Обичате ли стихове? - 3

ester,

мое е, след 10 годишна почивка

 

Ако можеш да запазиш равновесието си,
Когато всички губят своето
И тебе обвиняват за това;
Ако продължиш да вярваш в себе си, когато всички се съмняват в теб
И все пак отчиташ тяхното съмнение;
Ако можеш да чакаш и не се умориш от чакане;
Или ако те лъжат-
Да не си служиш с лъжи;
Или ако те мразят-да не излъчваш омраза
И все пак да не бъдеш твърде добър,
Нито да се правиш на съвършен мъдрец;

Ако можеш да мечтаеш
И да не правиш мечтите си свой господар;
Ако можеш да мислиш
И да не превръщаш мислите си в единствена цел;
Ако можеш да посрещнеш триумфа и падението
Като двама еднакви измамника;
Ако можеш да понесеш да чуеш как истината,
Изречена от теб,
Се изопачава от подлеци
И се превръща в подпора на глупаци;
Или да видиш как се руши онуй,
Което цял живот си творил,
Но да нес е прекършиш и пак да почнеш да твориш,
Дори с похабени инструменти;

Ако можеш да загубиш и да почнеш отначало
И никога да не продумаш за загубата си;
Ако можеш да насилиш сърцето, нервите и мускулите си
Да ти служат още дълго, макар съвсем и отмалели,
И тъй да издържиш, когато няма вече нищо в теб, освен
Волята, която ти шепти”дерзай !”,

Ако можеш да разговаряш с тълпите,
Но да запазиш благородство;
Или да се движиш с царе,
Без да загубиш допира с обикновеното;
Ако нито враг, нито любящ приятел
Могат да те наранят;
Ако всички хора да ти драги,
Но никой твърде мил;
Ако можеш да запълниш бягащата минута
Със шейсет достойни секунди…
Твоя ще е Земята
И всичко, което е в нея.
И което е по-важно-
Ти ще бъдеш ЧОВЕК, сине мой !

Ръдиърд Киплинг

***

"И когато силно искаш нещо,
цялата Вселена ти съдейства,
за да постигнеш желанието си."
                                 Паулу Коелю

И когато силно искаш нещо,
виждаш го във цялата Вселена...
А ако тя наистина съдействаше,
сега щеще да си в моите обятия!...

Короната носи
тежестта
на дървото.
Вцепених се от корени.

***

Гръм.
Прокашля се
небето свъсено.
Смути го твоята усмивка.

***

Позеленя нощта,
когато листата отлетели проговориха.
Накацали, се учеха да пеят гаргите.
Сърцето ми засрича щастие.

Валентин Дишев

Те,
стръмните пътеки
между думите -
извиващи като усмивка,
взривявани от укор,
рисувани с милувка,
изтривани с мълчание,
прокарвани отново -
те,
стръмните пътеки
между думите.

По тях пристъпва
твоето очакване.
От теб към мене
тихо идва,
от мен към тебе
шумно се завръща
по стръмните мостове
между нас.

***

Убих те с думи тази вечер
А искаше да ме обичаш
Ще те оплача в черно...

***

...Затваряш очите си-
прикривайки
безсрамни
намерения
Платоничното
разстояние
разтърсва
устните ти
в конвулсии
Ръката ти
застива
притихнала
в желание
за допир
Какво ли те възспря
освен бездействието ми...

Нищо не ми обещавай


"... Да бъде пълнолудие!
Сега..." Leni

За утре... - нищо не ми обещавай.
Остави дневните грижи да отшумят.
Мислите грешни - да пропълзят по крайниците.
Отдай им се!
Бавно!
Много, много бавно!
Затвори очите, потъмнели издайнически -
устните изпръхнали сами откриват желаното.
Изтрий от думи от съзнанието си -
ръцете, две прелюдия към езика на тялото,
всичко ти казват...
Две капки екстракт от нарцис ще скрия в дланите си.
Не познавам по-нежно ухание.
Ще ги свия в шепите си -
за по-дълго да запазя преливащият в мислите ми аромат.
Да усетя преходността на прекрасното.
Да се слея с изтичащото щастие на мига,
надживял измеренията на понятията ни,
осмислил ги
и превърнал в полъх красота...

