб заспивам, теб сънувам...
Сутрин любимият ме събужда, след като снощи съм заспала на рамото ти. И бързам, ах, как бързам да стигна до пролуката, от която надничам да те видя.
Непрекъснато ти говоря, докато усетя, че се усмихваш, че ти е станало топло, задето си ме слушал.
Поезия не умея да пиша. Ако можех, щях да ти подаря непохабени думи.
... Имаше един първи мъж в живота ми... Той обеща да е до мен „завинаги“ и все още удържа.
... Имаше един първи мъж в живота ми, който видя жената у мен, но се усети слаб, и се отказа...
В тебе открих мъжът, който умее да приютява мислите ми.
Изпращаш ми думи, които никой не ми е казвал, след което съобщаваш, че заминаваш. Разбирам че е необходимо да се отдалечиш, иначе други неща ще станат непреодолимо стремителни.

ДЕН ПЪРВИ, ОТКАКТО ТЕ НЯМА:
Предавам се на на болката да зная, че те има.

ДЕН ВТОРИ:
Укротявам се, но си оставам неукротена. Да отварям ли Фройд, за да уточня своята патология, когато знам, че обичта все не ми стига. Нужно ми е да бъда харесвана – непрекъснато, да бъда ухажвана – постоянно, да бъда желана...
Втора вечер съм сама, не, не съвсем. Втора вечер се обличам за пир. Слагам дълга черна кадифена рокля и... Втора вечер пускам тиха, сънна музика... Забравена бутилка вино разлива топлина по тялото ми... Попоглеждам снимката ти, за да знам с кого съм. Втора вечер си припомням твои думи... Втора вечер галя струни на китара, но не смея да припея...Искаш ли още?

ДЕН ТРЕТИ:
Старец ме среща на улицата. Спира се, прави ми път без да е нужно:
- Откъде си ги купихте?
- Кое? – питам аз.
- Закопнелите устни?
Засмивам се.
Ти забеляза ли ги?

ДЕН ЧЕТВЪРТИ:
От работа бързам към пет годишния си син. От заранта не съм го виждала. Посягам да го прегърна. Той ме избутва:
- Махай се, оттука Принцесо! Отивай си!
В злобно звучашия детски гласец откривам школовката на баща си. Околните му правят забележки.
Не съм се научила да обичам детето си, а искам да обичам теб!

ДЕН ПЕТИ:
Да приемам знаците на съдбата ме научи една книга, мислех че ще е последната, която ще прочета. Тогава стисках решетките на поредната болница, в която поредният лекар ми казваше,че синът ми няма да живее... Същият този, който не обичам достатъчно.

ДЕН ШЕСТИ:
Нито за секунда не си напуснал мислите ми. Придружаваш ме навсякъде. Сядаш срещу мен. Загубвам се в очите ти. Ще остана... там е топло.
Отрязах си косите, ще ти ги пратя, ти искаше да ги погалиш.

ДЕН СЕДМИ... и много още такива.

ДЕНЯТ, В КОЙТО СЕ ВРЪЩАШ. Тръгвам към теб. Трябва да те видя, по-силно е от мен и даже не му се съпротивлявам. Ще изкача всички стълби, на вратата не ще и почукам, а щом те открия няма да питам дали мога да те прегърна. Просто ще го направя...

ЕДНА ЖЕНА, КОЯТО СИ ПРИЗНА

Ester, това последното е мн. красиво. 

Целувам липси

Целувам
липси,
полепнали
по клепките,
боля ги
и ги плача-
не искам
да свършват,
не искам
да ги има,
искам
безвремие
в оранжево
и пеперуден
прашец
от целувки.
Да полудявам
искам
по зеления
хоризонт
на премигналото
жадуване.
Всемирът
да ми е люлка
искам
и дъхът ти
да ме люлее,
да заспя
из непробудното
сбъдване
на всичко,докато
целувам
липси,
полепнали
по клепките...

4-то

Така е, Фам, аз го чета вече сигурно n-ти път и не мога и не мога да спра да му се наслаждавам... Нито съм на 35, нито имам такова точно преживяване, но просто ме докосва много дълбоко...