Ще прекарам дланите си по тялото ти.
Дъхът ми ще пропълзи по гръбнака.
Ще повторя формите на създателя,
закодирани дълбоко в подсъзнанието ми.
Ще взривя неизкристализиралите ти докрай желания.
Ароматът ти ще изпълни стаята,
ще се съчетае с нарцисите по невероятен начин
и магията на зачатието ще обладае и двама ни...
Нощта ще ни приласкае в обятията си.
Затворило очи безвремието ще се слива с вечността.
Откровенията ни - ще са всичко между нас.
Утре - ще е нещо далечно, забравено.
Косите ти ще изтичат по умореното ми рамо,
неизмерим червен водопад,
в който можеш само да пропадаш до безкрайност...
Сега... И само сега...
И ще ухаят на нарциси...
Нищо не ми обещавай...

the bigplucky

Под твърдите пети на времето,
които чуваш да минават,
пелинът трудно се изправя
и с мъка своя дъх възвръща.
На любовта ако си спомняш
такава мъка е присъща.
Но в любовта е друго нещо,
там болният лекува здравите.
Но любовта е друга тайна,
но любовта е частен случай.
Накрая времето си тръгва
изпод балконите й късни.
Безшумно се люлее клонът,
от острото му рамо блъснат:
махалото се движи, скъпа.И няма кой да го изключи...

Това прекрасно стихотворение е на Калин Донков.Цитирала съм го по памет и моля да бъда извинена,ако съм допуснала грешка.

НЕИЗБЕЖЕН ЧОВЕК

Премръзнал град. Редовни влакове
Квартали с горестни бои.
Човекът нищо не очаква.
А нещо все пак предстои.

А нещо вече се чертае
и предусетил, пребледнял,
той блъсва виното и чая
и грабва дългия си шал.

Той страда в мокрите градини
под еднорогата луна.
Любов - достатъчна причина.
Любов - достатъчна вина.

Каквато мъка да изпита,
какъвто смут да претърпи -
не му изтривайте очите,
не го отвеждайте да спи.

Той скита тих, но неизбежен.
Той ще осъди. Ще прости.
Разтворен в съмването. В скрежа.
Разтворен в себе си почти.

В луминесцентните пустини
ще носи слаби семена.
Живот - достатъчна причина.
Живот - достатъчна вина.

Той за дъжда ще се разкае
и някой сняг ще ускори.
Далеч от виното. От чая.
Далеч от огъня дори.

Пълзял. Съвземал се. Излитал.
Мъжествен. Смъртен. Наскърбен.
Един почти спокоен жител
на своя бесен континент.

А утре може да загине.
И без дуел. И без война.
Човек - достатъчна причина.
Човек - достатъчна вина.
Калин Донков

Незабрава

Налей ми вино в чаша тънкостенна
и приседни с усмивка неизменна.
Любима, ти навярно имаш право:
сърцето свойта участ заслужава.

И накакси привиква с туй човекът,
крещи от тишина, мълчи от екот.
Дали позор ще срещнеш, или слава -
сърцето този изпит заслужава.

Целувай дълго. Глътката резлива
безсмъртната любов из нас разлива.
Не можеш дълго? Е, до гроб тогава!
Сърцето този празник заслужава.

Далеч от теб или навеки с тебе,
спокоен ще дочакам всеки жребий.
Сърцето всеки жребий заслужава.
Но не забрава, ах, но не забрава...
Калин Донков

***
Камелия Кондова

Ще те обичам от разстояние.
Ще те опазя от мен самата.
Тебе не искам да те ранявам.
Ти си ми нещо като разплата...
-
Ти си ми нещо като проклятие -
и свръхподземно и свръхнебесно.
Като превръщам мъжете си в братя -
всъщност им давам въже за бесене.
Тебе не искам да те обеся.
С тебе не искам да бъда вещица.
Ти си ми светлия спомен за песен,
която не съм изпяла с грешните.
Ти си ми мойта неписана книга.
(Не я разлиствай от ден до пладне).
Тебе не искам да те издигам
горе - в сърцето. За да не паднеш.
Ти си ми времето, отреденото
след залез слънце - преди луната.
С тебе не може да бъде временно.
Ще те опазя от мен самата.

Ще те обичам от разстояние...

Насладете се на Камелия Кондова:


Ампутация на сърце

"И само с тъжните не можем нищо да си кажем.
        Те знаят песента ми по-добре от мен самия даже..."
                        Гриша Трифонов

По-тихо е отколкото очаквах.
Не оглуших вселената от болка.
Излезе светлината. Влезе мракът.
Три капки кръв. /За светлината - толкова/.
И толкова за участта на кърта,
превърнал тъмнината във идея.
Не ме боли. Аз...толкова съм мъртва,
че вече мога с тебе да живея
без гняв във оскърбената постеля,
без страх, че красотата ще се счупи.
Самото възпитание в неделя
ще готви от любимата ти супа.
И ризите ти ще са ...просто ризи,
а не платната, под които плавах.
Така си ми далечен, че отблизо
дъха ти срещам, но не те познавам.
И мога с чиста съвест да излъжа,
че не е смърт -животът се повтаря.