А ето и нещо моичко, от мен за мен писано 

***
Вироглава, все нетърпелива,
вярваща все още в чудеса.
Все тичам да гоня дивото
и все с ожулени колена.

Непоправима романтичка,
в душата си просто дете.
Уж все принцове срещах,
а все с ожулено сърце.

***
Ти ме сроди с най-високите ми върхове.
Там като дива орхидея
цъфтеше нашата среща -
неповторимо красива,
но забранена да я откъснем.
Само уханието й така пиянеше,
че дори и за миг не помислях
как ще слизам обратно по стръмното
сама!

    ~***~

    
Когато ме намразваш
ще ме мислиш,
забравяш ли ме
ще започна да ти липсвам,
когато силно ме отричаш
ще ме искаш -
в мълчанието ми
ще кънти "обичам те" ...

Когато  скута ми изстива ще е тихо
сърцето ми сирашки ще въздиша;

стихът ми ще е смачкан лист хартиен
от неизказаност ще губи смисъл ...

Силва Грийн

Искам днес, тук, да честитя рождения ден на нашето поетично бисерче, every me!
Пожелавам й преди всичко здраве, да бъде все такова слънчево момиче, да носи в себе си все такова вдъхновение и любов към поезията...като нека открива поезия навсякъде около себе си...   
И ще си позволя да й подаря един стих, който дори без да я познавам лично, мисля че говори за нея 


***
Една жена пресича бариери,
сади череши все със мисълта,
че мъдри утрото ще ни намери,
щом вечер носим в шепи любовта.
Една жена с венец от сто светулки:
на самодива двойница е тя;
С дъха си огнен всяка съвест буди,
като олтар на църква, приютил в беда
душата на самотник, тръгнал в мрака
да дири светове и път в душа.

Тя винаги намира мечът - дума,
и безпощадна е, и нежна тя,
и всеки стих, събира като стряха
отворени за истина сърца.

Желание

Искам

да съм ненаписаният стих,
пред който тих ще отмаляваш;

В копнежа - да го Сътвориш
и в тайнството: да го отлагаш.

ESTER, благодаря ти много, много приятно ме изненада, усмихна ме 
Благодаря за хубаво стихче
Това е пускано мисля, но няма да ми омръзне да го препрочитам


Как точно ще те погледна-
само от теб зависи.
Не си първи. Не си последен.
Но точно ти си.
Бяха другите. И аз със тях бях.
Сега съм с тебе.
Имам минало. Нямам грях.
Пръстите ти са ми гребен.
Среши косата ми и изтрий
с целувки всички предишни.
От тук нататък си само ти.
И само аз съм-виж ме.
И очите ти го знаят.
Вземи ръката ми в своята ръка
и ме води. Към рая.

Маргарита Петкова

every me - 
 Най-хубавите дни ти предстоят   

Удоволствието е изцяло мое 
А това стихче, не знам дали е пускано тук друг път, но аз не го бях чела и е наистина невероятно 

Още нещо от мен (не мое) :

Още преди да те видя...

Светлината надбягва звука
в улея на Времето:
законите на физиката
са египетските пирамиди
в ежедневното търсене на
абсолютните истини -
(ако има такива…)

Но …твоят глас
погълнал за миг километрите
между нас,
опроверга познанията ми по…
физика
(доколкото съм ги имала…)

Кадифен и нежен;
дискретен и …обещаващ…
с гранулки смях между
нотките
на тенорната стълбица...
...той изписа ...
нотните знаци
на
   една
           сърдечна
                        емисия
още преди да те видя:
какъв си
и кой си
наистина…

Сори, че спамя, но ellyst кога ще имаме удоволствието да прочетем нещо твое отново 

ester, нали съм нещо набузена напоследък, музата ми бяга... иначе ви следя внимателно

това е от неделя:

На мозъка ми сив обсидиана
опитах се с длетото на мечтите
да поиздялам, но отворих рана.
Не я ли виждаш? Гледай ме в очите:
зениците ми са до кръв рубинени,
от ирисите капе отчаяние,
сърцето ми - ахат, ръцете - глинени,
а устните - гранитно изваяние...
Не бе отдавна - бях от бяло злато,
но алхимика формулата сбърка
и в ситото на "вчера-днес" пресята,
позлатата ми май се поизтърка...

ако щете вярвайте, но  форума ме "осмели" да стихоплетствам.