И само някой много, много тъжен
ще помълчи за мен. С една китара...

Пролетна покана от Ада

Пристъпих в Ада - целия във троскот.
И ни едно, и ни едно кокиче.
По-лесно беше да се влюбя в Господ,
но Господ има кой да го обича.
А дяволските нощи бяха тъжни.
Самият Дявол - толкова отчаян,
че нямаше очи да ме излъже.
И нямаше душа да се разкае.
И затова започнахме на чисто.
От вените на троскот по-зелени.
И тъмният му поглед се избистри,
за да се вижда като гледа мене.
"Приличате си!" - писнаха от Рая.
"И двамата сте тъмни адски сили!"
И аз с душата - взех, че се отчаях.
Той без душата - взе да ме закриля.

Виновни сме, че дълго сме живели
един без друг,не толкова без Господ...
И малко късно, но са разцъфтели
кокичета. Елате ни на гости!

В отговор на ''Защо ме обичаш?''

Несправедливо казвам, че е късно.
По-рано щях хлапашки да прелитна
с нахалното си чувство за възкръсване
над всяка неизречена молитва.
Несправедливо казвам, че е рано.
По-късно щях да съм сеяч на мисли -
дори от мен самата неразбрани.
И само троскотът да ги разлиства...
Обичам те... Обичам те, защото
под стръмните ти вежди светят рани,
но още се усмихват на живота.

Поне на този, в който ще остана.

Зависимост II

Не притежавам този мъж. И себе си не притежавам.
И затова ми е подарък всеки делник,
във който премълчани пропастите ни сближават
дотолкова, че да ни няма поотделно.
Съвсем буквално го разбрах - пред огледалото.
Изпратих този мъж и се изправих да се среша.
Изправих се с най-убедителната си анфасна цялост.
Но... мен ме нямаше! Но мен ме нямаше отсреща!
И беше зимно, ала беше слънчево и аз спасително
излязох да си видя сянката - това растящо его.
Видях върху асфалта с него и без него дните си,
но сянката ми, сянката ми беше си отишла с него...
Прибра се вечерта, на прага още ме прегърна.
А аз - несъществуваща - се вкопчих във конкретната вечеря.
И във конкретните му ризи. И чертите ми се върнаха.

И оттогава всяка вечер чакам. За да се намеря.

Бягай - докато е време


Така живея. Както пиша.
За първи път и за последен.
И розите са ми излишни,
но тръните са ми потребни.
Небе си и се свеждаш ниско
да ме целунеш - колко мило!
Но небесата ме подтискат,
а пропастите ме окрилят.
Поклонът ти и грош не струва
пред черна клетва от прокажен.
Победата не ме вълнува,
но загубата ме възражда.

Когато ме направиш слаба,
когато ми отвориш рана -
ще станеш по-голям от хляба.
Защото с болката се храня.

Антиприказка

Нероденият принц, дето трябвало да го срещна -
тази сутрин избързал и се родил.
Възмъжал за секунди. И очите му вече са грешни.
И прилича на мъж, който дълго е любил и пил.

А е този, за който самодивите шепнеха нощем
да го чакам, защото бил един между всички мъже...
Хайде, маце - ми казва - ти защо си облечена още?!
Този срам, а и роклята са отдавна съвсем демоде...

Ще ти кажа защо съм облечена, празен глупако!
Току-що си роден, още нямаш представа за чест.
Сто години събирах любов и наистина чаках.
Но сега ще я хвърля на първия уличен пес.

И какво че си принц със зелени очи - много важно!
И зелените погледи само до време горят.
Честно казано, принце - хич да не беше се раждал.
Като тебе такива ги срещам на път и през път.

Не ме гледай така - като петъчен обед сърдито.
И свещичка си нямаш - а си тръгнал да плачеш за храм.
И носа си не стигаш, а пък искаш да стигнеш звездите.
Не подскачай на пръсти! - аз отдавна се върнах оттам...

   
Слаби ангели

Този мъж, този ад непредвиден
(тъкмо сложих в сърцето си ред) -
ще излезе по-умен и силен
от поредния хленчещ поет...
Не ми сваля звезди от небето.
Не раздава половината свят.
Сто ината в очите му светят -
срещу моя едничък инат.
Всички Еви във мен се бунтуват:
"Не прекрачвай във този роман!
Преди теб - той и нас е целувал.
Не от поглед - от ром е пиян!"
Аз съм чела подобни романи...
С моя кръв пишат някои от тях.
Но от цялата болка остана
един - в края на устните - смях.
Точно колкото да го разплискам -
парещ извор сред зимна река.
И преди да го стресна с "Не искам!" -
ще съм казала сто пъти "Да!"